Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (10)

9.

19 декември, 06:32

Северен Ледовит океан

Чак зъбите го боляха от студ. Томи Болар не беше подозирал, че е възможно. Стоеше на релинга в мрака на ранното утро и суровият вятър пареше бузите му. Белият лед се простираше до хоризонта. Зад кораба дирята от разбит син лед и черна вода бележеше пътя на ледоразбивача през замръзналата пустош.

Взираше се отчаяно напред. Нямаше представа къде е.

Нито пък какво е.

Знаеше само, че вече не е онова четиринайсетгодишно момче, което бе гледало как родителите му умират в ръцете му сред руините на Масада, станали жертви на отровен газ, който уби тях и излекува него. Погледна оголената част от ръката си между дебелите ръкавици от еленова кожа и ръкавите на якето от високотехнологична материя. Преди на бледата му китка имаше кафяво петно меланома, което издаваше смъртоносната му болест — а сега беше изчезнало, заедно с рака му. Дори косата, окапала от химиотерапията, беше започнала да расте отново.

Той беше излекуван.

„Или прокълнат. Зависи как го погледнеш.“

Искаше му се да беше умрял на онази планина с родителите си. А вместо това беше отвлечен от израелска военна болница, откраднат от безликите доктори, които се опитваха да разберат чудото на оцеляването му. Похитителите му настояваха, че има нещо много повече от това, че е оцелял от трагедията в Масада, че се е излекувал от рака си.

Те твърдяха, че той не може да умре.

И най-лошото бе, че беше започнал да им вярва.

По бузата му се търкулна сълза и остави пареща диря по измръзналата му кожа.

Той я избърса с опакото на ръкавицата си и изръмжа. Беше гневен, безсилен, искаше му се да закрещи към безкрайната шир — не за помощ, а да го пуснат, за да види отново майка си и баща си.

Преди два месеца някой го бе упоил и той се събуди тук, на този гигантски ледоразбивач насред замръзналия океан. Корабът беше прясно боядисан, предимно черен, каютите бяха наредени отгоре като червени блокчета от „Лего“. Дотук бе наброил около стотина души екипаж, като запаметяваше лица и научаваше установения на кораба ред.

Засега бягството беше невъзможно. Но пък знанието е сила.

Това бе една от причините да прекарва толкова време в корабната библиотека и да прелиства малкото книги на английски, като се опитваше да научи колкото се може повече.

Всички други въпроси попадаха в глухи уши. Членовете на екипажа говореха на руски и никой от тях не говореше с него. Само двама души на ледоразбивача общуваха с Томи — а те го ужасяваха, макар да правеше всичко възможно да не го показва.

Сякаш призован от мислите му, Альоша се появи до него на релинга. Носеше две рапири и му подаде едната. Руското момче изглеждаше на възрастта на Томи, но външният вид заблуждаваше. Альоша бе много по-стар, с десетилетия по-стар. Сякаш за да докаже, че не е човек, той носеше сиви бархетни панталони и безупречно изгладена бяла риза с разкопчана яка, която разкриваше бледото му гърло на пронизващия вятър. Истински човек щеше да замръзне до смърт в такова облекло.

Томи взе рапирата. Знаеше, че ако докосне голата ръка на Альоша, тя ще е студена като леда по релинга.

Альоша беше неумиращо създание на име стригой.

Безсмъртен като Томи, но същевременно и много различен от него.

Малко след отвличането Альоша бе притиснал ръката на Томи към студените си гърди, за да го накара да се увери, че сърцето му не бие. Беше му показал как може по желание да показва и прибира кучешките си зъби във венците. Но най-голямата разлика между двамата бе, че Альоша се хранеше с човешка кръв.

Томи беше съвсем различен от него.

Той все още ядеше обикновена храна, сърцето му туптеше, зъбите му си бяха същите.

„Тогава какво съм аз?“

Като че ли дори похитителят му, господарят на Альоша, не знаеше. Или най-малкото не споделяше какво знае.

Альоша го цапна по главата с дръжката на рапирата си, за да привлече вниманието му.

— Слушай ме какво ти казвам. Трябва да се упражняваме.

Томи го последва на импровизираната пътека за фехтовка на палубата и зае позиция.

— Не! — сгълча го противникът му. — Разтвори краката! И дръж рапирата вдигната, за да се защитаваш.

Альоша, който явно бе отегчен от гигантския кораб, го учеше как да се държи като руски благородник. Освен на фехтовка го учеше и на много термини за коне, езда и кавалерийски формирования.

Томи разбираше манията му. Беше научил истинското име на Альоша — Алексей Николаевич Романов. В библиотеката беше намерил материали по история на Русия и бе открил още неща за това „момче“. Преди сто години Альоша бил син на цар Николай II, тоест княз на Руската империя. Като дете страдал от хемофилия и според книгата само един човек можел да го спаси от болезнените вътрешни кръвоизливи — същият, който накрая щял да стане негов господар и да го превърне в чудовище.

Представи си господаря на Альоша с неговата гъста брада и тъмно лице, скрит някъде другаде на кораба, подобно на черен паяк в паяжината си. В началото на двадесети век бил известен като Лудия монах от Русия. Истинското му име било Григорий Ефимович Распутин. Историческите материали описваха как монахът се сприятелил с Романови и се превърнал в безценен съветник на царя. На други места обаче се загатваше за сексуалните изстъпления и политическите интриги на Распутин, които в крайна сметка накарали група благородници да извършат покушение срещу него.

Монахът бил отровен, застрелян в главата, пребит със сопа и хвърлен в замръзнала река — и се подал на повърхността все още жив и плюещ вода. Според книгите накрая се удавил, но Томи вече знаеше каква е истината.

Не беше толкова лесно да се убие чудовище.

Подобно на Альоша, Распутин беше стригой.

С бързината на кобра Альоша пристъпи напред, направи лъжливо движение надясно и отскочи наляво с такава скорост, че Томи почти не го видя. Върхът на рапирата му се опря в средата на гърдите на Томи, острието продупчи дебелото яке и прониза кожата му. Оръжията не бяха тренировъчни със затъпени върхове. Томи знаеше, че Альоша би могъл да прониже и сърцето му, стига да иска.

Не че това щеше да го убие.

Щеше да го боли, най-вероятно да го остави безсилен за ден-два, но накрая щеше да оздравее, тъй като бе проклет с вечен живот на Масада.

Альоша се усмихна, отстъпи назад и триумфално махна с рапирата. Беше висок горе-долу колкото Томи, с кльощави ръце и крака. Но бе много по-силен и по-бърз.

Проклятието на Томи не му осигуряваше подобни предимства.

Въпреки това той направи всичко по силите си да парира следващите няколко атаки. Двамата танцуваха напред-назад по пътеката. Томи бързо се измори, изтощен от студа.

Силен трясък привлече вниманието му към релинга. Палубата се наклони, носът на кораба леко се повдигна и после се спусна върху дебелите плочи лед. Гигантските двигатели тласнаха кораба напред, продължавайки бавното му пътуване през Арктика.

Томи гледаше как огромните парчета лед се трошат и носят покрай корпуса и се запита какво ли ще стане, ако скочи.

„Дали ще умра?“

Страхът му попречи да пробва. Макар да не можеше да умре, щеше да страда. По-добре беше да изчака по-удобен момент.

Альоша го плесна по бузата с рапирата.

Ужилването му напомни, че животът е болка.

— Спри! — заповеднически извика Альоша. — Отваряй си очите, приятелю!

„Приятелю…“

Томи понечи да се присмее пренебрежително на това определение, но се отказа. Знаеше, че в известен смисъл „младият“ княз е самотен и се наслаждава на компанията на друго момче, пък била тя и против неговото желание.

Въпреки това Томи не се заблуждаваше.

Альоша не беше момче.

Затова отново вдигна рапирата. Засега това бе единствената му възможност. Щеше да чака, да научи каквото може и да се поддържа във форма.

Докато не успее да избяга.