Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (24)

23.

19 декември. 14:36

Кастел Гандолфо, Италия

Джордан се протегна под завивките. Голото му тяло бе долепено до тялото на Ерин. Тя промърмори нещо в съня си и се притисна към него.

Господи, колко му беше липсвала.

Почукване на вратата събуди Ерин и тя се сепна и бързо седна. Русата й коса се спусна по раменете й и одеялото падна от голите й гърди. Изглеждаше прекрасна на слабата светлина, проникваща през капаците на прозорците.

Той посегна към нея. Не можеше да се сдържи.

— Имате петнайсет минути! — обади се Кристиан от другата страна. Гласът му бе доста развеселен. — Така че довършвайте, каквото сте започнали… или започнете, каквото искате да завършите. Така или иначе, предупредих ви.

— Благодаря! — извика му Джордан и се ухили на Ерин. — Нали знаеш, че е смъртен грях да не се подчиниш на пряка заповед на свещеник.

— Нещо ме съмнява — отвърна тя със спокойна усмивка и посочи към душа, към обещанието за гореща сапунена вода и гола кожа. — Но може би заради душите ни ще е по-добре да сме сигурни, а не да съжаляваме.

Той отвърна на усмивката й, вдигна я на ръце и я понесе към банята.

Когато Кристиан почука отново, двамата бяха изкъпани, облечени и въоръжени с новите си оръжия. Въпреки драскотините и синините Джордан не се бе чувствал толкова добре от много време.

След като излязоха в коридора, Кристиан приближи пръст до устните си и им подаде по едно фенерче.

„Какво става?“ — зачуди се Джордан.

Все пак имаше достатъчно доверие на Кристиан, за да не задава въпроси. Двамата с Ерин последваха младия сангвинист до края на коридора, надолу по стълбите и по дълъг тунел без осветление.

Джордан включи фенерчето си. Ерин последва примера му.

Кристиан наложи изнурително темпо. Вървяха поне километър и половина. Накрая стигнаха стоманена врата и спряха. Кристиан въведе код в електронното табло и отстъпи назад. Вратата безшумно се отвори към тях. Беше дебела цяла стъпка и вероятно можеше да издържи на минометен обстрел.

В тъмния проход нахлу ярка слънчева светлина.

Джордан долови миризма на бор и глина.

Явно бе таен изход, през който папата можеше да се измъкне, ако замъкът бъде застрашен по някакъв начин.

Кристиан пристъпи напред и им направи знак да не изостават.

Разтревожен от всички недомлъвки, Джордан намести автомата си по-удобно и пусна Ерин между себе си и Кристиан. Искаше тя да е защитена отпред и отзад.

Озоваха се в гъста вечнозелена гора. В сенките беше студено. Докато вървяха, дъхът им увисваше на пара в неподвижния въздух. Килимът от борови иглички заглушаваше стъпките им.

Ерин вдигна ципа на якето си от вълча кожа.

Дори този звук беше прекалено силен в смълчалата се гора.

Три фигури изплуваха от сенките пред тях. Кристиан се отпусна, но Джордан стисна автомата по-здраво. После видя, че едната е Надя и че води Рун и Батори. Или поне предположи, че е графинята, тъй като жената бе забулена от глава до пети, за да се предпази от слънцето. Сребърната белезница на едната й тънка китка потвърди, че наистина е Батори. Другата белезница беше закопчана на китката на Рун.

Сангвинистите не искаха да поемат никакви рискове с графинята.

Самият Джордан би предпочел да го закопчаят с кобра.

Надя даде знак на Джордан да я последва сред гъсталаците, за да поговорят насаме. Беше изнервящо, че никой не произнасяше нито дума. Джордан бързо стисна Ерин за лакътя, остави я с Кристиан и тръгна след Надя.

Щом се отдалечиха достатъчно, Надя извади дебел лист, сгънат и запечатан с червен восъчен печат с изображението на корона с два кръстосани ключа.

Папският печат.

С дългия си нокът тя счупи печата, разгъна листа и Джордан видя нарисувана на ръка карта на Италия. Синя линия започваше северно от Кастел Гандолфо и свършваше недалеч от Рим. Бяха отбелязани номерата на магистралите, а също и график.

Надя вдигна запалка и щракна, готова да изгори листа, без да сваля поглед от Джордан.

Явно от него се очакваше да запомни картата наизуст.

Джордан въздъхна и наизусти магистралите и графика. Накрая я погледна в очите.

Надя направи движение с ръце, сякаш шофира, и посочи към гърдите му.

„Явно аз ще карам.“

Тя поднесе запалката към листа. Жълтите пламъци облизаха дебелата хартия и бързо я превърнала в пепел. Целта на цялата пантомима беше ясна. Джордан, Надя и онзи, който бе написал съобщението — вероятно кардиналът — бяха единствените, които трябваше да знаят дестинацията и маршрута.

Не искаха да дадат на атентаторите втори шанс да ги атакуват.

Надя го поведе обратно към другите.

Тръгнаха през гората и стигнаха до някакъв паркинг, на който имаше черен джип „Мерцедес“ със затъмнени стъкла и мотоциклет „Дукати“, също черен и с линии, които крещяха за скорост.

Джордан погледна мотора с копнеж, но знаеше, че ще трябва да седне зад волана на джипа.

Сякаш за да докаже това, Надя яхна мотоциклета, погледна Джордан и вдигна вежда. Той се ухили и си спомни лудешкото им препускане през Бавария преди няколко месеца. Никога не бе изпитвал такъв страх и ликуване едновременно. Благодарение на свръхестествените си рефлекси Надя бе управлявала мотора със скорост, която бе смятал за невъзможна.

Но днес това нямаше да се повтори.

Тя му метна ключовете за колата, запали мотора и потегли с рев.

Групата на Джордан тръгна към джипа. Рун помогна на графинята да седне отзад. Кристиан се настани от другата й страна. Джордан отвори предната врата за Ерин. Не искаше да я оставя да седне отзад с Рун и графинята.

Дори предната седалка бе твърде близо до онези двамата.

 

 

15:14

Колата се носеше по път с гладко черно покритие. Елизабет стисна юмруци. Автомобилите я ужасяваха. В Рим беше избягвала зловонието им и ръмжащите им двигатели. Нямаше желание да ги доближава, а ето че сега се намираше в един от тях.

Много приличаше на карета от нейното време, само че те не бяха толкова бързи. Никой кон не би могъл да се движи с подобна скорост. Как успяваше войникът да я управлява? Елизабет знаеше, че колата е механично устройство като часовника, но не можеше да се освободи от мисълта, че всеки момент могат да се блъснат в нещо и да пръснат мозъците си по твърдия път.

Следеше туптенето на сърцата на човеците отпред и съдеше по тях за евентуална заплаха. В момента сърцата им биеха бавно и спокойно. Не се страхуваха от този ръмжащ звяр.

Направи всичко по силите си да им подражава.

Щом те не показваха страх, тя също нямаше да си позволи да се страхува.

Минутите се изнизваха и първоначалният й ужас се притъпи и се превърна в досада. Черната лента на пътя се разгръщаше пред нея със зловещо еднообразие. Дървета, села и други автомобили прелитаха от двете им страни, незабележими и незабелязани.

След като страхът отмина, мислите й отново се насочиха към Рун. Спомни си как държи ръката й, как устните му докосват гърлото й. Не беше толкова безстрастен и посветен на Църквата, колкото изглеждаше — нито сега, нито преди. В килията отново се бе приближил на косъм от престъпването на клетвите си.

Тя знаеше, че това не е жажда за кръв.

Той искаше нея.

„Той все още ме обича.“

Въпреки всичките странности на този модерен свят това я поразяваше най-силно. И тя знаеше, че трябва да изчака подходящ момент, за да се възползва.

Да се освободи.

Може би да освободи и двамата.

Автомобилът мина покрай редица селски къщи. Зад някои прозорци се виждаха хора. Тя им завидя за простотата на живота им — и в същото време си даде сметка колко са смазани, затворени в рамките на един човешки живот, уязвими, постоянно износвани от годините.

Хората бяха толкова крехки и мимолетни създания.

След още пътуване автомобилът излезе на огромно поле от същия твърд материал като пътя и спря до гигантска метална постройка с огромни отворени врати. Войникът завъртя ключа и ръмженето на колата замлъкна.

— Какво е това място? — попита тя.

— Хангар — отвърна Рун. — Място, където се държат самолети.

Тя кимна. Знаеше за самолетите, често беше виждала светлините им в нощното небе на Рим. В малкия си апартамент беше разглеждала техни изображения, очарована от чудесата на тази епоха.

В сенките на хангара забеляза малък бял самолет със синя ивица по корпуса.

Надя се появи на вратата му, на горния край на късата стълба. Кучешките зъби на Елизабет се удължиха мъничко, когато тялото й си спомни безбройните малки унижения, на които я бе подложила високата жена.

Рун й помогна да слезе от автомобила. Движенията им бяха тромави заради изгарящите окови, които ги свързваха. Двамата последваха останалите в дълбоките сенки на сградата.

Надя дойде при тях.

— Направих пълна проверка на самолета. Чист е.

Рун се обърна към Елизабет.

— Вътре е достатъчно тъмно. Ако искаш, можеш засега да махнеш воала си.

Елизабет с готовност вдигна свободната си ръка и дръпна покривалото. Хладният въздух погали лицето и устните й, донасяйки миризмата на катран и на други неща — парливи, горчиви и изгорели. Тази епоха се задвижваше от огъня на горящо земно масло.

Елизабет внимаваше да не обръща лице към отворената врата. Дори разсеяната слънчева светлина й причиняваше болка, но тя правеше всичко по силите си да я скрива.

Загледа войника, който се протягаше и се разтъпкваше, за да раздвижи кръвта си след дългото шофиране. Напомняше й за неуморен жребец, пуснат на свобода след дълъг престой в конюшнята. Титлата му — Воин на Човека — определено му подхождаше.

Той не се отделяше от жената, Ерин Грейнджър. Ясно си личеше, че влюбен в нея; Рун също като че ли усещаше присъствието й повече, отколкото се харесваше на Елизабет.

Въпреки това трябваше да признае, че историчката има грацията на атлет и чудесен ум. В друга епоха и в друг живот двете биха могли да са приятелки.

— Трябва да потегляме, ако искаме да не закъснеем за срещата — каза Надя.

Последваха я по стълбата в самолета.

Щом влезе, Елизабет погледна наляво и видя малка стаичка с две малки кресла, наклонени под ъгъл прозорци и червени и черни превключватели и бутони.

— Това е пилотската кабина — обясни Рун. — Пилотът управлява самолета от нея.

Най-младият сангвинист, Кристиан, се настани в кабината. Явно уменията на сангвинистите се бяха адаптирали към новата епоха.

Влязоха в основния салон. От двете му страни имаше удобни кожени кресла, между които минаваше тясна пътека. Елизабет погледна малките прозорци и си помисли какво ли е да гледаш света от въздуха и как ли изглеждат облаците отгоре и звездите в небето.

Наистина беше епоха на чудеса.

Погледът й се плъзна покрай седалките и се спря върху дълъг черен сандък отзад, с дръжки по краищата. Несъмнено беше модерна изработка, но формата му не се беше променила особено от нейното време.

Беше ковчег.

Тя спря така внезапно, че Рун се блъсна в нея и каза:

— Извинявай.

Погледът й не се откъсваше от ковчега. Тя подуши. Вътре нямаше труп, иначе щеше да го усети.

„Защо е тук?“

Надя се усмихна — и Елизабет веднага разбра.

Хвърли се назад и се блъсна силно в Рун. С лявата си ръка изтегли закривеното му оръжие от ножницата на китката. С бързо движение замахна към Надя, но тя отскочи назад и острието само закачи брадичката й.

И пусна кръв.

Но не достатъчно.

Елизабет наруга тромавата си лява ръка.

Зад нея се затръшна врата. Тя се обърна и видя, че Кристиан е напъхал двамата човеци в пилотската кабина за по-сигурно. Почувства се поласкана, че я възприемат като такава заплаха.

Стисна здраво ножа и се обърна към Надя.

В едната си ръка жената държеше сребърна верига като камшик, а в другата — къс меч.

— Спрете! — извика Рун и гласът му прогърмя в тясното пространство.

Елизабет не помръдна. Представи си саркофага, от който се беше родила в този нов свят. Спомни си зазиданата килия в кулата на замъка си, където бавно бе умирала от глад. Не можеше да понесе мисълта отново да бъде затворена, да се озове в капан.

— Последния път, когато ме сложи в ковчег, бях там четиристотин години — изсъска тя на Рун.

— Само за полета е — увери я Рун. — Самолетът ще лети над облаците. Там няма как да се скриеш от слънцето.

Въпреки това я обземаше паника при мисълта да бъде затворена отново. Не можеше да се контролира. Замята се въпреки среброто, което я свързваше с него.

— Предпочитам да умра.

Надя пристъпи напред.

— Щом искаш.

И с бързо замахване на късия меч й преряза гърлото. Среброто изгори кожата на Елизабет и от раната бликна кръв, заизвлича светостта от тялото й. Елизабет престана да се съпротивлява и изпусна оръжието си. Рун беше до нея и притискаше с длан гърлото й, за да спре кръвта.

— Какво направи? — изсъска той на Надя.

— Ще живее — отвърна Надя. — Срязах я плитко. Така по-лесно ще я сложим в ковчега без ненужни борби.

Надя вдигна капака.

Елизабет изстена, но среброто я беше омаломощило и тя нямаше сили да направи нещо повече.

Рун я взе на ръце и я понесе към ковчега.

— Обещавам, че ще те извадя — каза той. — След няколко часа.

Нежно я положи в ковчега. Чу се изщракване и белезниците й бяха свалени.

Елизабет искаше да се надигне, да се съпротивлява, но не можеше да събере сили.

Капакът се спусна и тя отново потъна в пълен мрак.