Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (32)

31.

19 декември, 23:03

Стокхолм, Швеция

Ерин вървеше по добре осветената улица, която я отдалечаваше от убежището и топлината на катедралата. Снегът вече валеше по-силно и свиваше света около нея. Снежинките бързо покриваха косата и раменете й.

В този късен час по улиците имаше съвсем малко коли; гумите им свистяха по заснежения паваж, снежинките танцуваха в светлините на фаровете им.

Ерин държеше здраво Джордан — както за да не се подхлъзне, така и за да е сигурна, че не сънува. И току поглеждаше топлата бяла пара на дъха му в студения въздух.

Преди по-малко от час той беше мъртъв — без дъх и със замлъкнало сърце.

Вгледа се изпитателно в него.

Логичният й ум копнееше да разбере това чудо, да го постави в научен контекст, да схване правилата. Но засега тя просто се държеше здраво за него, благодарна, че е топъл и жив.

Рун крачеше от другата й страна. Изглеждаше като пребит, по-слаб, отколкото би трябвало да е, дори въпреки изгубената наскоро кръв. Тя се досещаше за причината. Батори му беше нанесла сериозни поражения — и не само на тялото му. Ясно си личеше, че той още я обича, и графинята несъмнено възнамеряваше да се възползва от чувствата му, за да го нарани.

Накрая Кристиан спря пред осветена витрина.

— Къде сме? — попита Джордан.

— Това е интернет кафе. — Кристиан отвори вратата и окаченият над нея звънец иззвъня. — Най-близкото заведение, което работи в този час.

Радостна, че може да се спаси от снега, Ерин побърза да влезе в топлото помещение.

Заведението приличаше по-скоро на магазин за хранителни стоки, отколкото на интернет кафе — отляво имаше лавици с храни, а едната стена бе заета от хладилна витрина. В дъното обаче имаше два метални сгъваеми стола пред монитори и клавиатури върху дълга маса.

Отегченото момиче зад щанда бе облечено в черно и със сребърен пиърсинг на езика, който проблясваше, докато говореше. Кристиан купи мобилен телефон, като задаваше въпроси на шведски. След като приключи, подаде банкнота от сто евро и тръгна към дъното на магазина.

Джордан поръча четири наденички — изглеждаха така, сядаш се въртят в грила от началото на хилядолетието. Ерин добави две бутилки „Кока-Кола“, два чипса и няколко шоколада.

Не се знаеше кога ще й се удаде случай да се нахрани отново.

Джордан понесе таблата с вечерята им към компютрите. Кристиан вече седеше пред единия монитор и пръстите му летяха над клавиатурата.

Рун се беше надвесил над рамото му.

— Какво правиш? — попита Джордан и захапа една наденичка.

— Проверявам резервния план, който разработихме с кардинал Бернар.

— Какъв резервен план? — попита Ерин и спря да развива първия шоколад.

— Кардиналът искаше скъпата ни графиня да бъде държана изкъсо — обясни Кристиан. — В случай че реши да престъпи думата си и да опита да се измъкне. Измислих начин да я държим под око.

Джордан сграбчи рамото на младия сангвинист с мазната си ръка и се ухили.

— Сложил си й проследяващо устройство, нали?

Кристиан се усмихна.

— Да. В наметалото.

Ерин също се ухили. Щом можеха да проследят Батори, имаше голяма вероятност да проследят и момчето.

Рун изгледа свирепо другия сангвинист.

— Защо не ми беше съобщено за това?

— Ами питай Бернар. — Кристиан го погледна малко гузно.

Рун въздъхна и овладя яда си. Ерин разбра: кардиналът не беше сигурен, че Рун няма да избяга с графинята. И предпазливостта му бе напълно оправдана, тъй като Рун беше крил Батори в продължение на векове.

— Могат да минат няколко минути, докато прихвана сигнала и определя местоположението й — предупреди ги Кристиан. — Така че по-добре се настанете удобно.

Ерин направи точно това, като прегърна Джордан през кръста, положи глава на топлите му гърди и се заслуша в сърцето му, без да пропуска нито един плътен удар.

След десетина минути тракане по клавиатурата и ругаене на бавната връзка Кристиан заблъска въздуха с юмрук — не ядосано, а тържествуващо.

— Пипнах я! — заяви той. — Сигналът идва от летището.

Рун скочи — черното му расо се развя — и повлече със себе си Кристиан, който побърза да излезе от системата. Двамата сангвинисти се понесоха към изхода, без да си правят труда да скрият неестествената си бързина от младата жена зад щанда. Тя изобщо не ги забеляза, тъй като беше забила нос в оръфана евтина книжка, а в ушите й бяха напъхани слушалки на айпод.

Джордан забърза след тях и измърмори:

— Понякога наистина ми се иска тези типове да се нуждаят от храна и сън.

Ерин сграбчи ръката му и докато тичаха заедно към изхода, махна за довиждане на момичето. Но то игнорира и нея с презрението на младежта.

Тя се усмихна. Изведнъж си даде сметка, че й липсват студентите й.

 

 

23:18

Елизабет седеше до прозореца. Самолетът много приличаше на онзи, с който беше дошла тук — удобни кожени седалки, малки масички, завинтени за пода. Този път обаче не беше затворена в ковчег. Докосна шала около шията си и гневът пламна в нея.

Погледна през кръглия прозорец. Светлините на летището сияеха, обгърнати от блестящ снежен ореол. Закопча странния колан пред корема си. Никога не бе слагала подобен ремък, но Искариот и момчета бяха закопчали своите, така че тя реши, че трябва да последва примера им.

Погледна седящото до нея дете. Какво го правеше толкова важно? То бе Първият ангел, също безсмъртен, но външно приличаше на най-обикновено момче. Тя дори долавяше страха и болката в ударите на сърцето му. След като превързаха най-лошите му рани, новите му похитители му бяха дали да облече някакви сиви дрехи, които бяха меки, широки и не дразнеха кожата му.

Бяха ги нарекли „анцуг“.

Елизабет насочи вниманието си към загадката, седнала срещу тях.

Юда Искариот.

Той беше свалил палтото си и бе останал по модерен, превъзходно ушит костюм от кашмир. На малката масичка между тях имаше стъклена кутия с колекцията му пеперуди, ако не се брояха трите, които пърхаха в салона. Елизабет знаеше, че ги е оставил на свобода, за да й напомнят за цената на всяко неподчинение — сякаш тя не я плащаше от векове.

Самолетът набра скорост по заснеженото черно поле и Елизабет стисна ръце в скута си, като остави наметалото да падне върху тях, за да не може Искариот да види колко е нервна. Опита се да не си представя металната измишльотина, която летеше във въздуха на стотици мили над суша и море.

В природата нямаше място за подобни неща.

Момчето до нея се беше разположило удобно в седалката си и изглеждаше безразлично към самолета и начина, по който той функционираше. Сивият му анцуг бе изцапан на няколко места от петънца алена кръв, течаща от стотиците повърхностни рани по размразената му кожа. Миризмата на кръвта му изпълваше салона, но за нейно учудване изобщо не я изкушаваше.

Нима кръвта на ангелите се различаваше от тази на всички останали?

Момчето отметна кичур кафява коса от очите си. Беше по-голямо, отколкото бе предположила отначало — може би на четиринайсет. Болката и мъката на лицето му й напомниха за собствения й син Павел, когато страдаше. Споменът я изпълни с тъга — синът й отдавна бе мъртъв, и всичките й деца също. Запита се какво ли е станало с него.

„Дали се е радвал на дълъг живот? Бил ли е щастлив? Дали се е оженил и е създал деца?“

Искаше й се да знае тези прости факти. В гърлото й се надигна горчилка. Рун й беше откраднал това с една-единствена нехайна постъпка. Тя бе изгубила дъщерите си, сина си, всички, които бе обичала.

Момчето се размърда и тихо изстена. Подобно на нея, то също бе изгубило всичко. Рун й беше разказал как родителите му загинали пред очите му, отровени от някакъв ужасен газ.

Тя нежно го докосна по рамото.

— Много ли те боли?

Момчето я погледна изумено.

Разбира се, че го болеше.

Драскотината над едната му вежда беше хванала коричка. Тялото му вече се възстановяваше. Елизабет докосна гърлото си, което още туптеше от раната, нанесена й от Надя. Тя също оздравяваше, но щеше да й е нужна повече кръв.

Сякаш прочел мислите й, Искариот й хвърли бърз поглед.

— Всеки момент ще ни сервират нещо да се подкрепим, скъпа.

Отвън песента на двигателите зазвуча по-високо и самолетът плавно се издигна. Елизабет затаи дъх, сякаш по този начин можеше да му помогне да излети. Машината се издигна още повече. Стомахът й сякаш пропадна. Все едно прескачаше огради с любимата си кобила.

Накрая се понесоха плавно, подобно на полета на ястреб.

Елизабет бавно издиша.

Искариот вдигна ръка и русокосият, едър като мечка мъж, който ги бе съпровождал на излизане от лабиринта, пристъпи в задната част на самолета.

— Хенрик, донеси питиета за гостите ни. Може би нещо топло след целия онзи лед и студ.

Мъжът се поклони почтително и се оттегли.

Елизабет отново насочи вниманието си към прозореца, запленена от светлините долу — ставаха все по-малки и по-малки. Летяха по-високо от всяка птица. Изпълни я радостно въодушевление.

Хенрик се върна и каза:

— Горещ шоколад. — И сложи димящата чаша в ръцете на момчето.

След това поднесе на Елизабет малка купичка. Лъхна я замайващият аромат на топла кръв. Елизабет забеляза бялата лепенка на сгъвката на ръката на едрия мъж, изцапана с капка кръв. Тези слуги бяха готови на всичко за господаря си. Искариот й се издигна в очите още повече.

Как можеха сангвинистите да откажат подобна наслада?

Възстановена, тя насочи вниманието си към младия си спътник. Спомни си разговора във влака.

— Доколкото разбрах, се казваш Томас Болар.

— Томи — тихо отвърна той.

— В такъв случай ме наричай Елизабет — каза тя мило.

Томи я погледна малко по-съсредоточено. Тя също се вгледа в него. Той можеше да е ценен съюзник. Църквата го искаше и ако той наистина бе Първият ангел, вероятно разполагаше със сили, които тя все още не можеше да проумее.

— По-добре пий — каза тя и кимна към чашата в ръцете му. — Ще те стопли.

Без да откъсва поглед от нея, Томи вдигна чашата и отпи внимателно, като се намръщи леко.

— Добре — каза тя и се обърна към Хенрик. — Донеси чисти кърпи и топла вода.

Русият мъж като че ли се изненада от тона й. Погледна към господаря си.

— Изпълнявай — нареди Искариот.

Елизабет се наслади на малката си победа. След секунди Хенрик се върна с леген и няколко бели кърпи. Тя натопи първата във водата и я подаде на Томи.

— Почисти си лицето и ръцете. Внимателно.

Той като че ли понечи да откаже, но тя задържа ръката си протегната. Накрая той взе кърпата с уморена въздишка, остави чашата и започна да си бърше лицето. След малко с втора кърпа изтърка гърдите си. Лицето му се отпусна.

Погледът му, омекнал, отново срещна нейния.

— Благодаря.

Тя кимна едва-едва и се обърна към сивокосия мъж срещу нея. Когато го бе видяла за последно преди четиристотин години, той бе облечен в сивата копринена туника на благородник. След вековния сън в капана на Рун й се струваше, че е било само преди месеци. Тогава на единия му пръст имаше пръстен с рубин и той го бе дал на най-малката й дъщеря Ана, в знак, че ще спази клетвата си да защитава рода Батори.

Но защо?

Зададе му въпроса сега.

— Защо дойдохте при мен, когато бях затворена в замъка Чахтице?

Той я изгледа дълго, после каза:

— Участта ви ме заинтересува.

— Заради пророчеството ли?

— Мнозина говореха за уменията ви като лечителка, за острия ви ум и зорко око. Чух да се шепне, че Църквата също проявява интерес към вас и семейството ви. Затова дойдох да проверя лично дали слуховете за мъдростта ви са верни.

Значи бе дошъл да души покрай пророчеството, подобно на куче, душещо пешовете на палто.

— И какво открихте? — попита тя.

— Открих, че интересът на Църквата може да е основателен. И реших да следя жените от потеклото ви.

— Дъщерите ми. Ана и Каталин.

Той кимна.

— И много други след тях.

Изпълни я копнеж да запълни белите петна в миналото, да научи съдбата на рода си.

— Какво стана с тях? С Ана и Каталин?

— Ана нямаше деца. Но по-голямата, Каталин, роди две дъщери и един син.

Искаше й се да може да ги види, да види семето и кръвта на благородната фамилия Батори. Дали децата бяха наследили простата красота и непринудената грация на Каталин? Никога нямаше да разбере, защото те също бяха отдавна мъртви.

И всичко това заради Рун.

— А какво стана със сина ми Павел?

— Ожени се. Жена му роди трима сина и една дъщеря.

Заля я облекчение. Всички бяха оцелели, бяха имали живот след нея. Страхуваше се да попита колко дълго са живели, какъв е бил животът им. Засега бе доволна да знае, че родът й не е бил прекъснат.

Томи пусна кърпата в легена до седалката си, облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше по-спокоен.

— Трябва да си изпиеш шоколада — сгълча го тя и посочи чашата. — Ще ти помогне да си възстановиш силите.

— Не ми пука за силите ми — промърмори той. — Аз съм пленник.

Тя вдигна чашата и му я подаде.

— Аз също. А пленниците трябва да пазят силите си на всяка цена.

Той взе чашата. В кафявите му очи се четеше любопитство. Може би не си беше давал сметка, че тя също е пленница като него.

Искариот се размърда.

— Вие не сте мои пленници. А гости.

Така казваха всички похитители.

Томи не изглеждаше по-облекчен от нея. Разклати чашата, загледан като хипнотизиран в съдържанието й. Личеше си, че навремето е бил много обичано момче. А после е бил отвлечен и наранен, поради което е станал подозрителен.

Томи най-сетне вдигна очи и погледна „домакина“ си.

— Къде ни водите?

— Към съдбата ви — отвърна Искариот, долепи длани като в молитва и погледна момчето над върха на пръстите си. — Ти си щастлив, че живееш в такова повратно време.

— Не се чувствам особен щастливец.

— Понякога можеш да разбереш съдбата само когато се изправиш пред нея.

Томи въздъхна дълбоко и се загледа през прозореца. След известно време Елизабет забеляза, че я поглежда тайно, че изучава ръцете и лицето й.

— Какво има? — накрая не издържа тя.

Той сбърчи чело.

— На колко години сте?

Тя се усмихна на нелюбезния му въпрос, разбра любопитството му и оцени дързостта му по достойнство.

— Родена съм през хиляда петстотин и шейсета.

Той рязко пое дъх и повдигна изненадано вежди.

— Но преспах повечето столетия. Не разбирам този модерен свят така, както би трябвало.

— Като приказката за Спящата красавица — каза той.

— Не я знам — каза тя и си спечели поредната учудено повдигната вежда. — Разкажи ми я. После може да ми разкажеш повече за тази епоха и как бих могла да се науча да живея в нея.

Томи кимна. Изглеждаше доволен, че може да се разсее — а може би и тя самата се нуждаеше от разсейване. Той пое дълбоко дъх и започна. Докато тя слушаше внимателно разказа му за вълшебства и феи, топлата му длан се плъзна по облегалката за ръка и се сгуши в нейната.

Елизабет усети топлите му пръсти, долепени до нейните. Отвъд възможностите му и неизвестната му съдба тя виждаше, че той е и едно самотно момче, останало без баща и майка.

Също като Павел, след като я осъдиха.

Пръстите й стиснаха неговите, в гърдите й се надигна непознато чувство.

Желание да закриля.

 

 

23:32

Докато Рун караше като луд към летището, Джордан се държеше здраво за дръжката на задната седалка на откраднатото сребристо ауди. Опитваше се да не обръща внимание на червените светофари, когато профучаваха през кръстовищата. Отчаяните времена изискват отчаяни мерки, но това не означаваше, че изгаря от желание да се забият в някой уличен стълб.

Надяваше се собственикът да е застраховал колата си.

Излязоха на магистралата и Рун почна да преминава от лента на лента, сякаш пътната маркировка беше само за сведение. Кристиан седеше отпред до него, без да обръща внимание на опасностите, и изучаваше новия си телефон, като използваше връзката му с интернет, за да следи графинята. Преди малко беше казал, че тя вече лети на юг от Стокхолм над Балтийско море.

Рун не искаше да й дава по-голяма преднина. Профуча покрай един пикап, като мина на по-малко от сантиметър от него.

Ерин се вкопчи в ръката на Джордан.

— По-лесно е, ако затвориш очи — посъветва я той.

— Предпочитам да видя как смъртта ми идва.

— Днес вече умрях веднъж. Не го препоръчвам, независимо дали с отворени, или затворени очи.

— Помниш ли нещо от времето, когато беше…?

Гласът й замря.

— Когато бях мъртъв ли? — Той сви рамене. — Помня как нещо ме блъсна в гърдите и паднах. После всичко потъна в мрак. Последното, което видях, бяха очите ти. Изглеждаше разтревожена, между другото.

— Бях. И още съм. — Тя хвана ръката му в двете си ръце. — А след това помниш ли нещо?

— Нищо. Никакви бели светлини, никакви небесни хорове. Смътно помня, че сънувах деня, когато ме удари мълнията. Линиите на татуировката ми горяха. — Той се почеса по рамото. — Още ме сърби.

— Спомен от последното ти умиране — каза тя, като се вглеждаше в лицето му, сякаш търсеше някакъв смисъл в този сън.

— Май и двата пъти не ме поискаха на оня свят. Както и да е, следващото, което помня, бе как отново се взирам в очите ти.

— Сега как се чувстваш?

— Сякаш съм се събудил сутринта на Коледа, пълен с енергия и готов за действие.

— За мен пък като коледна сутрин е да те виждам седнал до мен.

Той стисна ръката й — и в същия миг Рун рязко наби спирачки и коланът на Джордан се вряза в гърдите му.

— Стигнахме — каза Рун.

Бяха отново на летището, до самолета.

Изскочиха от колата, за да продължат гонитбата.

Рун и Кристиан поведоха Ерин към самолета.

Джордан вървеше след тях и се чувстваше виновен, че я е излъгал — или поне че не й е казал цялата истина.

Разтърка рамото си. Цялата му лява страна гореше и огънят отказваше да отслабне, следваше фракталните шарки на мълнията. Не знаеше какво е значението на този пожар — а само източника му.

„В мен има нещо.“