Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (13)

12.

19 декември, 10:11

Рим, Италия

Ерин се беше настанила до Джордан на задната седалка на червения фиат. Кристиан седеше отпред до шофьора, беше подал глава през отворения прозорец и говореше с швейцарския гвардеец с тъмносиня униформа и фуражка. Младият мъж носеше автомат и охраняваше портата „Св. Ана“, един от страничните входове на Ватикана.

Обикновено гвардейците не носеха открито оръжието си.

„Защо е тази засилена охрана?“

Гвардеецът кимна, отстъпи и им махна да продължат.

Кристиан прошепна нещо на шофьора и влязоха в Светия град, минавайки през зеленясалата желязна арка. Щом потеглиха, Кристиан отново вдигна телефона си — държеше го на ухото си, откакто самолетът им беше кацнал на летище „Чампино“ в Рим. Шофьорът ги чакаше в невзрачния фиат и само няколко минути по-късно стигнаха до портите на Ватикана.

Докато колата минаваше покрай Ватиканската банка и пощата и направи кръг зад грамадната базилика „Св. Петър“, Джордан държеше ръката на Ерин и гледаше през прозореца.

Ерин се взираше в старите сгради и си мислеше за тайните, скрити зад ярките им фасади. Като археолог тя разкриваше истината пласт по пласт, но откритието, че съществуват стригои и сангвинисти, я бе научило, че историята има и още по-дълбоки пластове.

Един въпрос обаче я тормозеше най-много.

Джордан го зададе вместо нея.

— Къде ни води Кристиан?

Тя също изгаряше от любопитство. Мислеше си, че ще продължат направо към папските апартаменти, за да се срещнат с кардинал Бернар, но вместо това колата продължи в територията зад базиликата.

Ерин се наведе напред и прекъсна телефонния разговор на Кристиан. Беше й писнало да е любезна и бе раздразнена от всички потайности, свързани с идването им тук.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Почти стигнахме.

— Къде? — не отстъпи тя.

Кристиан посочи с телефона си.

Ерин се наведе, за да разгледа приближаващата се сграда от бял италиански мрамор с червени керемиди. Релсите зад нея разкриваха предназначението й.

Това бе Стационе Ватикано, единствената железопътна гара на ватиканските железници. Бе построена по времето на папа Пий XI в началото на 30-те години на двайсети век. Днес се използваше предимно за внос на стоки, макар че последните няколко папи от време на време предприемаха церемониални пътувания от нея със специален папски влак.

Ерин виждаше същия този влак спрял на релсите.

Три тъмнозелени вагона бяха закачени зад старомоден черен локомотив, от чийто комин излизаше пушек. При други обстоятелства гледката щеше силно да я развълнува, но точно сега я тревожеше едно-единствено нещо — съдбата на Рун. По време на пътуването им насам не бе получавала видения и се безпокоеше какво означава това за Рун.

Фиатът спря до перона. Кристиан отвори вратата си, даде знак на Джордан и Ерин да го последват и без да сваля телефона от ухото си, се качи на перона. Беше сменил парадната униформа със свещеническа риза и черни джинси. Тези дрехи му отиваха повече.

Щом стигнаха влака, той свали телефона и с дяволита усмивка посочи средния вагон.

— Всички на борда!

Ерин погледна към купола на базиликата.

— Не разбирам. Нима вече си тръгваме? Ами Рун?

Стройният сангвинист сви рамене.

— Точно сега зная толкова, колкото и вие. Кардиналът нареди да ви доведа тук и да ви кача на влака. Потегляме веднага.

Джордан постави топлата си длан на кръста й и попита:

— Да не си очаквала от Бернар нещо друго? Потърси в речника „необходима информация“ и ще откриеш ухилената му физиономия. Просто си обича тайните.

„А тайните убиват.“

Ерин докосна малкото кехлибарено топче в джоба си и си представи колебливата усмивка на Ейми под пустинното слънце.

— Засега нищо не ни пречи да направим това, което иска кардиналът — каза Джордан. — Винаги можем да се върнем, ако не ни хареса онова, което има да ни каже.

Тя кимна. Винаги можеше да се разчита на Джордан, че ще посочи най-практичния подход. Целуна го по наболата четина и още веднъж по меките устни.

Кристиан пристъпи към вратата и я отвори.

— За да избегне нежелателно внимание, Ватиканът излезе с обяснение, че влакът се мести за ремонт в едно депо извън Рим. Но колкото по-бързо потеглим, толкова ще съм по-щастлив.

Нямаха особен избор, така че Ерин се качи по металните стъпала, следвана от Джордан, и влезе в разкошния вагон-трапезария. Златистите кадифени завеси на прозорците бяха вдигнати и вагонът буквално блестеше на утринното слънце — от масленожълтия таван до прекрасните дъбови мебели. Миришеше на старо дърво и полиращ препарат с лимон.

Джордан подсвирна.

— Папата определено знае как да пътува. Единственото, което би подобрило картината, е кана димящо кафе на някоя маса.

— Напълно подкрепям — каза Ерин.

— Сядайте — каза Кристиан, като мина покрай тях и махна към подредената маса. — Ще се погрижа да изпълня желанията ви.

Докато той вървеше към предния вагон, Ерин си намери едно слънчево местенце и седна, наслаждавайки се на топлината след бързането през студения град. Погали с пръст бялата ленена покривка. Масата беше сложена за четирима, със сребърни прибори и фин порцелан, украсен с папския печат.

Джордан приглади парадната си униформа и седна до нея. Тя видя твърдия проблясък в очите му, докато се взираше през прозореца. Той непрекъснато беше нащрек за всяка опасност, макар да се опитваше да не го показва.

— Надявам се храната тук да е по-добра, отколкото в онова хипарско свърталище, където ни замъкна Кристиан в Сан Франциско — изсумтя Джордан. — Вегетарианска храна? Стига бе! Аз съм от онези, които си падат по месото и картофите. И конкретно в моя случай клоня повече към месната част на уравнението.

— Това е Италия. Нещо ми казва, че може и да изкараш късмет с храната.

— Определено ще изкарате! — обади се глас зад тях: идваше от вратата към първия вагон.

Стреснатият Джордан едва не скочи от мястото си, но дори той позна лекия немски акцент.

— Брат Леополд! — възкликна Ерин, зарадвана да види монаха и подноса с кафе в ръцете му.

Не беше виждала германския монах от деня, в който беше спасил живота й. Изглеждаше по същия начин — очила с телени рамки, проста кафява дреха и момчешка усмивка.

— Закуската ще бъде сервирана всеки момент — продължи Леополд. — Но Кристиан спомена, че се нуждаете първо от доза кофеин след дългото пътуване.

— Ако под „доза“ се разбира цяла кана кафе, познал е. — Джордан се усмихна. — Радвам се да те видя, Леополд.

— И аз вас.

Монахът наля в порцелановите чаши горещо ароматно кафе. Влакът бавно потегли и започна да ускорява.

Кристиан дойде, седна срещу Ерин и се загледа многозначително в димящата чаша в ръцете й.

Запозната с практиката, тя му я подаде. Той я приближи до носа си, затвори очи и вдиша дълбоко виещата се пара. На лицето му се изписа блаженство.

— Благодаря — каза и й върна чашата.

Като млад сангвинист той не беше много откъснат от простите човешки удоволствия като кафето. Това й харесваше.

— Някакви новини? — попита го Джордан. — Например къде отиваме?

— Казаха ми, че щом излезем от Рим, ще научим повече. Междувременно предлагам да се насладим на затишието.

— Като „затишие преди буря“ ли? — попита Ерин.

Кристиан се засмя.

— Най-вероятно.

Джордан като че ли остана задоволен от отговора. По пътя насам двамата с Кристиан се бяха харесали, което бе доста необичайно, като се имаше предвид отвращението и недоверието на Джордан към сангвинистите, след като Рун я беше ухапал.

Влакът се насочи към стоманена порта в стената около Светия град. Крилата бяха покрити с нитове и гвоздеи с големи глави, сякаш пазеха някакъв средновековен замък.

Чу се рязко изсвирване и металните плоскости тежко се плъзнаха в стената.

Портата бележеше границата между Ватикана и Рим.

След като мина под арката, влакът набра скорост и продължи през Рим. Движеше се през града като обикновен влак, но само с три вагона — кухнята отпред, трапезарията в средата и трети отзад. Отвън последният вагон приличаше на другите два, но завесите му бяха спуснати и бе отделен от останалите с яка метална врата.

Ерин погледна вратата и се опита да потисне страха, който стягаше стомаха й.

„Какво има отзад?“

— А — възкликна брат Леополд в същия момент. — Както обещах: закуската.

От кухнята се появи нова фигура, позната като Леополд, но не така добре дошла.

Отец Амвросий, помощникът на кардинал Бернар, излезе от първия вагон с поднос с омлети, кифлички, масло и конфитюр. Кръглото му лице изглеждаше почервено от обичайното, мокро от пот или може би от парата в кухнята. Не изглеждаше щастлив в ролята си на сервитьор.

— Добро утро, отец Амвросий — каза Ерин. — Много се радвам да ви видя отново.

Направи всичко по силите си думите й да прозвучат искрено.

Амвросий дори не си направи труда да се преструва, а каза само:

— Доктор Грейнджър, сержант Стоун. — И им кимна едва-едва.

Остави храната и се върна във вагона-кухня.

Явно не проявяваше интерес към разговора.

Ерин се запита дали присъствието му означава, че кардинал Бернар също е във влака. Хвърли отново поглед към стоманената врата, водеща към третия вагон.

Джордан буквално се нахвърли върху омлета, сякаш можеше да не види храна дни наред — което, като се имаше предвид преживяното миналия път със сангвинистите, можеше да се окаже самата истина.

Ерин намаза конфитюр върху една кифличка.

През цялото време Кристиан ги гледаше завистливо.

Докато опразнят чиниите, влакът вече беше излязъл от Рим и като че ли се движеше на юг от града.

Ръката на Джордан отново намери нейната под масата. Тя погали дланта му с пръсти и хареса начина, по който той се усмихна. Макар че мисълта за сериозна връзка я плашеше, тя бе готова да рискува с него.

Помежду им обаче оставаше известна неловкост. Колкото и да се съпротивляваше, мислите й често се връщаха към момента, когато Рун я беше ухапал. Никой смъртен мъж не я беше карал да изпита нещо подобно. Но актът не бе означавал нищо, той бе просто необходимост. Тя се запита дали пронизващото до кости блаженство не е трик, прилаган от стригоите върху жертвите им, за да ги направят слаби и безпомощни.

Пръстите й неволно докоснаха белезите на шията й.

Искаше да попита някого за това. Но кого? Определено не и Джордан. Помисли дали да не се обърне към Кристиан, да попита какво е изпитал той, когато е бил ухапан за първи път. В заведението в Сан Франциско той като че ли бе усетил желанието й, но тя бе изпитала смущение при мисълта да обсъжда подобно еротично изживяване с мъж, особено свещеник.

Въпреки това колебанието й не се дължеше единствено на смущението.

Тя знаеше, че част от нея не иска да научава истината.

Ами ако чувството за връзка, което бе изпитала, не бе просто механизъм да укротиш жертвата? Ами ако беше нещо друго?

 

 

10:47

Рун се събуди, изпълнен с ужас и паника. Размаха ръце настрани и нагоре в очакване да напипа каменни стени навсякъде около себе си.

Спомените се върнаха.

Беше свободен!

Заслушан в тракането на колелата по релсите, той си спомни битката в Светия град. Беше получил няколко незначителни рани, но най-лошото бе, че сблъсъкът бе изцедил последните му капки сила. Кардинал Бернар бе настоял да почива, докато чакат пристигането на Ерин и Джордан.

Чуваше туптенето на човешки сърца, подобно на тимпани, познати за ушите му като любима песен. Прокара длани по тялото си. Беше облечен в сухо расо, вонята на старо вино бе изчезнала. Надигна се. Усещаше всеки свой прешлен.

— Полека, синко — каза Бернар от мрака на вагона. — Още не си се възстановил напълно.

Рун се огледа и видя, че е в широкото легло в папския вагон-спалня. Освен леглото имаше и малко бюро и две тапицирани с коприна кресла, както и канапе.

Забеляза позната фигура, която стоеше зад Бернар до леглото. Жена с кожена броня и сребърен плетен колан. Черната й коса беше прибрана назад, чертите на тъмното й лице бяха строги.

— Надя? — изграчи той.

Кога беше пристигнала?

— Добре дошъл сред живите — каза тя с лукава усмивка. — Доколкото определението „жив“ се отнася за един сангвинист.

Рун докосна челото си.

— Колко време…?

И тогава видя последния човек във вагона.

Беше се излегнала на канапето, единият й крак беше опънат и имаше шина. Спомни си, че куцаше, докато тичаше по калдъръмената улица към Светия град.

— Helló, az én szeretett — каза Елизабета на унгарски. Всяка сричка беше толкова позната, сякаш я бе чул едва вчера, а не преди стотици години.

„Здравей, любими мой.“

В думите й нямаше топлина, а само презрение.

Тя премина на италиански, макар и отново на стар диалект.

— Надявам се, че не си намерил краткия си престой в затвора ми за прекалено тежък. Но пък, от друга страна, ти отне живота ми, унищожи душата ми, а после ми открадна четиристотин години. — Сребърните й очи горяха от мрака към него. — Така че не бих казала, че си бил наказан достатъчно.

Всяка дума го пробождаше с истината си. Беше й направил всичко това, на жената, която някога бе обичал — и която още обичаше, или по-скоро обичаше спомена за някогашната Елизабета. Посегна към кръста на гърдите си, напипа нов и се замоли за прошка за тези грехове.

— Христос утеши ли те през тези няколкостотин години? — попита тя. — Не изглеждаш по-щастлив, отколкото беше в замъка ми преди векове.

— Мой дълг е да Му служа, както винаги.

Едното ъгълче на устните й се повдигна в полуусмивка.

— Даваш ми политическия отговор, отец Корза. А не си ли бяхме обещали навремето да си казваме истината? Не ми ли дължиш поне толкова?

Дължеше й много повече.

Надя изгледа Елизабета с неприкрита ярост.

— Не забравяй, че тя те остави да страдаш и умреш в онзи ковчег. Не забравяй и всички жени, които е убила по улиците на Рим.

— Това е в природата й — каза той.

„И аз я направих такава.“

Беше я покварил, беше я превърнал от лечителка в убийца. Всичките й престъпления тежаха на неговата съвест — както минали, така и настоящи.

— Ние можем да контролираме природата си — възрази Надя и докосна изящния сребърен кръст на гърдите си. — Аз контролирам своята всеки ден. Ти също. Тя е напълно способна да прави същото, но е избрала да не го прави.

— Никога няма да се променя — заяви Елизабета. — Трябваше просто да ме убиеш в замъка ми.

— Така ми бе наредено — каза й той. — Това, че те скрих, беше проява на милост.

— Не вярвам на милостта ти.

Тя се размърда и вдигна ръце да махне кичур коса от челото си, след което отново ги отпусна в скута си. Рун видя белезниците.

— Достатъчно. — Бернар даде знак на Надя.

Тя пристъпи до канапето и издърпа доста грубо Елизабета да стане. Държеше я здраво. Нямаше да я подцени, както бе направил той, когато я извади от виното.

Графинята само се усмихна, вдигна белезниците си към Рун и каза:

— Окована като животно. Ето какво ми донесе любовта ти.

 

 

10:55

Леополд започна от единия край на вагона-трапезария и продължи до другия. Правеше онова, което му бе наредено — спускаше завесите плътно, за да не може нито един слънчев лъч да проникне вътре.

Вагонът потъна в мрак, единственото осветление се осигуряваше от слабите електрически лампи на тавана. Той спря при вратата към последния вагон.

Двете човешки сърца забиха по-силно. Той надуши безпокойството, което се надигаше от тях като пара. Изпита съжаление към тях.

— Какво става? — попита Ерин. Тя не беше глупачка. Ако се съдеше по начина, по който погледна стоманената врата и закритите прозорци, ясно личеше, че е усетила, че във вагона ще се появи нещо опасно.

— В пълна безопасност сте — увери я Леополд.

— Как ли пък не — каза Джордан, пресегна се покрай Ерин към завесата и рязко я дръпна. Слънчевите лъчи нахлуха вътре и я окъпаха.

Леополд се взираше в Ерин насред кръга от светлина и се мъчеше да реши дали да се върне и да спусне отново завесата. Видя изражението на Джордан и реши да не го прави. Вместо това почука по дебелата стоманена врата, за да предупреди онези в съседния вагон, че всичко е готово.

Кристиан стана, сякаш се подготвяше за битка, и застана между Ерин и вратата, наполовина в сянката и наполовина в светлината.

Вратата се отвори и кардинал Бернар влезе пръв, облечен в алените си одежди. Погледът му се премести от Ерин към Джордан.

— Първо ми позволете да се извиня за цялата тази потайност, но след всичко случило се както тук, така и в Калифорния, реших, че е по-разумно да сме предпазливи.

Двамата не изглеждаха особено удовлетворени от обяснението и явно бяха изпълнени с подозрение, но любезно премълчаха.

Неловката сцена бе прекъсната, когато вратата на кухнята се отвори и се появи отец Амвросий — избърса ръце в една кърпа и влезе без покана. Явно беше чул гласа на Бернар и бе дошъл да предложи помощта си на кардинала — както и да чуе за какво ще говорят.

Бернар тръгна напред. Хвана ръката на Ерин с две ръце, после повтори същото с Джордан.

— И двамата изглеждате добре.

— Както и вие. — Ерин се опита да се усмихне, но Леополд ясно видя изписаната на лицето й тревога. — Разбра ли се къде е Рун?

Във въпроса се долавяше надежда. Наистина я беше грижа за Рун.

Леополд се помъчи да потисне надигащото се в него чувство за вина. Харесваше двамата човеци, радваше се на тяхната жизненост и интелигентност, но за хиляден път си напомни, че предателството му служи на по-висша цел. Това обаче не правеше предателските му постъпки по-лесни.

— Ще обясня всичко, когато му дойде времето — обеща Бернар и погледна помощника си зад тях. — Това е всичко, отец Амвросий.

Помощникът въздъхна раздразнено и се оттегли в кухнята, но Леополд не се съмняваше, че лукавият свещеник ще лепне ухо на вратата и ще се опита да не пропусне нито дума. Не беше от онези, които биха се примирили да ги оставят на тъмно.

„Но пък същото се отнася и за мен.“

Спомни си обещанието си към Дамнатус, почувства отново докосването на ужасната пеперуда по рамото си, трепкането на крилете й върху врата си.

„Не бива да го разочаровам.“