Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (31)

30.

19 декември, 22:18

Стокхолм, Швеция

„Не може да си е отишъл…“

Рун докосна ръката й, но Ерин почти не го усети. Той заговори и гласът му звучеше някак далечен.

— Трябва да се махаме оттук.

Навсякъде около тях виеха сирени.

Изумрудените пеперуди се бяха махнали, бяха отлетели по някакъв безмълвен сигнал от изчезналия им господар и бяха оставили след себе си единствено разруха. От мъртвите не бе останало почти нищо — дрехи и парченца почерняла кост сред купчини пепел.

Вече нищо не ги задържаше тук.

Въпреки това тя се бе вкопчила в Джордан и не можеше да го остави. Не виждаше защо да се маха. Всичко бе станало на прах. Първия ангел го нямаше, Жената на Познанието бе преминала на страната на врага, а Воинът на Човека лежеше мъртъв в краката й.

„Джордан…“

Той бе нещо много повече от титлата от пророчеството.

Тичащи стъпки я накараха да вдигне глава. От един от проходите на лабиринта се появи дребната фигура на Алексей. Макар че той бе чудовище, Ерин се зарадва, че е жив. Сигурно го бяха оставили да пази външните стени на ледения дворец и беше избягнал клането тук — но не и болката. Той затича към Распутин и се хвърли в обятията му, както би направило всяко уплашено момче, търсещо утехата на баща си. По лицето му се стичаха сълзи.

Кристиан стана, взел малкото останало от Надя, увито в наметало.

— Наблизо има храм. Можем да потърсим убежище там и да решим какъв да е следващият ни ход.

— Следващият? — Ерин още гледаше Алексей и си помисли, че има и друго дете, изложено на огромна опасност. Нямаше да изостави момчето без бой. Гневът пресуши сълзите й. Решимостта й даде сили въпреки мъката. — Трябва да спасим Първия ангел.

„Томи“ — напомни си тя; не биваше да го свързва само със студената титла. Беше получил името си от майка и баща, които го бяха обичали. Това бе много по-важно от всякакво име от пророчество.

Рун — гледаше трупа на Джордан — каза:

— Триото е унищожено, така че няма…

Тя го прекъсна:

— Не можем да оставим Томи в ръцете на онова чудовище.

Рун и Кристиан я погледнаха разтревожено.

„Нека се тревожат.“

Ерин сложи ръка на рамото на Джордан. Щеше да се погрижи да го погребат в Арлингтън, като герой, какъвто беше. Бе спасил живота на много хора, включително и нейния. За да го почете, тя щеше да спаси момчето.

„Да изпълня мисията.“

Точно това би поискал Джордан.

И тя щеше да направи точно това.

Една снежинка падна на студения му клепач и се стопи, а капчицата се стече от окото му като сълза. Ерин посегна да я избърше с палец. И докато го правеше, забеляза, че снегът по бузите му е започнал да се топи и да се стича по кожата му.

— Рун! — прошепна тя.

Свали ръкавицата си и постави голата си длан на гърлото на Джордан.

Кожата беше топла.

Сърцето й заблъска бясно. Тя отметна коженото яке, с което Томи бе покрил тялото му така нежно.

Кръвта беше оплискала гърдите на Джордан и се бе събрала на локвичка под гръдната кост. Ерин я избърса с голата си длан, разкривайки татуировката, опънатата кожа върху здрави мускули. След малко започна да го бърше с две ръце.

Рун и Кристиан я зяпаха.

Дори Распутин беше привлечен от трескавите й действия.

— Няма рана — каза тя.

Рун клекна до нея и приближи длан към гръдния кош на Джордан, като внимаваше да не докосва следите от кръв. Изведнъж гърдите на Джордан се повдигнаха под ръката му, сякаш се опитваха да я достигнат. Рун се дръпна потресен.

Пред очите на Ерин гърдите на Джордан се повдигнаха отново.

— Джордан? — Гласът й трепереше.

— Чувам удари на сърце — обади се Кристиан.

„Как е възможно?“

Ерин сложи длан на гърдите на Джордан, за да почувства ударите на сърцето. Изведнъж той вдигна ръка и постави топлата си длан върху нейната.

Тя го погледна. Очите му бяха отворени и той я гледаше объркано, сякаш току-що се е събудил от дълбок сън. Устните му се отвориха.

— Ерин…?

Тя закри лицето си с ръце. Идеше й да плаче и да се смее едновременно.

Рун помогна на Джордан да седне и опипа гърба му, търсеше изходна рана. Не намери нищо, поклати глава и промълви:

— Чудо…

Джордан погледна Ерин замаяно и въпросително, сякаш искаше да му обяснят каква е причината за цялата тази суматоха.

Ерин не можеше да каже нито дума.

— Трябва да е от докосването на Първия ангел — обади се Распутин. — От кръвта на момчето.

Ерин си спомни как Томи сложи окървавената си ръка на гърдите на Джордан.

„Възможно ли е наистина?“

Сирените стигнаха до площада, зад стените замигаха сини и бели светлини. Чуха се викове.

Рун подхвана Джордан.

— Можеш ли да се изправиш?

Джордан се изправи тромаво, потръпна и почна да си облича якето, като погледна объркано окървавената си риза.

— Защо да не мога?

Явно нямаше никакъв спомен, че са го простреляли.

Рун посочи изхода, който се намираше най-далеч от сирените и светлините.

— Трябва да се махаме.

Распутин кимна и тръгна натам.

— Знам пътя. И имам и кола.

Кристиан вдигна тялото на Надя.

Щом Ерин погледна отпуснатия в ръцете на младия сангвинист труп, радостта й помръкна. Но вместо да се отдава на мъката, тя се вкопчи здраво в надигналия се в нея гняв. Изгледа свирепо изпотрошените пеперуди в снега. Твърдо решена да опознае по-добре врага, да превърне мъката в цел, тя се наведе, взе няколко счупени механизма и ги прибра в джоба на якето от вълча кожа.

Докато се навеждаше за последната пеперуда, погледна със съжаление към унищожението, което бе оставил след себе си Искариот. Телата на стригоите бяха неузнаваеми, загадка, която щеше да тормози стокхолмската полиция доста време. Забеляза и нещо тъмно в снега. Отиде, наведе се и видя, че е пакет, увит в промазана кожа. Взе го и го прибра във вътрешния си джоб.

Докато се изправяше, нечии пръсти сграбчиха ръката й със силата на клещи.

Беше Рун. Задърпа я към изхода. Виковете на полицаите се засилваха. По пътя сангвинистът подбра и Джордан и щом стигнаха до ледената арка, ги бутна в лабиринта.

— Бягайте!

 

 

22:23

Рун слушаше сърцата на тичащите пред него Ерин и Джордан. Ударите им бяха ускорени.

Сърцето на Джордан си биеше съвсем нормално. Но Рун го бе чул как спира! Беше слушал тишината на смъртта му. Знаеше, че замлъкнало сърце не може да затупти отново — но на Джордан беше затуптяло.

Това бе истинско чудо.

Представи си лицето на момчето, на Първия ангел, помисли си за милостта, за способността да връщаш мъртвите към живот. Дали момчето е било наясно, че притежава подобна сила? Рун знаеше, че подобно чудо би трябвало да произлиза в крайна сметка от Божията воля. Дали това възкресение бе знак, че триото наистина служи на Неговата воля?

Но кои бяха триото?

Тичаше зад Ерин и си мислеше за Елизабета. Тя дори не беше погледнала назад, когато бе тръгнала. Въпреки това той знаеше, че е изоставен заслужено.

Най-сетне стигнаха до изхода. Излязоха тичешком от огромния леден дворец и се озоваха в тъмната плетеница улички. Григорий ги поведе към син миниван, паркиран на пуста алея. Качиха се, Григорий седна зад волана и бързо потегли в тъмния град.

Кристиан се наведе към него от задната седалка.

— Закарай ни при църквата „Свети Никола“. Там би трябвало да сме в безопасност за известно време.

— Ще ви оставя там — каза Григорий, все още замаян от загубата. — Аз също имам къде да отида.

После погледна Рун в огледалото. В помръкналите му сини очи се четеше извинение и дълбока мъка. На Рун му идеше да се развика заради заложения капан, но пък старият му приятел го беше оставил жив — та дори да беше заради услугата, която му дължеше. А и едва ли имаше по-лошо наказание от онова, което монахът вече беше понесъл в лабиринта.

След малко спряха пред катедралата на Стокхолм — църквата „Св. Никола“. Постройката бе по-проста от църквите в Рим, построена от тухли и в готически стил. Четири улични лампи хвърляха златна светлина върху жълтите стени. Засводените прозорци бяха вградени дълбоко, а между тях имаше голяма розета от разноцветно стъкло.

Рун изчака всички останали да слязат и след като останаха сами с Григорий, се наведе напред и го докосна по рамото.

— Съжалявам за загубата ти. Ще се моля за душите им.

Григорий кимна в знак на благодарност и погледна към Алексей. Стискаше ръката на момчето, сякаш се страхуваше да не изгуби и него.

— Не мислех, че ще се появи и той — прошепна Григорий. — Лично.

Рун си представи студеното изражение на Искариот.

— Исках само да предизвикам Бог — каза монахът. — Да видя Неговата ръка в действие, като хвърлям всичко в хаос със собствените си ръце. Да видя дали Той може да поправи нещата.

Рун стисна рамото на стария си приятел: даваше си сметка, че пропастта помежду им ще си остане завинаги. Григорий бе твърде гневен на Бог, твърде наранен в миналото от Неговите слуги на земята. Помежду им никога нямаше да има пълно примирение, но тази нощ щяха да се разделят с колкото се може по-добри чувства.

Григорий погледна към отдалечаващия се Джордан.

— В крайна сметка може би наистина видях Божията ръка.

Монахът се извърна към Рун. Бузите му бяха мокри от сълзи.

С последно стискане за сбогом Рун слезе и затвори вратата. Колата потегли по улицата и изчезна в нощта.

На крачка от него Кристиан придържаше за тила покритата глава на Надя, която бе облегната на рамото му, сякаш тя спеше.

Рун също бе водил много битки рамо до рамо с нея. В продължение на много години тя бе най-силната сред тях, никога не се поддаваше на съмнения. Всеотдайността й бе свирепа и непоклатима. Загубата й — като сангвинист и приятел — бе неизмерима.

— Трябва да се махнем от улицата — предупреди ги Джордан.

Рун кимна и Кристиан тръгна под голите клони на дърветата към страничния вход на църквата. Рун вдигна глава и се загледа в прозорците на катедралата. Отвътре църквата беше прекрасна, с бели тавани и арки от червени тухли. Молитвите им за Надя щяха да достигнат целта си на това място.

В задната част на катедралата, изправен пред голата наглед стена, Рун извърши ритуала, като поряза дланта си и отвори тайната врата на сангвинистите. Спомни си как Надя бе направила същото преди половин ден, когато и двамата не подозираха, че това ще й е за последен път.

Кристиан заслиза по тъмните стъпала.

Джордан включи фенерчето си и го последва. Ерин държеше ръката му в израз на непринудена близост. Рун си спомни как бе слушал сърцето й и бе долавял бездънната й мъка. И ето че противно на всички очаквания, Джордан й бе върнат.

Изпита завист. Преди векове той също бе изгубил любимата си, но когато му беше върната, тя се беше променила завинаги.

За него нямаше връщане.

Влязоха в тайния параклис под земята. Подобно на църквата горе, той имаше сводест таван, боядисан в спокойно синьо преди векове, за да напомня на сангвинистите за небето, за възстановената Божия милост към тях. Стените бяха от червени тухли. Върху простия олтар имаше изображение на Лазар, връщащ се от мъртвите със сияйния Христос пред него.

Рун пристъпи напред и приглади покривалото на олтара, а Кристиан внимателно постави върху него останките на Надя, без да ги развива. Замолиха се за нея. Със смъртта й всичко не свято най-сетне я бе напуснало.

В смъртта тя беше свободна.

Ерин и Джордан също сведоха глави по време на молитвите и я оплакаха. Мъката им звучеше във всяко вдишване, във всеки удар на сърцата им.

След като приключиха, Кристиан отстъпи от олтара и каза:

— Трябва да вървим.

— Няма ли да останем тук? — попита Джордан. Изглеждаше изтощен.

— Не можем да рискуваме — рече Кристиан. — Ако искаме да спасим момчето, трябва да действаме.

Рун споделяше мнението му.

— Все още имаме предател в Църквата — напомни им той. — Не бива да се задържаме дълго на едно място. Особено тук.

— Ами тялото на Надя? — попита Ерин.

— Местните свещеници ще разберат — увери я Рун. — И ще се погрижат да я върнат в Рим.

Сведе глава за последен път в знак на почит, след което остави студеното тяло да лежи на олтара и тръгна след останалите.

Трябваше да се грижи за живите.