Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (15)

14.

19 декември, 11:55

Южно от Рим, Италия

Влакът се поклащаше и продължаваше пътуването си към неизвестната си цел на юг.

Дървета и хълмове прелитаха покрай прозореца. Джордан беше опрял брадичка върху темето на Ерин. Тя миришеше на лавандула и кафе. Рамото и едната й страна се притискаха в него. Прииска му се креслата да не са завинтени за пода, за да я придърпа още по-близо до себе си.

Би било страхотно да е сам с нея, без свещеници и пророчества. Но това нямаше изгледи да се случи в близко бъдеще.

В идеалния случай би предпочел Ерин да остане колкото се може по-далеч от тази каша, от свещениците сангвинисти и графинята стригой. Но и за това нямаше изгледи. Беше се застъпил за нея, защото знаеше колко много иска тя да участва. А и ако Ватиканът я бе изпратил у дома, Джордан нямаше да е в състояние да я пази.

„Но мога ли да я защитя тук?“

След смъртта на Керън времето бе спряло за него и не тръгна, докато не срещна Ерин. Винаги щеше да знае, че Керън е умряла сама на стотици километри от него. И никога нямаше да позволи това да се случи отново с някого, когото обича.

Някого, когото обича…

Никога не бе изричал думата на глас, но тя винаги беше в него.

Целуна темето на Ерин, твърдо решен да бъде до нея, каквото и да се случи.

Ерин се сгуши още повече в него, но погледът й продължаваше да изучава Рун. Свещеникът седеше с наведена в молитва глава, долепил тънките си длани пред себе си.

На Джордан не му харесваше как се държи Ерин около Рун, откакто той я бе ухапал. Очите й рядко се откъсваха от него, когато бе наблизо. Пръстите й често докосваха двата белега на шията — не с ужас, а с нещо като копнеж. Нещо се бе случило в онзи тунел — нещо, за което тя още не беше казала нищо. Джордан не знаеше какво е то, но усещаше, че тя крие повече тайни от него, отколкото онези проклети видения.

Но не можеше да направи нищо, за да я измъкне от състоянието й. Каквото и да преживяваше тя, то бе несъмнено дълбоко лично и той щеше да й даде тази свобода. Засега най-добрият план бе просто да изпълнят мисията — след което да отведе Ерин колкото се може по-далеч от Рун.

За целта…

Джордан се размърда, без да престава да прегръща Ерин.

— Някой да има представа къде можем да намерим Първия ангел? Или поне откъде да започнем да търсим?

Ерин се поизправи.

— Зависи кой е Първият ангел.

Седящата на съседната маса графиня вдигна ръце и белезниците й издрънчаха.

— Библията не ни ли учи, че Първият ангел е утринната звезда, първата светлина на деня, синът на зората?

— Говорите за Луцифер — каза Ерин. — Той е наричан с тези имена и наистина е бил първият паднал ангел. Но Библията споменава и много други преди него. Първият ангел, споменат в Битие, се явил на робинята Агар и й казал да се върне при господарката си и да роди детето на господаря си.

— Така е. — Графинята имаше най-студената усмивка, която Джордан бе виждал. — Но нима има надежда да намерим ангел без име?

— Добър довод — рече Ерин.

Батори леко кимна в знак, че приема комплимента.

Джордан забеляза, че Рун и Бернар следят разговора между двете жени. Кристиан също погледна Джордан, сякаш му казваше: „Виждаш ли, казах ти, че могат да работят добре заедно“.

Батори затвори сребристите си очи, сякаш потънала в мисли. Дългите й черни мигли рязко се открояваха на пепелявото й лице.

Ерин гледаше през прозореца; влакът прекосяваше с тракане поля, осеяни с огромни купи сено.

Графинята отново отвори очи.

— Може би най-добре е да съсредоточим търсенето си върху ангели, които имат имена. Първият, споменат по име в библията, е Гавриил, главният вестител на Бог. Възможно ли е той да е Първият ангел, когото търсим?

Свещениците около масата изглеждаха неуверени. Ерин остана странно мълчалива и продължи да гледа през прозореца.

— Гавриил вестителят? — Надя повдигна вежда. Все още стоеше зад Батори и държеше веригата й. — Мисля, че в една война архангел Михаил би бил по-добрият съюзник.

Джордан огледа вагона, внезапно осъзнал странността на дискусията. Дори да се спряха върху някой библейски ангел, как щяха да го открият и да го заведат при книгата?

— Ангелите не живеят ли в някакво друго измерение или нещо подобно? — попита той. — Някъде, където хората не могат да отидат? Как бихме могли да стигнем до ангел?

— Ангелите живеят на Небето. — Рун отново бе насочил вниманието си към ръцете си. — Но в същото време могат да пътуват свободно до Земята.

— Да имате случайно нещо като ангелски телефон? — попита Джордан. Шегуваше се само наполовина. След всичко преживяно, откакто научи за стригоите и сангвинистите, нямаше представа какви други тайни може да крие Църквата.

— Нарича се молитва — обясни кардинал Бернар и се намръщи на собственото си лекомислие. — И аз прекарах много часове на колене, като се молех Първият ангел да се разкрие. Но не мисля, че той ще го направи. Не и на мен. Той ще се разкрие единствено на тримата от пророчеството.

— Ако сте прав, скъпи ми кардинале, то трябва да започнем незабавно да се молим на Луцифер — рече Батори. — Защото несъмнено само паднал ангел би се разкрил на такива сбирщина като това ваше трио.

Ерин най-сетне заговори, като продължаваше да гледа през прозореца с онзи отнесен вид, който имаше винаги, когато бе потънала в мисли.

— Не мисля, че търсим Гавриил, Михаил или Луцифер. По-скоро търсим Първия ангел от Откровение.

Графинята се разсмя и едва не запляска с ръце.

— Ангелът, който свири с тръбата и слага край на света. Ах, каква примамлива теория!

Ерин цитира по памет:

— „Първият Ангел затръби, и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха на земята; и третата част от дърветата изгоря, и всичката зелена трева изгоря.“^[1]

Армагедон.

Това беше залогът.

Джордан се опита да си представи град и огън, смесени с кръв, и въздъхна.

— И къде ще го намерим?

Ерин извърна лице от прозореца и ги погледна.

— Мисля, че отговорът се намира в един малко по-ранен откъс от Откровение, преди да затръбят тръбите. Там има един откъс, който гласи: „Тогава дойде друг Ангел със златна кадилница и застана пред жертвеника“. Малко по-нататък продължава така: „Димът от тамяна с молитвите на светиите се издигна от ръката на Ангела пред Бога. Ангелът взе кадилницата, напълни я с огън от жертвеника и я хвърли на земята; тогава се появиха гласове, гръмотевици, светкавици и трус“^[2].

Джордан се ухили.

— Е, поне тази част е лесна за тълкуване.

И наистина смяташе така.

Наслади се на изненаданите изражения на свещениците сангвинисти.

— Не е нужно да си специалист по Библията, за да го разбереш — продължи Джордан. — Дим от ръката на ангела? Тамян? Гръмотевици? Трусове?

Другите го погледнаха смутено. Графинята изглеждаше просто развеселена. Той трябваше да е мускул, не мозък.

Ерин го докосна по ръката и го остави да разкрие онова, за което тя вече се беше досетила.

Той хвана пръстите й и ги стисна леко.

— Това описва абсолютно точно станалото в Масада. Помните ли момчето, което оцеля? Каза, че май надушило тамян и канела. Дори намерихме следи от канела в пробите от газа. Освен това момчето спомена, че димът докоснал ръката му преди всички да умрат от газа и земетресението.

— „Димът от тамяна с молитвите на светиите се издигна от ръката на Ангела пред Бога“ — благоговейно повтори Рун.

— Всички на планината умряха. — Джордан вече говореше по-бързо. — Единствено нещо нечовешко като ангел би могло да оцелее при отровната атака.

Ерин го дари с усмивка, която го стопли.

— Събитията отговарят на библейския текст. И по-важното е, че той сочи към някого, когото бихме могли да открием.

— Момчето — не особено убедено каза Рун. — Разговарях с него на върха на онази планина. Стори ми се най-обикновено хлапе. Шокирано, зашеметено от мъка след смъртта на майка си и баща си. И е роден от плът. Как би могъл да е ангел?

— Не забравяй, че Христос също е бил роден в плът — възрази кардинал Бернар. — Момчето ми се струва отлична отправна точка.

Джордан кимна.

— Къде е то? Някой знае ли? Доколкото си спомням, го евакуираха от планината с хеликоптер на израелската армия. Щяха да го откарат в една от болниците им. Не би трябвало да е трудно да го намерим.

— Ще е по-трудно, отколкото си мислиш — рече Бернар, на чието лице внезапно се беше изписала тревога. А това никога не беше добър знак.

 

 

12:05

— Защо да е по-трудно? — попита Ерин, макар да имаше чувството, че отговорът няма да й хареса.

Бернар въздъхна със съжаление.

— Защото то вече не е под опеката на израелците.

— Тогава къде е? — попита тя.

Вместо да отговори, кардиналът се обърна към брат Леополд. Германският монах беше останал мълчалив в дъното на вагона.

— Леополд, ти си най-добър с компютрите. Лаптопът ми е в багажа ми. Отец Амвросий знае паролите. Искам да отвориш файловете ми във Ватикана. Можеш ли да ми помогнеш?

Леополд кимна.

— Със сигурност мога да опитам.

Монахът побърза да излезе от вагона-трапезария през вратата към кухнята.

Бернар се обърна към останалите.

— Държахме момчето под око и поддържахме контакт с израелците, които го изследваха в една военна болница. Името му е Томас Болар. Медицинският екип се опитваше да открие как е оцелял в отровния газ. И после…

Леополд дойде с прост черен лаптоп в ръка. Сложи го на масата и го включи. Нагласи очилата си и затрака по клавишите със скорост, на която бе способен единствено сангвинист. Пръстите му се превърнаха в размазано петно над клавиатурата — влизаше в интернет, вкарваше пароли, свързваше се с някакъв ватикански сървър.

Бернар гледаше над рамото му и от време на време го насочваше.

На Ерин й беше странно да гледа как двамата древни мъже в свещенически дрехи си играят с модерните технологии. Струваше й се, че сангвинистите би трябвало да се спотайват в църкви и гробища, а не да сърфират в интернет. Леополд обаче явно знаеше какво прави и след няколко минути отвори прозорец със зърнест черно-бял видеозапис.

Ерин се присламчи по-близо, както и всички останали.

Само графинята не се присъедини. От неспокойното й изражение личеше, че технологиите я изнервят. Тя не беше живяла през дългите години като останалите, за да приеме промените постепенно. Ерин се запита какво ли е да вземеш някого от шестнайсети век и да го запратиш в двайсет и първи. Трябваше да й отдаде дължимото. Доколкото можеше да прецени, графинята възприемаше всичко в крачка и показваше изненадваща издръжливост и гъвкавост. Трябваше да го има предвид при по-нататъшните им взаимоотношения.

Засега обаче насочи вниманието си към лаптопа.

— Това е запис от видеокамера в израелския медицински център — каза Бернар. — Изгледайте го, после ще обясня допълнително.

На екрана се виждаше момче в болнично легло. Беше с болнична пижама, завързана отзад. Момчето избърса сълзите си, после стана и помъкна стойката със системите към прозореца. Опря глава в стъклото и се загледа в нощта.

На Ерин й домъчня за Томас — и двамата му родители бяха умрели в ръцете му, а сега беше затворен сам във военна болница. Радваше се, че Рун бе отделил няколко минути да поговори с детето и да го утеши, преди адът да се отприщи.

Внезапно до момчето при прозореца се появи друга фигура, дребна. Лицето на новодошлия беше извърнато от камерата. Беше се появил от нищото, сякаш някой бе рязал и монтирал записа.

Непознатият носеше тъмно палто и спортни панталони. Томас се дръпна уплашено. Изневиделица проблесна нож, толкова бързо, че движението почти не можеше да се проследи. Момчето се хвана за гърлото, между пръстите му бликна кръв и оплиска пижамата.

Раменете на Ерин потръпнаха, но тя не извърна поглед от екрана. Джордан я придърпа към себе си, за да я подкрепи. Той несъмнено бе виждал достатъчно кръвопролития и убийства на деца в Афганистан и знаеше колко е трудно да се гледа подобна жестокост.

На екрана Томас залитна назад и дръпна жиците, които бяха закачени за гърдите му. По приборите до леглото му замигаха светлини. Беше вдигнал тревога. Хлапето се опитваше да повика помощ.

Умно.

Двама израелски войници влязоха тичешком с вдигнати оръжия.

Непознатият запрати стол през прозореца, грабна Томас и го изхвърли навън преди войниците да успеят да стрелят.

Ако се съдеше по скоростта му, нападателят несъмнено бе стригой.

Непознатият се обърна към войниците и най-сетне лицето му се видя. Приличаше също на момче, на не повече от четиринайсет. Отправи бърз поклон на войниците, след което също скочи от прозореца.

— Каква е височината? — попита Джордан, докато гледаше как войниците се втурват към прозореца и започват беззвучно да стрелят надолу.

— Четири етажа — отвърна кардиналът.

— Значи Томас трябва да е мъртъв — рече Джордан. — Не може да е Първият ангел.

Ерин не беше толкова сигурна. Погледна Бернар, който шепнеше нещо на Леополд. Ако Томас бе мъртъв, защо изобщо си губеха времето с този запис?

— Момчето е оцеляло при скока — обясни кардиналът и посочи екрана.

Появи се друг запис, този път от паркинг.

Хванат от този ъгъл, Томас падаше, окървавената пижама пляскаше около тялото му като криле, преди той да се стовари с главата надолу на черния асфалт. Около него проблясваха и летяха парчета счупено стъкло.

Пред очите им момчето се размърда, очевидно живо.

След секунда непознатият се приземи на крака до него.

Сграбчи Томас за ръката, двамата спринтираха в пустинята и бързо изчезнаха от поглед.

— Смятаме, че похитителят е стригой, вероятно на служба при Белиал — каза кардиналът. — Но знаем със сигурност, че момчето, оцеляло в Масада, не е стригой. Било е на слънчева светлина. Медицинските уреди на израелците са отчели сърдечен ритъм.

— Аз също го чух — добави Рун. — Държах ръката му. Беше топла. Той беше жив.

— Но никое човешко същество не може да оцелее след подобно падане — промълви изуменият Леополд, който продължаваше да трака бързо с клавишите, сякаш се опитваше да намери отговори.

Ерин видя как той отваря текстов прозорец, изпраща съобщение, и затваря прозореца. Всичко стана толкова бързо, за по-малко от две секунди, че тя не успя да различи думата.

— Но Томас е оцелял — каза Джордан. — Както е оцелял и в Масада.

— Сякаш е под някаква божествена закрила. — Ерин докосна Леополд по рамото. — Покажи ни отново първия запис. Искам да видя лицето на нападателя.

Монахът се подчини.

Когато непознатият се обърна към камерата, Леополд спря образа и го увеличи. Похитителят имаше красиво лице, овално, с тъмни вежди, едната вдигната повече от другата. Очите му бяха светли, късата му тъмна коса бе сресана на път.

Не й изглеждаше познат, но Рун и Бернар внезапно се напрегнаха.

— Това е Алексей Романов — каза Бернар.

Ерин потръпна.

„Синът на цар Николай II…“

Рун затвори очи, огорчен от внезапното прозрение.

— Значи затова Распутин се отказа толкова лесно от Кървавото евангелие в Санкт Петербург. Вече е бил задействал плана си да отвлече момчето. Играел е съвсем различна игра от нашата, криел е карти в дългите си ръкави. Трябваше да се досетя още тогава.

— Говорите за Романови — прекъсна ги графинята. — По моето време тази руска царска фамилия изгуби властта и беше пратена в изгнание далеч на север. После върнали ли са се на трона?

— Управляваха от хиляда шестстотин и дванайсета до хиляда деветстотин и седемнайсета — каза Рун.

— А моята фамилия? — Графинята се наведе напред. — Какво е станало с тях? Ние също ли се върнахме на власт?

Рун поклати глава. Не му се искаше да казва повече.

За разлика от него, Надя бе повече от щастлива да опише клоните на родовото дърво и да попълни белите полета в познанията й.

— Децата ти бяха обвинени в измяна заради престъпленията ти, лишени от богатство и прогонени от Унгария. В продължение на сто години в родината ти беше забранено да се споменава името ти.

Графинята повдигна брадичка един-два милиметра, но не издаде чувствата си с нищо друго. Нещо в погледа й обаче се пречупи, докато се извръщаше, разкривайки напиращата мъка зад хладното поведение, следа от някогашната й човешка същност.

Ерин смени темата.

— Значи Распутин е отвлякъл момчето. Но защо? С каква цел?

Никой не отговори и тя не можеше да ги вини, тъй като си спомняше собствената си среща с Распутин. Монахът бе проницателен, хитър и действаше единствено в свой интерес. За да познае смахнатите намерения на Лудия монах от Русия, човек трябваше да е също толкова луд.

Или поне да му е сродна душа.

Графинята се размърда, огледа се и каза:

— Предполагам, че го е направил, защото ви мрази.