Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (35)

34.

20 декември, 03:13

Средиземно море

Вратата на асансьора се отвори към огромно помещение и Томи зяпна.

Товарният асансьор, на който се бяха качили, след като корабът спря до един от огромните крака на платформата, изглеждаше стар и износен, реликва от дните, когато платформата наистина е изсмуквала нефт изпод Средиземно море. Неугледната стоманена клетка ги изкачи до извисяващата се горе платформа и построената върху нея суперструктура.

Искариот излезе пръв, с двамата си огромни телохранители от двете страни.

Томи и Елизабет го последваха.

Томи беше очаквал да види някаква стара индустриална обстановка. Дори отдолу суперструктурата изглеждаше като стоманен бак на някакъв стар платноходен кораб. Но сега имаше чувството, че се е озовал на мостика на „Наутилус“ на капитан Немо. Помещението представляваше изтънчена комбинация от стомана и дърво, стъкло и месинг, семпло и същевременно елегантно.

Точно срещу асансьора имаше високи прозорци, завършващи с арка като прозорците на готическите катедрали. Най-крайните бяха дори с витражи, изобразяващи риболовни сцени: мъже с мрежи и малки лодки с бели платна. От останалите прозорци се откриваше зашеметяваща гледка към морето. Лунните лъчи осветяваха черните вълни със снежнобели гребени и тънките сребристи облаци.

Нужно беше усилие да откъснеш погледа си от тази гледка. Дебел червен килим покриваше пода, само по ъглите се виждаше полиран паркет. Стоманените греди на тавана бяха боядисани в черно, а нитовете бяха с цвета на мед. На тавана също имаше прозорец със стъклопис, изобразяващ летящи морски птици — чайки, пеликани, чапли. А центъра се рееше бял гълъб с изумрудени очи.

Томи се препъна, когато си спомни ранения гълъб, който се бе опитал да спаси в Масада. Искариот го подхвана и го задържа на крака, като също погледна към прозореца. После погледна отново Томи, а в сребристите му очи проблесна любопитство.

— Ръцете ти са студени — каза Искариот. — Наредих да запалят огъня.

Томи кимна, но установи, че му е трудно да накара краката си да се раздвижат.

Останалата част от помещението бе заета от кожени кресла и меки канапета с медни нитове. Имаше също витрини и маси с месингови секстанти, стари телескопи и голяма корабна камбана. Пред централния прозорец се мъдреше дори щурвал от дърво и месинг, несъмнено истинска антика. На стената над същия прозорец висеше стара котва, покрита със зелен меден окис.

„Този тип сигурно обича да лови риба“ — помисли си Томи.

Изгледа косо Искариот.

„Юда“ — напомни си той, колкото и невъзможно да му се струваше. Но пък след всичко преживяно напоследък защо не, по дяволите?

Елизабет докосна ръката му.

— Трепериш. Ела при огъня.

Томи се остави да го отведат до креслата пред камината. От двете й страни се издигаха книжни шкафове, стигащи до тавана — толкова високи, че човек трябваше да се катери на стълба на колела, за да стигне до горните рафтове. Майка му щеше да хареса страшно това място, така топло и уютно, пълно с книги.

— Сядай — нареди Елизабет, след като стигнаха тапицираното кресло, и го придърпа по-близо до огъня, демонстрирайки неволно силата си.

Томи се отпусна в креслото и се загледа в пламъците и железните подпори за дървата, оформени като танцуващи на опашките си делфини. Миришеше на пушек и обстановката изведнъж му напомни за ски излетите, които бе правил с родителите си, преди да се разболее.

Над полицата на камината имаше триптих с три карти. Томи се наведе напред и потри длани над пращящия огън. Средната карта показваше съвременния свят, но бе начертана в старомоден стил, с дребни надписи на ръка. Картата отляво изглеждаше древна — огромни части от света липсваха. Картата отдясно имаше дата 1502 г. и показваше края на Северна Америка, оцветен в зелено, както и малка част от Южна Америка.

Елизабет се вгледа в нея и каза тихо:

— Така изглеждаше светът, когато бях на твоите години.

Томи посочи централната карта.

— А ето как изглежда сега. Картографирали сме го дори от космоса.

— От космоса ли? — изненада се тя, все едно не знаеше какво значи това.

— От небето. Имаме спътници. Машини. Обикалят между Земята и Луната.

Сивите й очи се разшириха.

— Нима човекът е стигнал толкова далеч?

— До Луната и обратно — каза присъединилият се към тях Искариот. — Човечеството изпрати устройства, които пълзят по повърхността на Марс и пътешестват отвъд пределите на Слънчевата система.

Елизабет опря ръка на облегалката на креслото на Томи, за да запази равновесие.

— Имам страшно много за учене — каза съкрушено след малко.

Томи докосна студената й ръка.

— Ще ти помагам.

Пръстите й стиснаха неговите — отначало прекалено силно, заплашвайки да строшат костите му, но после тя успя да овладее силата си.

— Ще съм ти много благодарна.

— Преди това обаче Томас трябва да си почива, да яде и да възстанови силите си — каза Искариот.

Ръката на Елизабет отново го стисна малко по-силно.

— А после?

— После, на сутринта, ще срещне съдбата си. Както трябва да направим всички накрая.

По гръбнака на Томи пробягаха ледени тръпки, които огънят не бе в състояние да прогони.

„Каква съдба?“

Един от хората на Искариот влезе с поднос. Томи се размърда при вида и аромата на хамбургер, пържени картофи и шоколадов шейк.

— Реших, че подобно меню ще ти хареса — каза Искариот, докато мъжът оставяше подноса на масичката до Томи. — Нахрани се добре. Утрешният ден ще е дълъг.

Томи погледна подноса и си спомни предупреждението на Елизабет.

„Яж, за да си силен.“

Знаеше, че ще му трябват всичките му сили, за да избяга.

 

 

03:32

Елизабет се настани в креслото срещу хранещото се момче и приближи длани към приятната топлина. Истинският огън топлеше така, както не можеше да я стопли никое модерно устройство. Тя затвори очи и остави тялото си да пие тази топлина, като си представяше горещ летен ден.

Стоплена и наскоро нахранена, би трябвало да се чувства доволна — но не беше.

„Тук не съм в безопасност. И момчето също.“

Беше изненадана колко много я тормози последното. Искариот имаше планове и за двамата и тя започваше да подозира, че той няма да се отнесе с нея по-мило, отколкото се бяха отнесли сангвинистите.

Раздвижи наранения си глезен. Беше се възстановил достатъчно, че да не я забави, ако се наложи да бяга. Ами момчето? Загледа се в Томи. Обноските му бяха ужасяващи — поглъщаше лакомо всичко на подноса. Миризмата на печено месо и пържено олио я отвращаваше, но тя не го показа. Знаеше, че апетитът на момчето до голяма степен е подчинен на същата цел като нейната — да запази силите си, да е готов за бягство.

„Но дали ще се отвори такава възможност?“

Искариот ги наблюдаваше като гладен ястреб, макар че също се хранеше — кървавочервен бифтек и зеленчуци в масло. Използваше сребърна вилица и нож, на които имаше изображение на котва.

Томи най-сетне въздъхна доволно и се облегна в креслото си.

Елизабет загледа младото му лице. На бузите му отново се появи цвят. Дори тя беше поразена от скоростта, с която се възстановяваше момчето. Храната определено му вля сили.

— Не мога повече — заяви той и се оригна в шепа.

Оригването премина в дълга прозявка.

— Няма да е зле да си починеш — каза Искариот. — Утре трябва да станем преди зазоряване.

Умореният поглед на Томи срещна нейния. Личеше си, че не знае как да отговори.

Тя му кимна едва забележимо.

Сега не беше моментът да противоречат на новия си похитител.

— Добре — каза той, изправи се и се протегна.

Искариот се обърна към Хенрик и нареди:

— Заведи момчето в стаята за гости и му дай чисти дрехи.

Томи погледна изцапания си със засъхнала кръв анцуг. Да, определено му трябваха нови дрехи.

Примирен, Томи тръгна след Хенрик, но не и преди да хвърли тревожен поглед към Елизабет. Замлъкналото й сърце се сви.

След като момчето излезе, Искариот се премести на канапето до креслото й и каза:

— Малко сън ще му се отрази добре. — Погледна я със сребристосините си очи. — Но вие имате много въпроси към мен. Въпроси, които е по-добре да бъдат зададени и на които да се отговори в отсъствието на момчето.

Тя отпусна ръце в скута си и реши да започне с миналото, преди да премине към настоящето и бъдещето.

— Бих искала да знам повече за съдбата на фамилията ми.

Той кимна и в продължение на няколко дълги и мъчителни минути й разказа историята на децата й и на техните деца, за бракове, раждания и смърт. Разказът беше предимно трагичен, за един низвергнат род, огромен гоблен, изтъкан от нишките на греховете й.

„Това е моето наследство.“

Тя се държеше стоически и запомняше думите му. Батори не даваха израз на болката си. Много пъти беше казвала това на децата си, дори когато искаше да ги прегърне и да избърше сълзите им. Но тя не се беше научила от майка си как да утешава, не научи и децата си. Тази сила й струваше скъпо, но също така я беше спасила.

— Но вие сте любопитна за модерния свят, нали? — попита той, след като приключи с описанието на потомците й.

— Така е — каза тя. — Но ми е по-любопитна ролята ми в този нов свят.

— Предполагам, че искате да знаете и ролята на момчето.

Тя сви рамене, без да признава нищо. Позволи си в думите й да прозвучи малко сарказъм.

— Що за чудовище трябва да съм, че да не се интересувам от такова силно момче?

— Що за чудовище, наистина. — На устните му заигра едва доловима усмивка.

Елизабет разчете доволното му изражение, остави го да повярва, че наистина е чудовище, на което изобщо не му пука за момчето. Наистина беше такова чудовище — бе убила много деца съвсем малко по-големи от Томас. Но към него изпитваше странно родство, а роднините бяха свещени за нея.

Искариот я изгледа твърдо.

— Вашата роля, скъпа графиньо Батори, е най-вече да го държите спокоен и послушен.

„Значи трябва да се правя на бавачка.“

Помъчи се да скрие раздразнението си.

— Какво смятате да правите с него, че се нуждаете от подобни успокояващи услуги?

— Призори той ще отплава обратно към брега, към руините на Куме. Там ще намери съдбата си — участ, срещу която може да поиска да се бори. И въпреки че е невъзможно да избяга, ще му бъде само по-тежко, ако се съпротивлява.

Елизабет се загледа в пламъците.

„Руините на Куме.“

В нея отекна акордът на спомен от времето, когато бе чела древните произведения на Вергилий и историите на Европа, които бяха задължителни за всеки истински благородник. В Куме навремето живяла прочута пророчица, сибила, предрекла раждането на Христос. По времето на Елизабет мястото се бе превърнало в руини, градските стени бяха отдавна разрушени.

Но имаше и нещо друго, някаква друга история за Куме. Страхът я загложди отвътре, но Елизабет не му даде израз.

— Каква е участта на момчето в Куме? — попита тя.

„И каква е моята?“

— Той е Първият ангел — напомни й Юда. — А вие сте Жената на Познанието. Заедно ще изковем съдбата, наложена ми от Христос — да го върна в неговия свят, да възвестя Съдния ден за всички.

Тя си спомни как Искариот бе споменал за високата си цел.

— Възнамерявате да отприщите Армагедон. Но как?

Той само се усмихна и не отговори.

Елизабет обаче си спомни последния детайл за Куме. Според римската легенда тронът на сибилата криел входа към подземния свят.

Самите порти на Ада.