Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (2)

1.

18 декември, 09:58

Пало Алто, Калифорния

Напиращата паника я държеше напрегната. Щом влезе в аудиторията на кампуса на Станфорд, д-р Ерин Грейнджър се огледа, за да се увери, че е сама. Дори приклекна и погледна под празните седалки, за да види дали някой не се е скрил там. Едната й ръка не се откъсваше от пистолета — „Глок 19“ — в кобура на глезена й.

Беше прекрасна зимна утрин, слънцето бе увиснало в свежото, изпъстрено с облаци синьо небе. През високите прозорци струеше ярка светлина и Ерин нямаше причини да се страхува от мрачните създания, населяващи кошмарите й.

Въпреки това след всичко, което я бе сполетяло, тя знаеше, че хората са също толкова способни на зло, колкото и чудовищата.

Изправи се, отиде до катедрата и въздъхна с облекчение. Знаеше, че страховете й са нелогични, но това не я спираше да проверява дали залата е безопасна преди студентите да нахълтат в нея. Колкото и досадни да бяха, тя бе готова да се бие до смърт, за да предпази всеки от тях.

Никога вече нямаше да изостави студент.

Пръстите й се вкопчиха в протритата кожена чанта в ръката й. Тя им заповяда да се разтворят и остави чантата върху катедрата. Погледът й продължаваше да броди из аудиторията, докато вадеше бележките си за лекцията. Обикновено запомняше наизуст лекциите си, но бе поела този курс от своя колега, която бе излязла в отпуск по майчинство. Темата беше интересна и й позволяваше да откъсне мислите си от събитията, които бяха преобърнали живота й и започваха със загубата на двамата й специализанти в Израел преди два месеца.

Хайнрих и Ейми.

Немският студент беше умрял от раните си по време на земетресение. Смъртта на Ейми настъпи по-късно — тя бе убита, защото Ерин неволно бе пратила забранена информация на студентката си — информация, довела до смъртта на младата жена.

Разтърка длани, сякаш се опитваше да избърше онази кръв, онази отговорност. Изведнъж изпита чувството, че в аудиторията сякаш е станало по-студено. Навън температурата едва ли надхвърляше десет градуса, а и вътре не беше много по-топло. Въпреки това треперенето, докато подреждаше бележките си, нямаше нищо общо с лошото отопление на помещението.

След завръщането си в Станфорд би трябвало да се радва, че отново е у дома, в познатата обстановка и ежедневната рутина на семестъра, който постепенно вървеше към коледната ваканция.

Тя обаче не се радваше.

Защото нищо не беше същото.

Докато се изправяше и приготвяше бележките си за сутрешната лекция, студентите започнаха да пристигат по един и по двама. Неколцина слязоха по стъпалата да седнат отпред, но повечето останаха на последните, най-високи редове.

— Професор Грейнджър?

Ерин погледна наляво и видя да я приближава млад мъж с пет сребърни халки във веждата. Студентът спря пред нея с решително изражение. На рамото му висеше фотоапарат с дълъг обектив.

— Да? — Ерин не си направи труда да скрие раздразнението в гласа си.

Студентът сложи на катедрата сгънато листче и го плъзна към нея.

Другите студенти зад него се правеха на безразлични, но определено бяха лоши актьори. Ерин усещаше, че я наблюдават, и се чудеше как да постъпи. Не беше нужно да разгъва листчето — ясно беше, че на него е написан телефонният номер на младежа.

— Аз съм от „Станфорд Дейли“ — каза той, като попипваше една от халките на веждата си. — Какво ще кажете за едно бързо интервю за университетския вестник?

Тя бутна листчето обратно към него.

— Не, благодаря.

Беше отказала всички покани за интервюта след завръщането си от Рим. Не можеше да наруши мълчанието си сега, особено като се имаше предвид, че всичко, което й бе позволено да казва, е лъжа.

За да се потули истината за трагичните събития, довели до смъртта на двамата й студенти, бяха скалъпили история, че е останала три дни в израелската пустиня, погребана сред отломките след земетресението в Масада. Била открита жива заедно със сержант Джордан Стоун и единствения й оцелял специализант Нейт Хайсмит.

Ерин разбираше необходимостта от измислицата, за да се обясни времето, през което бе работила за Ватикана — измислица, допълнително поддържана от избраните малцина от правителството, които също знаеха истината. Широката публика не бе готова за истории за чудовища в нощта и за мрачните опори, крепящи света като цяло.

Въпреки това, независимо дали бе необходимо, или не, тя нямаше намерение да разкрасява допълнително тези лъжи.

Студентът с халките на веждата продължи да упорства.

— Ще ви дам да прегледате материала, преди да го пусна. Ако нещо не ви се понрави, ще работим върху него, докато не ви хареса.

— Уважавам трудолюбието и усърдието ви, но това не променя отговора ми. — Тя посочи наполовина пълната аудитория. — Моля, върнете се на мястото си.

Младежът се поколеба и понечи да заговори отново.

Ерин се изправи в цял ръст и го фиксира с най-строгия си поглед. Беше висока само метър и петдесет и пет и с русата си коса, вързана на небрежна опашка, не представляваше особено застрашителна фигура.

Всичко обаче се свеждаше до нагласата.

Каквото и да видя в очите й, студентът побърза да се върне при колегите си и бързо седна на мястото си. Даже наведе глава.

След като въпросът беше решен, тя подреди бележките си и се обърна към слушателите.

— Благодаря, че дойдохте на последната сесия от История 104 — разбулване на божествеността от библейската история. Днес ще разгледаме често срещаните заблуди относно един религиозен празник, който между другото наближава — Коледа.

Мелодичният звън на зареждащи се лаптопи беше сменил познатото навремето шумолене на хартия, докато студентите се приготвяха да си водят бележки.

— Какво празнуваме на двайсет и пети декември? — Погледът й се плъзна по студентите — някои с пиърсинг, неколцина с татуировки и един-двама, които май страдаха от махмурлук. — Двайсет и пети декември? Някой сеща ли се? Раздават се подаръци.

Едно момиче с пуловер с бродиран ангел на гърдите вдигна ръка.

— Раждането на Христос.

— Точно така. Но кога всъщност е бил роден Христос?

Никой не се осмели да отговори.

Тя се усмихна, забрави за страховете си и се върна в ролята на преподавател.

— Много хитро от ваша страна, че избегнахте капана. — Коментарът й бе посрещнат със спорадичен смях. — Датата на раждането на Христос всъщност е предмет на спор. Според Климент Александрийски…

Ерин продължи лекцията си. Преди година щеше да каже, че днес няма жив човек, който да знае истинската дата на раждането на Христос. Вече не би могла да го направи, тъй като по време на приключенията си в Израел, Русия и Рим беше срещнала някого, който знаеше, който е бил жив, когато се е родил Христос. И тогава бе осъзнала до каква степен общоприетата история е погрешна — или скрита от невежество, или от нарочни заблуди, целящи да скрият по-мрачни истини.

За археолог като нея, търсещ историята под пясък и камъни, подобно откровение бе обезпокояващо и я оставяше без почва под краката. След завръщането си в комфортния академичен свят тя откри, че вече не може да изнесе и най-простата лекция, без внимателно да я обмисли. Беше станало почти невъзможно да казва на студентите си истината, макар и не цялата. Чувстваше всяка лекция като лъжа.

„Как мога да продължа в този дух и да лъжа онези, които би трябвало да уча на истина?“

Но какъв избор имаше? След като се беше отворила за момент, разкривайки скритата природа на света, вратата се беше затворила също толкова бързо.

„Не затворила. Беше затръшната в лицето ми.“

Откъсната от истините зад вратата, тя бе оставена навън, оставена да се чуди кое е истина и кое лъжа.

Накрая лекцията приключи. Ерин бързо избърса дъската, сякаш се мъчеше да заличи изписаните по нея лъжи и полуистини. Най-сетне всичко беше приключило. Тя се поздрави с изнасянето на последната лекция за годината. Оставаше й само да оцени последните задачи, след което беше свободна да се изправи пред предизвикателството на коледната ваканция.

В представите й свободните дни се свързваха със сините очи и сурово изсеченото лице, пълните устни, които така лесно се усмихваха, гладкото чело под късата руса коса. Щеше да е хубаво да се срещне отново със сержант Джордан Стоун. Бяха минали няколко седмици, откакто го бе виждала, макар че често разговаряха по телефона. Не беше сигурна накъде води връзката им в дългосрочен план, но определено искаше да научи.

Разбира се, това означаваше да избере идеалния коледен подарък, за да изрази чувствата си. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Докато триеше последния ред от дъската, готова да освободи студентите, някакъв облак закри слънцето и залата потъна в сянка. Гъбата замръзна върху дъската. За момент Ерин остана замаяна, после изпита чувството, че пропада в…

Пълен мрак.

Каменни стени притискаха раменете й. Помъчи се да седне. Главата й се удари в камъка и тя падна. Чу се плясък. Заопипва трескаво в непрогледния мрак.

Навсякъде около нея имаше камък — отгоре, отзад, от всички страни. Не груб камък като онзи, който би напипала, ако се е озовала погребана под планина. А гладък. Полиран като стъкло.

Върху горната част на ковчега имаше изработена от сребро украса. Металът изгори пръстите й.

Тя глътна и виното напълни устата й. Достатъчно, за да я удави.

Вино?

В дъното на залата се затръшна врата и я върна в реалния свят. Ерин зяпна гъбата. Пръстите й се бяха вкопчили в нея с такава сила, че кокалчетата й бяха побелели.

„Колко време съм стояла така? Пред всички.“

Предположи, че не повече от няколко секунди. През последните няколко седмици бе получавала и други подобни пристъпи, но никога пред други хора. Обясняваше си ги като посттравматичен стрес и се надяваше, че сами ще отшумят, но този сега беше най-ярък от всички.

Пое дълбоко дъх и се обърна. Студентите не изглеждаха разтревожени, така че пристъпът явно не бе продължил дълго. Трябваше да вземе мерки, преди да се е случило нещо по-лошо.

Погледна към вратата, която се беше затръшнала.

В дъното на залата стоеше позната фигура. Щом забеляза, че тя гледа към него, Нейт Хайсмит вдигна голям плик и й помаха. Усмихна се извинително и тръгна през аудиторията с каубойските си ботуши и с леко накуцване, което напомняше за мъченията, на които бе подложен миналата есен.

Тя стисна устни. Трябваше да го предпази по-добре. Както и Хайнрих. И най-вече Ейми. Ако не беше изложила на опасност младата жена, днес тя още щеше да е жива. Родителите на Ейми нямаше да посрещнат Коледа без дъщеря си. От самото начало не бяха искали Ейми да става археолог. Накрая именно Ерин ги убеди да я пуснат да замине на разкопките в Израел. Като ръководител на екипа тя ги беше уверила, че дъщеря им ще е в безопасност.

А се оказа, че ужасно греши.

Размърда крак, за да усети успокояващия допир на оръжието до глезена си. Никога повече нямаше да позволи да я изненадат. Нямаше да допусне още невинни да умират, докато е на стража.

Прочисти гърлото си и се обърна към студентите.

— С това приключихме. Свободни сте. Приятна зимна ваканция.

Докато залата се опразваше, Ерин с усилие на волята погледна през прозореца към яркото небе, за да прогони мрака, в който се беше озовала само преди секунди.

Нейт най-сетне стигна до нея.

— Професоре. — Гласът му звучеше тревожно. — Имам съобщение за вас.

— Какво съобщение?

— Всъщност са две. Първото е от израелското правителство. Най-накрая са пуснали данните ни от разкопките в Цезарея.

— Страхотно. — Опита се да го каже с ентусиазъм, но не й се получи. Ако не друго, Ейми и Хайнрих щяха да получат признание за последния си труд, епитафия за краткия си живот. — А второто?

— От кардинал Бернар.

Ерин се изненада. От седмици се мъчеше да се свърже с кардинала, стоящ начело на Ордена на сангвинистите в Рим. Дори обмисляше да отлети за Италия и да претърси апартаментите му във Ватикана.

— Крайно време беше да отвърне на позвъняванията ми — каза сухо тя.

— Иска да му звъннете веднага — каза Нейт. — Останах с впечатление, че случаят е спешен.

Ерин въздъхна раздразнено. Бернар я беше игнорирал цели два месеца, а сега искаше нещо от нея. Тя имаше хиляди въпроси към него — тревоги и мисли, които се бяха натрупали през последните седмици от връщането й от Рим. Погледна към дъската и наполовина изтрития ред. Имаше въпроси и относно виденията си.

Дали тези епизоди бяха характерни за посттравматичен стрес? Дали преживяваше времето, прекарано в капана под Масада?

„Но ако е така, защо усещам вкуса на вино?“

Тя тръсна глава, за да я проясни, и посочи ръката му.

— Какво има в плика?

— Адресиран е до вас. — Той й го подаде.

Пликът беше твърде тежък, за да съдържа само писмо. Ерин погледна обратния адрес.

„Израел.“

Ръцете й леко трепереха, докато отваряше плика.

Нейт забеляза как ръката й трепери и я погледна загрижено. Ерин знаеше, че той разговаря с психолог за собствения си посттравматичен стрес. Двамата бяха ранени, оцелели с тайни, за които не можеха да говорят открито.

Ерин тръсна плика и извади изписан на машина лист и някакъв предмет с размерите и формата на яйце на пъдпъдък. Сърцето й се сви, когато го разпозна.

Дори Нейт тихо изпъшка и отстъпи крачка назад.

Тя бе лишена от този лукс. Прочете бързо приложената страница. Беше от израелските сили за сигурност. Според тях приложеният артефакт вече нямал отношение към приключеното разследване на случая и се надявали, че тя ще го предаде на собственика му.

Ерин задържа в длан полираното парче кехлибар, сякаш беше най-скъпоценното нещо на света. На мътната флуоресцентна светлина то приличаше просто на лъскав кафяв камък, но бе по-топло на допир. Светлината се отразяваше от повърхността му, а в самия му център висеше неподвижно черно перце, запазено през хилядолетията — момент от времето, замразен завинаги в кехлибара.

— Талисманът за късмет на Ейми — промълви Нейт и преглътна с мъка. Беше присъствал, когато Ейми бе убита. Извърна очи от малкото кехлибарено яйце.

Ерин съчувствено го докосна по лакътя. Яйцето всъщност бе нещо повече от талисман за късмет. Веднъж Ейми бе обяснила на Ерин, че е намерила кехлибара на плажа като малка и останала поразена от уловеното вътре перце, питала се откъде ли е дошло, представяла си крилото, от което може да е паднало. Кехлибарът беше завладял въображението й със същата сила като перото. И именно тази находка бе запалила у Ейми желанието да се занимава с археология.

Ерин се загледа в парчето кехлибар в ръката си: знаеше, че този малък предмет беше довел Ейми не само до специалността й, но и до нейната смърт.

Пръстите й се свиха около гладката повърхност и стиснаха решително.

„Няма да се повтори никога“ — обеща си тя.