Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Невинна кръв (1)

15 юли 1099

Йерусалим

Писъците на умиращите се издигаха към небето. Белите като кост пръсти на Бернар стискаха разпятието на врата му. Докосването до осветеното сребро изгаряше загрубялата му от меча длан, дамгосваше прокълнатата му плът. Той не обърна внимание на миризмата на изгорената кожа и стисна още по-силно. Приемаше болката.

Защото тя имаше цел — да служи на Бог.

Около него пехотинци и рицари нахлуваха в Йерусалим като вълна от кръв. През последните месеци кръстоносците си проправяха с бой път през враждебните земи. Девет от всеки десет мъже бяха паднали преди да стигнат Светия град — повалени в сражения, от безмилостната пустиня, от ужасни болести. Оцелелите плакаха открито, когато видяха за първи път Йерусалим. Но цялата пролята кръв не бе напразно, тъй като градът щеше да бъде върнат отново на християните — сурова победа, белязана от смъртта на хиляди неверници.

Бернар прошепна кратка молитва за падналите.

Нямаше време за повече.

Прикрит зад теглена от коне каруца, той вдигна грубата си качулка и скри в сянката й бялата си коса и бледото си лице. Дръпна поводите на жребеца си и погали топлия му врат: долавяше грохота на сърцето му колкото с върховете на пръстите, толкова и с ушите си. Ужасът сгорещяваше кръвта на коня и струеше от потните му хълбоци.

Въпреки това животното пристъпи напред и затегли дървената каруца по окървавените камъни на улицата. В каруцата имаше една-единствена желязна клетка, голяма колкото да побере човек. Дебела кожа я покриваше напълно и скриваше онова, което бе вътре. Бернар обаче знаеше какво е то. Конят също знаеше. Ушите му помръднаха тревожно и той тръсна рошавата си грива.

Подредени в плътна фаланга, братята на Бернар, другарите му от Ордена на сангвинистите, си проправяха с бой път напред. Всички ценяха тази мисия повече от собственото си съществуване. Сражаваха се с ожесточение и решимост, непосилни за човек. Един — държеше два меча — скочи високо във въздуха, разкривайки нечовешката си природа колкото със свистящата стомана, толкова и с проблясъка на острите си зъби. Навремето всички те бяха нечестиви зверове като онзи в клетката, лишени от души и изоставени, докато Христос не им бе предложил отново път към спасението. Всеки се бе зарекъл да не утолява занапред жаждата си с човешка кръв, а само с осветената кръв на Христос — благодат, която им позволяваше да вървят наполовина в сенките, наполовина в светлината, балансирайки по тънкия ръб между Божията милост и проклятието.

Заклети вече на Църквата, всички те служеха на Бог като воини и свещеници.

Именно тези задължения бяха довели Бернар и останалите пред портите на Йерусалим.

Дървената каруца продължаваше да напредва през писъците и клането. Бернар мислено подтикваше колелата да се въртят по-бързо, а ужасът го стягаше в хватката си.

„Трябва да побързаме…“

В същото време го измъчваше и друга потребност. Вървеше напред, а кръвта се стичаше на струйки по стените около него, събираше се на реки по камъните под краката му. Привкусът на желязо и сол изпълваше главата му, забулваше въздуха като мъгла, запалваше дълбоко вкоренения глад. Той облиза пресъхналите си устни, сякаш се опитваше да вкуси онова, което му бе забранено.

Не беше единственият, който страдаше.

Звярът зави в тъмната си клетка, опиянен от миризмата на кръвопролитието. Воят сякаш бе зов към все още скритото в Бернар чудовище — затворено не в желязо, а с клетва и благословия. Въпреки това, в отговор на този писък на дивия глад, зъбите на Бернар се издължиха и изостриха, а жаждата му за кръв се изостри още повече.

Щом чуха писъците, братята му продължиха напред с подновена сила, сякаш бягаха от някогашната си същност.

Това обаче не можеше да се каже и за коня.

Щом звярът зави, жребецът замръзна.

Както и трябваше.

Бернар бе уловил звяра преди десет месеца в изоставена конюшня край Авиньон във Франция. Прокълнатите създания се срещаха под много имена през вековете. Някога човешки същества, сега те бяха напаст, която се спотайваше в тъмни места и оцеляваше чрез кръвта на хора и животни.

След като затвори звяра в клетката, Бернар я уви в пластове дебела кожа, за да не може вътре да проникне и най-тънък лъч. Покривалото пазеше звяра от изгарящата светлина на деня, но тази защита си имаше цена. Бернар държеше създанието изгладняло, като му даваше кръв само колкото да оцелее, но не и да задоволи жаждата си.

И днес този глад щеше да послужи на Бог.

Целта им бе мъчително близка и Бернар опита отново да подкара коня. Погали го по потната муцуна, но животното не можеше да се успокои. Опъна ремъците първо на една страна, после на друга, мъчеше се да се освободи.

Около него сангвинистите се вихреха в познатия танц на битката. Писъците на умиращите отекваха от бездушния камък. Звярът в клетката заблъска кожените стени като барабан и зарева от жажда да се включи в касапницата, да вкуси кръвта.

Конят изцвили и вдигна уплашено глава.

Междувременно от съседните улици бълваше дим. Миризмата на изгорена вълна и плът щипеше ноздрите. Кръстоносците бяха започнали да опожаряват части от града. Бернар се боеше, че може да унищожат единствената част от Йерусалим, до която трябваше да стигне — частта, където би могло да бъде открито святото оръжие.

Разбрал, че от коня вече няма полза, Бернар извади меча си и с няколко умели удара преряза кожените ремъци. Освободеният жребец не се нуждаеше от подканяне: скочи напред, отхвърли настрани един сангвинист и полетя през касапницата.

„На добър час“ — пожела му Бернар.

Застана зад каруцата — знаеше, че никой от братята му не може да бъде откъснат от битката. Трябваше сам да извърви последните стъпки.

Също като Христос с тежкия кръст.

Прибра меча в ножницата и опря рамо в каруцата.

Трябваше да я избута през останалото разстояние. В един друг живот, когато сърцето му все още биеше, той бе силен и жизнен мъж. Сега имаше сила, надхвърляща силата на всеки смъртен.

Пое треперливо дъх; острата миризма на кръв се превръщаше във влажна пара във въздуха. Желанието спусна червена пелена върху периферното му зрение. Искаше да пие от всеки мъж, жена и дете в града. Жаждата го изпълваше почти до пръсване.

Вместо това стисна изгарящия кръст и се остави на святата болка да го укроти.

Бавно пристъпи напред и колелата на каруцата се завъртяха веднъж, после още веднъж. Всяко завъртане го приближаваше до целта.

Но и с всяка крачка гризящият го страх се засилваше.

„Дали не съм закъснял?“

Когато най-сетне видя целта си, слънцето вече се спускаше към хоризонта. Бернар трепереше от изтощение, дори неговата нечовешка сила бе почти напълно изчерпана.

В края на улицата, зад мястото, където свирепо се сражаваха последните бранители на града, в безразличното синьо небе се издигаше оловният купол на джамия. Тъмни петна кръв грозяха бялата й фасада. Дори от това разстояние Бернар чуваше уплашеното туптене на сърцата на мъже, жени и деца, скрити зад дебелите стени на джамията.

Напрягаше сили и буташе каруцата, като в същото време слушаше молитвите им за милост към техния бог. Нямаше да намерят милост от звяра в каруцата.

Нито пък от него.

Безсмисленият им живот не означаваше почти нищо в сравнение с наградата, която търсеше той — оръжие, обещаващо да унищожи цялото зло на света.

Увлечен от тази надежда, той не успя да реагира навреме и предното колело пропадна в дълбока цепнатина между камъните и се заклещи. Каруцата се разтресе и спря.

Сякаш усетили преимуществото си, неверниците пробиха защитната фаланга около каруцата. Слаб жилав мъж с рошава черна брада се втурна към Бернар, размахал проблясващ извит ятаган, твърдо решен да защити джамията си, семейството си и собствения си живот.

Бернар го съсече с мълниеносно замахване на меча си.

Горещата кръв плисна върху свещеническото расо. Макар да бе забранено, освен при изключителни обстоятелства или нужда, той докосна кръвта и поднесе пръсти към устните си. Облиза алената течност. Кръвта щеше да му даде сила да продължи напред. Щеше да изкупва греха си по-късно, сто години, ако потрябва.

Огънят тръгна от езика и потече през него, вля нова сила в крайниците му и стесни полезрението му до точка. Той опря рамо в каруцата и с един мощен тласък я освободи и отново я забута напред.

Устните му се размърдаха в молитва — молитва силата му да се запази, молитва за опрощаване на греха му.

Забута устремно каруцата, докато братята му разчистваха пътя.

Вратите на джамията се появиха точно отпред, последните защитници умираха на прага. Бернар заряза каруцата, измина последните крачки до сградата и срита залостената врата със сила, каквато обикновен човек не можеше да събере.

Изпълнени с ужас писъци отекнаха сред украсените стени. Сърцата туптяха в общ ритъм от страх — твърде много и твърде бързо, за да ги различи поотделно. Смесваха се в един звук, подобен на рева на морето. Уплашени очи блестяха към него от мрака под купола.

Той стоеше на прага, за да го виждат осветен отзад от пламъците на града им. Трябваше да познаят свещеническото му расо и сребърния кръст, да разберат, че християните са ги покорили.

И най-важното — да са наясно, че не могат да избягат.

Другарите му сангвинисти го настигнаха и застанаха рамо до рамо зад него при входа на джамията. Никой нямаше да избяга. Миризмата на страх изпълни просторното помещение от покрития с плочки под до огромния купол над главите им.

С един скок Бернар се върна при каруцата. Свали клетката и я помъкна по стълбите към входа; желязното дъно скърцаше оглушително и оставяше дълги черни черти по каменните стъпала. Стената от сангвинисти се разтвори пред него и се затвори отново.

Бернар постави клетката върху полираните мраморни плочи. С един удар на меча си разби резето. Отстъпи назад и отвори ръждивата врата. Скърцането заглуши туптенето на сърцата и дишането.

Създанието пристъпи напред, свободно за първи път от месеци. Дълги ръце заопипваха въздуха, сякаш търсеха познатите решетки.

Бернар почти не можеше да повярва, че това нещо някога е било човек — кожата му бе бледа като на мъртвец, златистата коса беше пораснала дълга и се спускаше сплъстена по гърба му, крайниците му бяха тънки като на паяк.

При вида на звяра обзетата от ужас тълпа се дръпна. От множеството лъхна миризма на кръв и страх.

Бернар вдигна меча и зачака създанието да се обърне към него. То не биваше да избяга по улиците. Работата му бе тук. Трябваше да донесе зло и богохулство на това свято място. Трябваше да унищожи всяка останала святост. Едва тогава мястото можеше да бъде осветено отново за бога на Бернар.

Сякаш чул мислите му, звярът вдигна сбръчканото си лице към него. Очите му бяха мътнобели. Създанието дълго се бе крило от слънцето и бе старо, когато го беше заловил.

В помещението изскимтя бебе.

Звяр като този не можеше да устои на изкушението.

Той се извъртя и се хвърли към плячката си, мятайки кльощави ръце и крака.

Бернар свали меча си — вече не му трябваше, за да държи чудовището под контрол. Обещанието за кръв и болка щеше да го задържи между тези стени.

Бернар заповяда на краката си да се раздвижат и да последват сеещия смърт звяр. Щом се озова под купола, писъците и молитвите станаха оглушителни. Той извърна очи от разкъсаната плът, от телата, които прекрачваше. Отказваше да реагира на тежката миризма на кръв, увиснала във въздуха.

Въпреки това чудовището в него, наскоро събудено с няколко капки алена течност, не можеше да бъде игнорирано напълно. То копнееше да се присъедини към другия звяр, да се храни, да се потопи изцяло в простата нужда.

Да се засити, наистина да се засити за първи път от години.

Бернар закрачи по-бързо, уплашен, че ще изгуби контрол, че ще бъде погълнат от желанието — докато не стигна до стълбите в дъното на помещението.

Там тишината го спря.

Зад него всички сърца бяха престанали да туптят. Остана като закован, неспособен да помръдне, а чувството за вина отекваше в него като камбанен звън.

В следващия миг под купола се разнесе невъобразим писък — сангвинистите убиваха звяра, който бе изпълнил целта си.

„Господи, прости ми…“

Освободен от тишината, Бернар затича надолу по стъпалата и през виещите се коридори дълбоко под джамията. Спускаше се все по-дълбоко в недрата на града. Плътната воня на касапницата го преследваше като призрак в сенките.

Най-сетне долови нова миризма.

„Вода.“

Клекна, вмъкна се в тесен тунел и видя танцуващи пламъци някъде напред. Тунелът свърши в подземно помещение, достатъчно високо, за да стои прав.

Изправи се. На едната стена бе закрепена тръстикова факла, хвърляща трептяща светлина върху черната вода. Многогодишни сажди покриваха високия таван.

Бернар пристъпи напред, а иззад един камък се надигна някаква жена. Лъскавата й абаносова коса се спускаше на разпилени кичури до раменете на простата й бяла риза, тъмнокафявата й кожа блестеше, гладка и съвършена. Метална пластина, дълга колкото дланта й, висеше на тънка златна верижка около стройната й шия и почиваше между добре оформените гърди, напиращи под ленената дреха.

Бернар отдавна беше свещеник, но тялото му реагира на красотата й. С огромно усилие на волята той заповяда на погледа си да се спре върху лицето й. Будните й очи го гледаха преценяващо.

— Коя си ти? — попита той. Не чуваше туптенето на сърцето й, но в същото време знаеше, че тя не е като звяра в клетката, нито дори като него. Дори от това разстояние долавяше топлината на тялото й. — Ти ли си Господарката на кладенеца?

Това бе името, което бе намерил написано върху древен папирус, наред с карта на онова, което се намираше под земята.

Жената сякаш не чу въпроса му, а каза спокойно:

— Не си готов за това, което търсиш. — Говореше на латински, но древен латински.

— Търся единствено знание — възрази той.

— Знание? — Думата прозвуча скръбно като погребална песен. — Тук ще намериш единствено разочарование.

Въпреки това жената явно беше доловила решимостта му. Отстъпи настрани и го подкани с тъмната си ръка да приближи водата. Пръстите й бяха дълги и изящни. Над лакътя си носеше тънка златна гривна.

Той пристъпи покрай нея и рамото му леко докосна нейното. Топлият въздух около нея бе наситен със сладкия аромат на цъфнал лотос.

— Свали си дрехите — нареди тя. — Трябва да влезеш във водата гол, както си излязъл от нея.

Бернар спря на ръба и се засуети с расото, бореше се със срамните мисли, появили се в ума му.

Тя не се извърна.

— Донесъл си много смърт на това свято място, свещенико на кръста.

— То ще бъде пречистено — каза той, все едно се мъчеше да я умилостиви. — И посветено на единствения Бог.

— Само на един ли? — В дълбоките й очи се появи тъга. — Толкова ли си сигурен?

— Да.

Тя сви рамене и тънката й риза се изхлузи от раменете й и се свлече с шепот на каменния под. Светлината на факлата разкри така съвършено тяло, че Бернар забрави всичките си обети и я зяпна открито. Погледът му се задържа върху заоблените й напращели гърди, върху корема, върху дългите извивки на мускулестите й бедра.

Тя се обърна и се гмурна в тъмната вода почти без да вдигне вълни.

Останал сам, Бернар забързано разкопча колана си, събу окървавените си ботуши и свали расото. Останал гол, скочи след нея. Ледената вода отми кръвта от кожата му, сякаш отново го кръщаваше и връщаше невинността му.

Издиша въздуха от дробовете си — нямаше нужда от него като сангвинист. Потъна бързо и заплува след нея. Дълбоко под него голите й крайници проблеснаха за миг, след което тя се стрелна настрани с бързината на риба и изчезна.

Бернар зарита още по-надълбоко, но тя не се виждаше никаква. Той докосна кръста си и се замоли за напътствие. Дали да я търси, или да продължи мисията си?

Отговорът бе прост.

Обърна се и заплува напред през лъкатушещи коридори — следваше запаметената карта от онзи древен папирус към скритата дълбоко под Йерусалим тайна.

Движеше се с максималната скорост, която смееше да развие в пълния мрак през сложната плетеница от проходи. Всеки смъртен отдавна щеше да е мъртъв, преди да стигне дотук. Ръката му опипваше скалата и броеше проходите. На два пъти стигна до задънен край и трябваше да се връща. Пропъждаше напиращата паника, като си казваше, че не си е спомнил правилно картата, и се увещаваше, че мястото, което търси, наистина съществува.

Отчаянието му стигна върха си, когато някаква фигура или по-скоро усещане за присъствие се понесе покрай него в ледената вода и продължи в посоката, от която беше дошъл. Сепнат, Бернар посегна към меча си и със закъснение се сети, че го е оставил с дрехите.

Посегна към нея, но знаеше, че тя е изчезнала.

Обърна се и заплува с подновена енергия в обратната посока. Потисна надигащия се ужас, че ще плува вечно в мрака и никога няма да намери онова, което търси.

Накрая се озова в голяма зала, чиито стени се губеха от двете му страни.

Макар да не виждаше нищо, знаеше, че е намерил мястото. Водата тук бе по-топла от светостта, която щипеше кожата му. Бернар заплува настрани, протегна треперещи ръце и опипа стената.

Усети под дланите си украса, изваяна в скалата.

„Най-сетне…“

Прокара по камъка върховете на пръстите си, опипа изображенията.

Изображения, които можеха да го спасят.

Изображения, които можеха да го отведат до святото оръжие.

Усети под пръстите си формата на кръст, напипа разпъната на него фигура — и над него същия човек, с обърнато нагоре лице и вдигнати към небето ръце. Между телата имаше линия, свързваща издигащата се душа и прикованото тяло долу.

Докато следваше линията, върховете на пръстите му сякаш пламнаха, предупреждавайки го, че тя е направена от чисто сребро. От кръста огнената следа минаваше покрай извитата стена на залата до съседното изображение. Там той откри изображение на група мъже с мечове, дошли да арестуват Христос. Ръката на Спасителя докосваше единия от тях по главата отстрани.

Бернар се сети какво представлява изображението.

„Изцелението на Малх.“

Това бе последното чудо, извършено от Христос преди възкресението му.

Заплува покрай стената и проследи сребърната линия през множеството чудеса, извършени от Христос на този свят — умножаването на рибата, възкресяването на мъртвеца, изцелението на прокажените. Рисуваше изображенията в ума си, сякаш ги виждаше. Мъчеше се да сдържи надеждата и въодушевлението си.

Накрая стигна до изображението на сватбата в Кана, когато Христос превърнал водата във вино. Това бе първото записано чудо на Спасителя.

Сребърната следа обаче продължаваше и нататък, горейки в мрака.

Но накъде? Нима щеше да разкрие непознати чудеса?

Бернар продължи да следва линията — докато не напипа широка ивица ронещ се камък. Трескаво плъзна длани по стената на все по-големи и по-големи дъги. Парчета изкривено сребро, вградено в камъка, изгаряха кожата му. Болката го накара да дойде на себе си, принуди го да се изправи срещу най-големия си страх.

Тази част от изображението беше унищожена.

Бернар разпери ръце по стената, мъчеше се да напипа още останки от украсата. Според останките от древния папирус това описание на чудесата на Христос трябваше да разкрива скривалището на най-свещеното оръжие — оръжие, способно да унищожи и най-силната прокълната душа с докосването си.

Бернар замря неподвижно във водата, осъзнал истината.

Че тайната е унищожена.

И той знаеше от кого.

Думите й отекнаха в главата му.

„Знание? Тук ще намериш единствено разочарование.“

Тя го беше преценила като недостоен и бе дошла право тук, за да заличи свещеното изображение преди да го е видял. Сълзите на Бернар се смесиха със студената вода — не заради изгубеното, а от осъзнаването на една още по-сурова истина.

„Провалих се.

Цялата смърт през този ден е била напразна.“