Даниел Стийл
Хотел Вандом (3)

3.

През следващите няколко години Юг продължи да развива и подобрява хотела и го превърна в най-желаното място за модни сватби и любимото място за отсядано на знаменитости, политици и държавни глави. Президентът на Франция бе един от честите им гости, както и британският премиер, американският вицепрезидент и безброй сенатори и конгресмени. Персоналът на Юг се справяше с изискванията на охраната безукорно и улесняваше гостите във всяко отношение. Десет години след като купи хотела и осем, след като го отвори, „Вандом“ бе неоспорим успех и любимо свърталище на елита от целия свят.

Личният му живот не се промени през това време, въпреки няколкото кратки връзки, които успя да завърже между събранията на хотелската асоциация, преговорите с профсъюзите и надзираването на работата по хотела. А Елоиз си остана ярката звезда в света му.

На дванайсет години Елоиз все още беше принцесата на хотел „Вандом“. Помагаше на Дженифър в кабинета на баща си. Изпълняваше дребни задачи и организираше разни неща. Все още обичаше да работи за цветарката Джен и стоеше на рецепцията, когато бяха затрупани с работа. Проверяваше адресите на ресторанти и забутани магазинчета, за които гостите питаха. Обичаше да прекарва свободното си време в хотела. Намираше се в неясното време между детството и пубертета, когато интересите й бяха съсредоточени у дома, а не насочени към външния свят и момчетата. А в нейния случай домът бе изключително интересно място. Понякога заставаше до баща си във фоайето, когато той посрещаше важни гости. А когато се запозна с президента на Франция, тя се превърна в героя на френския лицей за няколко дни.

От време на време канеше приятелки от училище да прекарат нощта при нея. Момичетата обичаха да бродят из хотела и да оглеждат кухните, румсървиса, да им правят прически, когато фризьорката беше свободна, или да се отбиват в спа центъра, където винаги получаваха безплатни мостри на продукти за коса и кожа, както и петминутни масажи. Прекарването на нощта във „Вандом“ бе вълнуващ подарък за приятелките й, а понякога баща й ги изпращаше на пазар с ролс-ройса. Момичетата смятаха всичко това за великолепно. А беше вълнуващо да надникват и по сватбите и големите приеми.

Елоиз вече бе свалила шините си и растеше бързо. Все още имаше детско телце, но къдравата й коса се бе поизправила. Приличаше на малко жребче, когато фучеше по коридорите. Беше близка както винаги с Дженифър, помощничката на баща си, която бе нещо като любима леля и по-възрастна приятелка. Елоиз й се доверяваше по важни въпроси, а това пък осигуряваше на Юг допълнителен източник на информация за нещата, които ставаха в живота и главата й. Той изпитваше облекчение, че тя още не се интересува от момчета и се наслаждава на детските си забавления, макар че красивата кукла от Ева Адамс бе оставена грижливо на рафта в спалнята й още преди две години.

Елоиз не бе ходила на гости на майка си в Лондон след последното злощастно посещение, но когато Мириам идваше в Ню Йорк за един-два дни с Грег, тя канеше дъщеря си да прекара една нощ в техния хотел. Така тя видя майка си три пъти за четири години. Фантазираше си какъв ли щеше да е животът й, ако родителите й бяха запазили брака си. Не можеше дори да си го представи, макар че щеше да е чудесно да си има майка. Мириам бе напълно погълната от живота на рок звездата, за която бе омъжена, и не изглеждаше да се интересува от Елоиз. Само Грег и двете им деца имаха значение за нея. Хлапетата бяха много сладки, но когато се виждаше с тях, Елоиз си мислеше, че са ужасно диви и невъзпитани. Сподели това с Дженифър, но не и с баща си. Беше наясно, че не трябва да обсъжда Мириам с него. Само споменаването на името й изпълваше очите му с тъга. Беше много разочарован от бившата си съпруга, а и наранен и ядосан. А Елоиз изпитваше лоялност и към двама им, макар да държеше повече на баща си. Майка й все повече се превръщаше в непозната.

Светът на Елоиз се състоеше от баща й, от хотела, изпълнен с хора, които я обичаха, и от майка й, появяваща се рядко като падаща звезда в лятното небе. Тя имаше по-близка връзка с камериерката Ернеста, цветарката Джен и Дженифър, която се грижеше за нея с любов. Всички те бяха пример за нея и много по-добри от майка й. Юг го знаеше добре. В таблоидите публикуваха как Мириам се забавлявала с млад пиколо в хотел в Мексико, а Грег бе арестуван два пъти тази година за притежание на марихуана и за пиянско сбиване в бар. Видеоклипове от побоя и ареста се появиха в „ЮТюб“. Елоиз беше видяла майка си сред тълпата в бара. Мириам гледаше ужасено как извличат Грег навън с белезници на ръцете. Елоиз съжали майка си, но не и Грег. Каза на Дженифър, че той изглеждал отвратително и очевидно е наранил човека, когото ударил с бутилка водка. Но човекът се оказа барабанистът на групата и обвиненията бяха оттеглени. Юг не харесваше факта, че Мириам живее в подобен гаден свят, но никога не го коментираше с дъщеря си. Мислеше, че е нередно да го прави. Дженифър бе наясно до каква степен шефът й се разстройва от поведението на Мириам, която според него бе ужасна майка, но никога не го сподели с Елоиз. Уважаваше и двамата прекалено много, за да го направи.

Юг искаше дъщеря му да има добра ценностна система и безопасен и щастлив живот. Радваше се на липсата й на интерес към момчета, дрога или алкохол. И макар тя да живееше в изискан хотел, той се грижеше да е предпазвана от лошо влияние и да се събира само с хора, които могат да й въздействат положително. Държеше под око всичко, което Елоиз правеше, но потайно. Юг беше типичен швейцарец по отношение на детето си, с традиционни и дори консервативни ценности и идеи, дори и ако самият той си позволяваше по някое забавление, макар и изключително дискретно.

Елоиз нямаше представа за връзките, които беше имал баща й, и той държеше да си остане така. Внимаваше нищо от личния му живот да не се появи в някое клюкарско списание, независимо с кого излизаше. Дъщеря му го закачаше, че той е загадъчният мъж на хотел „Вандом“. Дискретността му винаги я оставяше с впечатлението, че тя е единствената жена в живота му. Юг предпочиташе да е така, тъй като никоя от жените не бе важна за него и знаеше, че кратката им връзка ще приключи бързо. Единствената, която имаше значение за него, бе Елоиз.

Юг си падаше по жени в средата на двайсетте или началото на трийсетте години, красиви и дори зашеметяващи, манекенки, актриси и дори богата наследница, с която се бе запознал в хотела. Никоя от тях не беше подходяща партньорка за семеен живот, но бяха забавни за една или две вечери. А Елоиз вярваше, че баща й не е излизал на среща, откакто се бе разделил с майка й. Юг държеше да запази този мит, макар Дженифър да го предупреди, че може да съжалява някой ден, ако се запознае с жена, която обикне, защото Елоиз ще се възпротиви, тъй като не е свикнала той да има връзки. Юг не прие майчинския й съвет с думите, че това никога нямало да се случи, не можел да си представи да завърже сериозна връзка или да се влюби отново.

— Ще се справя с това, ако стане — каза спокойно, — но не ми се вярва.

— Твоя си работа — усмихна се Дженифър.

Познаваше го добре. Много внимаваше да не допусне някоя жена да пробие защитната му броня и да нарани сърцето му отново.

Сред солидните ценности, които Юг се опитваше да изгради у дъщеря си, бе и отговорността към другите хора. Не искаше тя да си мисли, че животът е само лукс, че всички хора живеят добре и са богати. Обясняваше й, че богатите имат дълг да помагат на онези с по-лош късмет. Хотелът даряваше цялата си неизползвана храна на благотворителна организация в квартала още от отварянето си. И Елоиз се гордееше с баща си заради добротата му.

Юг искаше тя да осъзнае колко е благословена, и че на света има много повече неща от живота в луксозен хотел. Елоиз имаше социална съвест. Работеше доброволно в кухня за бедни и събираше играчки за децата на пожарникарите по Коледа, като молеше всички от персонала да дарят старите играчки на децата си. Беше наясно каква късметлийка е и изпитваше благодарност към баща си заради това. Използваше щедро и джобните си, когато събираше пари за УНИЦЕФ в училище. Световните бедствия, особено онези, които засягаха деца, я пробождаха право в сърцето. И колкото и да бе трудно в тяхната среда, Юг искаше дъщеря му да има баланс в живота и да остане съпричастна с онези, които се нуждаеха от помощ или страдаха. Елоиз бе добро момиче и по-съзнателна от повечето деца на нейната възраст.

Елоиз остана в цветарския магазин цял следобед, помагаше на Джен да реже цветя и да оформя букети. Когато най-после си тръгна, отиде горе да си напише домашните. Имаше сериозен проект за училище. А на следващия ден в балната зала щеше да се проведе огромна сватба и тя искаше да присъства. Както обикновено, Елоиз възнамеряваше „да се отбие“ и да погледа. Баща й предположи, че тя наблюдава как подготвят залата, когато закъсня за вечеря. Всички говореха за сватбата, която струваше милион долара благодарение на цветята, кетъринга, украсите и изисканата булчинска рокля от „Шанел“.

— Къде беше? — попита я небрежно, когато келнерът от румсървис им занесе вечерята.

Юг би искал да сготви лично, но никога нямаше време. Все му се налагаше да се справя с кризи или просто да надзирава работата. Успехът на „Вандом“ се дължеше на вечното му присъствие и вниманието му към всяка подробност. А и персоналът му го знаеше и това ги държеше вечно нащрек.

— Бях при Джен цял следобед. Подготвяхме цветята за голямата сватба. Много й се беше струпало. Назначи четири помощнички и въпреки това се страхуваше, че няма да свърши всичко. Затова й помогнах — обясни Елоиз, докато келнерът им поднасяше агнешки котлети със зелен фасул.

Юг внимаваше много какво ядяха и прекарваше по час във фитнеса всяка сутрин. Бе на четиресет и пет години, но изглеждаше доста по-млад и в отлична форма.

— Отбих се там, но не те видях — отбеляза той.

— Сигурно вече съм се прибрала да си пиша домашните — невинно отвърна тя.

— Да бе, много правдоподобна история — подкачи я той ухилено.

Оценките й бяха добри, макар и не отлични, но пък училището бе изключително сериозно и трудно. Елоиз говореше перфектно английски и френски, а испанският й бе повече от добър благодарение на дългите й разговори в хотела.

— Какво ще правиш този уикенд? Ще каниш ли приятелки? — попита я Юг нежно.

Четирима важни гости щяха да пристигнат в хотела през уикенда, а в събота очакваха държавен глава, което означаваше допълнителна охрана и тайните служби във фоайето и из целия хотел. Чуждестранният сановник бе резервирал цял етаж и им се наложи да затворят етажите под и над него, а това бе крайно досадно, защото не можеха да използват двата апартамента на последния етаж, нито президентския на долния. А тези три апартамента бяха важни източници на приход за хотела. Президентският струваше хиляда и четиристотин долара на вечер, а горните два — по хиляда и двеста. През уикенда щяха да имат два мъртви етажа, макар че чуждото правителство плащаше цяло състояние за настаняването. Но пък и разходите по охраната щяха да са страховити.

— Да, мисля, че може да поканя една-две приятелки — отговори Елоиз, вторачена в чинията си.

Юг си помисли, че дъщеря му е необичайно лаконична, но пък бе изкарала лека настинка и вероятно беше изморена. И за двамата седмицата не бе лека. Беше януари и кошмарно студено навън, всички наоколо бяха болни. Грипът се разпространяваше като стихиен ножар. Навсякъде в хотела имаше надписи, които напомняха на персонала да мие често ръцете си.

— Мисля, че Мари Луиз ще дойде и може би и Жозефин. Ще спим долу.

Това бе привилегия, щедро дадена от Юг, особено по това време на годината, когато хотелът не беше изцяло резервиран. На втория етаж имаше малка стая, която хората използваха за помощниците или телохранителите си.

— Само не подлудявайте румсървиса с прекалено много молби. Никакви печени сандвичи в четири сутринта, нито бананови мелби. Поръчайте всичко преди полунощ, моля те. Персоналът е прекалено ограничен, за да се грижи и за вас.

— Да, татко — скромно отговори Елоиз и се усмихна, което го накара да се зачуди за миг какво ли имаше наум.

Ако не я познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че става дума за момче, но Дженифър го уверяваше редовно, че дъщеря му още не е готова за това. Ала Юг знаеше, че и този ден щеше да настъпи. И тогава щеше да тъгува за детството и обожанието й към татенцето. Обичаше да е центърът на нейния свят, както тя бе на неговия.

Довършиха вечерята бързо, защото той трябваше да слезе долу на събрание на охраната, която се подготвяше за пристигането на чуждестранния президент на следващия ден. Елоиз отиде до стаята на госпожа Ван Дам и й предложи да разходи кученцето. Възрастната дама бе много доволна. Наскоро й бяха поставили изкуствена става на бедрото и вече не смееше да излиза с Джулиъс сама. А и й беше приятно, когато Елоиз го извеждаше. Тя го водеше на дълги разходки и се връщаше със зачервени от студа бузи. Джулиъс се забавляваше страхотно с нея, много повече, отколкото с пиколата, които го отвеждаха набързо до съседната пресечка и го връщаха обратно.

Елоиз излезе от хотела след няколко минути, облечена в яке и джинси, с вълнена шапка, дълъг плетен шал и ръкавици. Беше мразовито и тя се затича заедно със стария пекинез. Завиха зад ъгъла и тя спря пред вход, където под кашон лежеше мъж в спален чувал. Елоиз почука внимателно по кашона, сякаш беше врата, и мъдро старо лице надникна и й се усмихна широко. Мъжът изглеждаше леко пиян. Бе увил мърляво одеяло около спалния чувал, който бе чисто нов. Елоиз му го бе купила предишната седмица. Идваше при него от няколко седмици и му носеше храната, която й даваха в кухнята. Никой никога не я разпитваше за какво й е толкова много храна. Просто предполагаха, че има вълчи апетит или е поканила някоя приятелка.

— Готов ли си, Били? — попита го и той кимна.

Елоиз му приличаше на ангел, слязъл от небето. Беше му обещала стая за тази нощ. Не мислеше, че тя наистина ще го направи, и се изненада, когато момичето се появи. Надигна се бавно и тя му помогна да сгъне одеялото и чувала. Били вонеше ужасно и Елоиз задържа дъха си. Пекинезът ги наблюдаваше внимателно.

— Къде отиваме? — попита я бездомникът, а тя му посочи задната стена на хотела.

Там имаше врата, водеща към задното стълбище, което някои от служителите използваха. Държаха я заключена, но Елоиз бе взела ключ. Тя отключи бързо и му каза, че трябва да се качат пеша два етажа.

Стаята, която тя лично бе блокирала на компютрите следобед, се намираше на втория етаж. Елоиз знаеше, че камериерките вече са минали и брегът бе чист. Проблем имаше само с охранителната камера. Надяваше се, че никой не я държи под око внимателно. Били я следваше бавно, а кученцето пухтеше изморено. Елоиз се запозна с Били преди две седмици, спря да говори с него един следобед. Така научи, че е болен, но не успял да се настани в приют. Елоиз искаше да го махне от студа и улицата. Това бе единственият начин, по който можеше да го направи, и го планираше от две седмици. Беше идеалната нощ. Не всички стаи бяха резервирани, а някои от охранителите бяха болни и тя бе убедена, че ще може да вкара Били поне за една нощ. Как щеше да го изкара оттам бе друг проблем, но вярваше, че ще намери начин, така че никой да не разбере за присъствието му. Възнамеряваше да сложи на вратата надпис „Не безпокойте“ и да почисти стаята лично след тръгването му. Но първо искаше да го стопли и нахрани. Това беше нейният подарък.

— Добре ли си? — усмихна му се тя, преди да отвори вратата към коридора на втория етаж.

— Добре съм — увери я Били. — Харесвам кучето ти — любезно добави, а Елоиз се засмя.

— Не е мое. Правя услуга на една приятелка, като го разхождам.

После сложи пръст на устните си и отведе Били до една от стаите. Отключи бързо и го вкара вътре.

Бездомникът се огледа и се разплака.

— Какво правиш? — паникьоса се той. — Не мога да остана тук. Ще ме вкарат в затвора.

— Не бой се. Няма да им позволя. Баща ми притежава хотела.

— Значи той ще те убие — завайка се Били.

— Нищо подобно. Той е чудесен човек — отвърна Елоиз и запали лампите.

Стаята бе от малките, затова Елоиз знаеше, че ще се измъкне безнаказано. Бе от последните, които даваха на гостите на хотела, а през ненатоварен сезон като януари изобщо не се нуждаеха от нея. Били се оглеждаше, зашеметен от лукса и удобствата. Стори му се, че е в рая. Видя огромно легло, гигантски телевизор, антики из цялото помещение и голяма, безукорно чиста баня. Погледна ококорено момичето, което го бе довело тук.

— Ами майка ти? Тя няма ли да се ядоса? — попита той, искрено разтревожен.

— Тя е омъжена за друг.

Били стоеше и зяпаше наоколо и Елоиз мило му предложи да седне.

— Трябва да върна кучето. Защо не погледаш телевизия или нещо друго? Ще се върна след няколко минути и ще ти поръчам храна.

Той кимна, вторачен в нея, занемял от благодарност. Тя тихо излезе от стаята с Джулиъс и го върна на госпожа Ван Дам.

— Дълга разходка направихте — отбеляза възрастната жена, която нямаше представа, че бяха изминали само една пресечка, а през останалото време Джулиъс си бе стоял в хотела.

Госпожа Ван Дам свали кашмирения пуловер на кученцето, а Елоиз я целуна по бузата и забърза навън. Върна се в стаята на Били след по-малко от пет минути.

Той седеше на ръба на леглото със замаяно изражение, страхуваше се да легне. Изглеждаше ужасен и щастлив едновременно и невероятно облекчен да я види отново. Елоиз вече бе решила да се скрие някъде в хотела за през нощта, тъй като не можеше да се върне в апартамента, след като се преструваше, че е с Мари Луиз. Не можеше да остане и с Били в тази стая, макар да бе сигурна, че не е опасен. Беше говорила с него често през последните две седмици. Беше стар, измръзнал и изморен от живота по улиците. Беше й казал, че е на шейсет и две години. Тя искаше да направи нещо специално, за да му покаже, че хората се интересуват от него.

— Какво би искал да вечеряш? — попита го, като му подаде менюто.

Били я погледна объркано. Елоиз се зачуди дали старецът не се нуждае от очила.

— Каква е любимата ти храна? — подтикна го тя.

— Пържола — ухили се той широко с беззъбата си уста. — Пържола, картофено пюре и шоколадов пудинг за десерт.

Елоиз вдигна телефона и поръча вечерята, като добави салата и чаша мляко и преведе шоколадовия пудинг като мус. После седна с него. Били включи телевизора, а тя сложи надписа „Не безпокойте“ на вратата.

— Никога в живота си не съм виждал такава стая. Бях дърводелец. Работех в една мебелна фабрика, но никога не сме изработвали нищо подобно.

Елоиз се чудеше какво ли е станало с него след работата във фабриката, но не посмя да попита.

След половин час келнерът пристигна и почука. Елоиз отговори незабавно.

— Благодаря ти, Дерек. Не сме облечени. Просто остави вечерята отвън. Благодаря ти.

— Разбира се. Забавлявайте се.

Тя изчака да чуе затварянето на вратите на асансьора, после вкара количката в стаята и Били отново се ококори. Храната ухаеше великолепно. Елоиз придърпа стол до масата.

— Добър апетит — пожела му тя мило.

Написа номера на мобифона си и му заръча да й се обади, ако има някакъв проблем или иска още нещо за ядене.

— Ще ти донеса закуска утре сутрин. Ще трябва да напуснеш доста рано, преди в хотела да настъпи суматоха. Ще те изведа през същата врата.

— Благодаря ти — промълви той, а очите му се напълниха със сълзи. — Ти сигурно си ангел, маскиран като момиченце.

— Няма защо да ми благодариш. Дръж вратата заключена. Сложи и веригата и не излизай в коридора.

Дори не й дойде наум, че той може да откаже да си тръгне на следващия ден. Засега всичко вървеше по план.

— И не вдигай телефона — добави тя.

Били кимна и се нахвърли върху пържолата, а тя излезе предпазливо от стаята и слезе долу, доволна от развитието на нещата. Погледът на Били си струваше труда.

Надникна в балната зала, където декораторите и цветарките подготвяха грандиозната сватба за следващия ден. Помота се там малко, после слезе в мазето и посети винарната. Отби се в стаята за униформи, където дрехите висяха в чисти пликове от ателието за химическо чистене. Елоиз знаеше, че нощта ще е доста дълга, просто трябваше да избягва баща си. Никой нямаше да се изненада, че тя обикаля от място на място. Влезе в стаята за първа помощ, защото знаеше, че вътре има легло, и ако извадеше късмет, можеше да прекара остатъка от нощта там. Минаваше полунощ, когато една от готвачките от румсървис влезе в стаята, за да потърси мехлем против изгаряне, и се изненада да я намери там.

— Какво правиш тук? — попита готвачката изумено, когато я видя полузаспала на масата за прегледи.

Елоиз слушаше айпода си в тъмното.

— Играя си на криеница с една приятелка — нервно се ухили Елоиз. — Тя никога няма да ме намери тук.

— Да не сте решили да направите някоя беля? — подозрително попита готвачката.

— Не. Но, моля те, не казвай на татко.

— По-добре ще е да се върнеш горе.

Елоиз отиде в балната зала, откъдето всички си бяха тръгнали. Бяха окачили красиви сатенени завеси и тя се скри зад тях и се сгуши на пода да прекара остатъка от нощта. Важно бе да се събуди навреме, за да изведе Били от хотела. За неин късмет сутрешната смяна чистачи включи прахосмукачката още в шест часа и я събуди. Тя се измъкна иззад завесите, върна се на втория стаж и почука на вратата на Били. Чуваше телевизора вътре и му съобщи предпазливо, че е тя.

Той прошепна иззад затворената врата:

— Ти ли си?

— Да.

Били се беше изкъпал, обръснал и сресал и изглеждаше щастлив да я види.

— Поспа ли? — попита го тя.

— Да. Най-хубавата нощ в живота ми.

До леглото имаше празна бутилка от вино от минибара, но той нямаше вид на пиян. А и бе напълно буден. Беше свикнал да става рано, за да изчезва от входовете, където спеше.

— Ще ти поръчам закуска. Какво би искал?

— Пържени яйца — колебливо отговори той.

Елоиз поръча яйцата, а също и кошница с кексчета, сладкиши, бекон, портокалов сок и кафе. Доставиха ги пред вратата след двайсет минути и Били погълна всичко за десет. Тогава Елоиз му обясни, че трябва да тръгват. Той я погледна с благодарност, докато навличаше вехтото си палто. Били изглеждаше много по-добре, отколкото предишната вечер, преди да влезе в хотела. А и нощта бе минала без проблеми.

Слязоха тихо по задното стълбище, след като Елоиз заключи стаята. Пътят им беше съвсем кратък и тя се надяваше, че охранителните камери няма да ги уловят. Тъкмо преди да стигнат до следващата площадка, тя вдигна качулката на якето си и завъртя глава, в случай че някой наблюдаваше камерите. Не искаше охранителите, да я познаят. Отвори задната врата и последва Били навън. Застанаха на улицата, която все още бе тъмна. Били я погледна с такава благодарност, че очите й се насълзиха.

— Никога няма да забравя какво направи за мен снощи. Някой ден със сигурност ще отидеш в рая — каза той и нежно я погали по ръката. — Ще го помня завинаги.

После уви палтото около себе си, стисна одеялото и спалния чувал под мишница и си тръгна. Зави зад ъгъла след минута, а Елоиз се върна да почисти стаята. Знаеше къде камериерките държат количките си, тъй като им бе помагала хиляди пъти. И знаеше какво точно да прави. След половин час вече бе сменила чаршафите, оправила леглото и почистила банята. Никой не би заподозрял, че стаята е била използвана. Елоиз прибра количката на мястото й и се качи горе в апартамента. Беше почти осем, когато влезе. Баща й четеше вестник и закусваше, издокаран в елегантен тъмен костюм.

— Рано сте станали, момичета — възкликна изненадано. — Къде е Мари Луиз?

— Ходи на балет в събота сутрин и трябваше да си тръгне рано. Аз почистих стаята. Жозефин не дойде, защото била болна — небрежно отговори Елоиз и си взе кексче с боровинки, същото като онези, които бе поръчала за Били преди два часа.

— Не си била длъжна да почистваш, но много мило от твоя страна, че си го направила, — усмихна й се баща й.

Юг очакваше доста натоварен ден — пристигаха няколко от важните им гости, както и един чуждестранен президент.

Веднага щом влезе в кабинета си, Брус Джонсън, началникът на охраната, почука на вратата. Юг предположи, че целта на посещението му е да обсъдят плановете и да координират дейността си с тайните служби. Брус беше едър мъж, работеше за него от отварянето на хотела. Носеше касета в ръка, а лицето му бе сериозно.

— Искам да видиш нещо — тихо каза той.

— Нещо не е наред ли? — попита Юг.

Брус изглеждаше по-сериозен от обикновено, докато слагаше касетата във видеото. Двамата бяха преглеждали заедно безброй касети, когато някой служител бе заподозрян в кражба, пиянство или вземане на наркотици по време на работа, или пък просто се бе държал невъзпитано с гостите.

— Не съм сигурен — отговори Брус. — Ти ще ми кажеш. Видях записа чак тази сутрин. Дойдох рано и прегледах записите от снощи. Мисля, че са влезли малко след седем. Излезли са малко преди седем тази сутрин. Имали сме неочакван гост снощи. Проверих всички други камери, след като видях записа, но не го забелязах никъде другаде. Който и да го е довел и извел от хотела, очевидно познава мястото много добре.

Кръвта на Юг застина, когато му мина мисълта, че Елоиз бе вмъкнала някое момче в хотела, а не е прекарала нощта с невинната Мари Луиз. Ако бе така, значи настъпваше нов ден, който определено нямаше да му хареса. Юг се стегна и се подготви да изгледа записа.

Брус Джонсън пусна касетата и видяха рошав и мръсен бездомник, който влезе през задната врата. Придружаваше го слаба фигурка в яке с качулка, извърнала глава настрани от камерата. Двамата изчезнаха бързо нагоре по стълбите. Не се появиха никъде другаде. Същите двама души слязоха надолу по стълбите рано сутринта. Бездомникът изглеждаше по-спретнат, отколкото предишната вечер. Вървеше по-енергично, усмихваше се, беше чист и бе сресал косата си. А човекът с него отново избегна камерата. Същата фигура с качулка се върна в хотела след няколко минути и се качи бързо по стълбите.

— Какво е това? — притеснено попита Юг. — Кой е този? Какво, по дяволите, става? Да не би да управлявам приют за бездомни? Мислиш ли, че някой от кухненските работници го е вкарал тук?

— Погледни отново — меко отвърна Брус и се усмихна.

Той бе един от най-големите почитатели на Елоиз и я бе носил на конче из хотела, докато го ремонтираха, за да не й позволи да се нарани някъде.

— Нещо не ти ли се струва познато?

Юг се вторачи в екрана. Изпита облекчение, че Елоиз не бе вкарала момче в хотела, но пък бе извършила нещо много по-лошо. А и можеше да пострада. Юг потрепери, когато огледа скитника.

— Мили боже! — изстена той с ужасено изражение. — Да не искаш да кажеш, че Елоиз е довела бездомник тук? Къде е спал?

— Вероятно в една от стаите.

Брус вдигна телефона и звънна в отдела на камериерките, но те не знаеха дали Елоиз е използвала някоя стая. После се обади на румсървиса и оттам му казаха, че Елоиз е поръчала вечеря и закуска за стая номер 202, но сложила надписа „Не безпокойте“, затова й оставили храната отвън. Брус се завъртя към шефа си и му съобщи новините.

— Поръчала пържола, пюре, шоколадов мус, а тази сутрин — сериозна закуска от пържени яйца с бекон и кошница със сладкиши в шест и петнайсет.

— Не мога да повярвам, че е направила подобно нещо — изумено въздъхна баща й.

Звънна й на мобифона и я помоли да слезе долу. Елоиз се появи в кабинета му след пет минути и се опита да си придаде небрежен вид, когато видя Брус.

— Това е много сериозно — поде баща й със сериозно изражение. — Доведе ли някого в хотела снощи? Един бездомник?

Елоиз видя образите на екрана на телевизора. Поколеба се за миг, после кимна и вирна брадичка.

— Да, направих го. Човекът е стар и болен. Умираше от глад, а навън е ужасно студено. Не е успял да се уреди в приют — обясни тя, сякаш го познаваше много добре.

— Значи ти си го довела тук?

Тя кимна безмълвно, а баща й я изгледа ужасено.

— Ами ако те беше наранил? Или бе наранил някого от гостите? Можеше да те нарани… или нещо още по-лошо. Имаш ли представа колко глупаво и рисковано си постъпила? Къде беше цяла нощ? В стаята с него?

Юг се ужаси още повече. Ами ако я беше изнасилил?

— До полунощ спах в стаята за първа помощ. После се скрих зад завесите в балната зала до шест часа. Той е добър човек, татко. Не нанесе никакви щети. А аз почистих всичко идеално.

Брус Джонсън, който я слушаше внимателно, се опита да потисне усмивката си. Елоиз изглеждаше толкова убедена и сериозна. Бе поела ужасен риск, но за щастие не бе пострадала. Но знаеше, че тайните служби няма да се зарадват, ако узнаят, че разни бездомници се вмъкват в хотела и спят в празните стаи.

— Няма да ти разрешавам да водиш тук приятелките си, ако ме лъжеш и вършиш подобни неща — строго каза баща й.

— Винаги си твърдял, че имаме дълг към бедните хора. Повтаряш ми, че не всеки е късметлия като нас. Той можеше да умре на улицата снощи, татко.

Елоиз не се извиняваше за стореното, бе адски доволна, че работата бе минала гладко. Ако сега я накажеха заради доброто й дело, не й пукаше, защото си струваше.

— Можем да изпълним дълга си и по друг начин — възрази баща й. — Даваме огромни количества храна за бедните. Не искам никога вече да правиш такива неща. Такъв човек може да се окаже опасен и да те нарани. Или да нарани някого от гостите или служителите ни.

— Не би го направил. Познавам го — меко настоя тя.

— Не си сигурна. Ами ако е психически разстроен?

Юг се сдържаше да не й крещи, но бе влуден от мисълта какво можеше да й се случи. Можеше да лежи убита в стаята и никой да не узнае за това.

— Татко, това, че му позволих да прекара нощта тук, може да е променило живота му и да му е вдъхнало надежда. Той живя като пълноценен човек за една нощ. Не моля за прекалено много.

— Прекалено опасно е — натърти баща й. — Забранявам ти да го правиш отново. Днес ще останеш в апартамента и ще помислиш по въпроса. А сега си върви — строго каза той.

Елоиз излезе от кабинета, а двамата мъже се спогледаха и поклатиха глави.

— Малката ни Майка Тереза. Няма да е лошо да я държиш под око — предупреди го шефът на охраната.

— Нямах представа, че може да извърши нещо подобно. Чудя се дали го е правила и преди — въздъхна Юг.

— Съмнявам се. Щяхме да я видим на записите. Но се справи доста добре снощи. Е, поне човекът е поспал добре и е получил две отлични яденета. Може лък Елоиз да се окаже права и това да промени живота му — тихо добави Брус, трогнат от добротата на момичето.

— Не започвай и ти — предупреди го Юг. — Няма да превърна хотела в приют за бездомни.

Хрумна му интересна идея и реши да поговори за нея с Елоиз, но по-късно.

Брус извади касетата от видеото.

— Малката ни принцеса е страхотно хлапе. Мисля, че ще те държи доста на нокти през следващите няколко години.

Юг кимна и се замисли над извършеното от дъщеря му. Колко смела и изпълнена със съчувствие беше всъщност. После се качи горе да я види. Елоиз лежеше в стаята си и слушаше музика, но се надигна при влизането му.

— Съжалявам, татко — тихо прошепна тя.

— Исках да ти кажа нещо — започна той със сълзи в очите. — Стореното от теб е откачено и опасно, и нередно, но искам да знаеш, че те обичам и ти се възхищавам. Гордея се с теб, ти прояви страхотна смелост. Но все пак държа да ми обещаеш, че никога вече няма да го правиш. Признавам, че те уважавам заради това. Аз лично не бих имал смелостта да го направя.

— Благодаря ти, татко — усмихна се момичето и го прегърна. — Страшно те обичам.

Юг кимна и преглътна емоциите, които го заляха.

— Аз също те обичам — прошепна, а по бузите му потекоха сълзи.

Изпитваше лудешка благодарност, че дъщеря му не бе пострадала.

— Имам една задача за теб — каза й сериозно. — Работи с кухненските служители, които организират даренията ни. Искам да научиш всичко по въпроса, а когато пораснеш още малко, ще ти възложа да отговаряш за този проект.

Елоиз засия и отново се метна на врата му. Юг имаше и друга идея.

— А ако искаш по-пряка работа, можеш да се трудиш доброволно в семеен приют. Но няма да мъкнеш повече бездомници в хотела!

— Обещавам, татко — тържествено се зарече тя.

Юг осъзна, че дъщеря му има нужда да се занимава с филантропия, и той бе готов да й помогне. Все още бе зашеметен от извършеното от нея, от невинността и добротата й. Елоиз бе страхотно хлапе! А той бе изключително горд баща.