Майте Каранса
Отровни думи (8)

7. Салвадор Лосано

Салвадор Лосано тайничко си държи една клечка в джоба на панталона и сега, сам в кабинета си, я вади и започва да си човърка между зъбите, докато чака Тони Суреда. Обожава да яде риба треска, но после съжалява. Беше получил подарък от жена си сгъваема клечка за зъби, от онези, дето ги продават в аптеките, а той вечно ги губи. Иса, телефонистката, го информира, че го е търсило някакво момиче, което не пожелало да си каже името.

— Провери номера в базата данни и ми кажи на кого е — разпорежда се той.

Убеден е, че ако е нещо важно, пак ще позвъни и накрая все ще го намери. Ето Пепе Молина, например, за него изобщо не беше проблем да го преследва извън работата, та дори да го търси в барчето, където си пие кафето всяка сутрин. Ако не бе упорството на бащата на Барбара, случаят отдавна щеше да бъде бутнат към архив.

— Този случай е почти безнадежден — започва без предисловия разговора си с Тони Суреда, който сяда пред него като прилежен ученик, с бележник и с химикалка в ръка, и със светнали, черни, съвсем черни очи.

„Пил е вино — подозира Лосано — и накрая, за капак, е разказал някоя и друга пикантна историйка, съчетаваща авантюрката с творческия полет на въображението му.“

— И така, да продължим нататък — подхваща той, като междувременно вади всички документи по делото и ги разстила върху масата. — Преди четири години Барбара Молина, тогава петнайсетгодишно момиче, бяга от къщи. Без повод, без видима причина. Денят е вторник, двайсет и втори март 2005 година. Оставя бележка, написана на ръка. Бележка на тийнейджърка, надраскана набързо. Съвсем лаконична, дефинитивна, покъртителна. „Отивам си. Не ме търсете. Барбара.“ Майка й, Нурия Солис, ни се обажда на другия ден, след като напразно е звъняла и питала по къщите на приятелките и познатите. Бащата, Пепе Молина, бил против да се прибягва до полицията, но отстъпва пред настояванията на съпругата си. Доброволното бягство не е изчезване, но се касаеше за непълнолетно момиче и не искахме да рискуваме. Веднага се захванахме за работа и задвижихме обичайните процедури за издирване, въпреки че бяхме в навечерието на Страстната седмица. Майката открива бележката във вторник сутринта, а аз излизах в отпуск в четвъртък след обяд. Бях уредил всичко, бях направил всички необходими резервации и не можех да ги отменя — добавя той свойски, сякаш си бъбреше със стар приятел, който ще прояви снизхождение и ще го разбере. — Впрочем, не че има някакво значение, но това може би беше първата отпуска, която си взимах от много години наред, за да бъда със семейството си. Нали знаеш, ние никога не почиваме и където и да отидем, си вървим с работата — подхвърля Лосано между другото и продължава разказа си, възвръщайки си безизразния и делови тон. — В началото случаят не ни се видя труден, още с първите проучвания открихме по какви следи да тръгнем, за да го разплетем. Лошите бележки в училище бяха само върхът на айсберга, под който се криеше проблемен пубертет, разтърсен от наскоро преживяно любовно разочарование. Имаше голяма вероятност след няколко дена да се върне разкаяна, да помоли за помощ някоя приятелка, да се свърже с гаджето си или полицията да я открие заспала на улицата. Такива поне бяха оптимистичните ми прогнози. Приятелките обаче нищо не знаеха. И представа си нямаха къде може да е Барбара. Но за едно бяха единодушни — всички подозираха едно и също момче. Пълно съвпадение в показанията. Мартин Борас, двайсет и две годишен, инструктор в Сан Габриел, туристически клуб, в който членуваше от една година и Барбара. Ходеха из планините, обикновено в събота и неделя, а сега се подготвяха за лагеруване по време на ваканцията за Страстната седмица. Събираха се всяка събота сутринта в помещение към енорийската църква, на ъгъла на улиците „Урхел“ и „Дипутасион“, съвсем близо до дома на Барбара. Мартин обаче не се вписваше в типичния портрет на инструктора, не беше като останалите момчета, изпълняващи същите задължения. Профилът му, ако мога така да се изразя, е по-изтънчен. Тогава учеше първи курс по мениджмънт на предприятието в университета ЕСАДЕ. Впрочем повтаряше го втора година. Кара ски, периодично ходи на лов за мацки в една дискотека и си бе взел изпита за шофьорска книжка от раз. Беше успяло, не особено ученолюбиво момче, но съобразително за онова, което го интересува. Красавец без съмнение. Самонадеян тип, от онези, които се любуват на себе си с часове пред огледалото, преди да излязат от къщи. С провиснали панталони, с добре отиграната поза, екстровертен, остроумен и много контактен. Говори два чужди езика, минал е през три елитни училища, макар и да е повтарял четвърти клас от задължителното основно и втори от обучението за степен бакалавър^[1].

Отидох у тях лично сряда следобед и го заварих да си приготвя раницата за лагеруването в Л’Естартит. Беше сам. Родителите му бяха заминали за Лондон. Мога да твърдя, че изненадата му изглеждаше искрена. Изобщо не беше в час. Барбара нищо не му беше казала. Освен това даде ясно да се разбере, че той вече не излиза с момичето. Бяха скъсали. „И кога стана това?“ „Съвсем наскоро. В края на миналата седмица.“ Видял я за последно в съботата, деветнайсети, точно преди Великден, и повече нищо не бил чувал за нея. Когато поисках да разбера каква е причината за скъсването им, момчето взе нервно да се върти и за оправдание само измънка: „Наши си неща“. Оставихме го да мине с това обяснение. Отначало не сметнах за уместно повече да настоявам. Освен това нямаше за какво да се заловим като достатъчно основание, за да проверим мобилния и електронната му поща. Всичко при него беше чисто. В пепелника му имаше останки от цигари с трева. Нищо не казах, но отбелязах факта. Наредих му, ако има някакви сведения, че тя е жива, незабавно да ни уведоми.

И продължих с разследването. Класната на Барбара, Ремедиос Комас, петдесет и две годишна, дипломирана филоложка по испански език и литература, която преподава кастилски от двайсет и девет години в училище „Леванте“, дойде да ми каже, горе-долу онова, което аз вече знаех. Че била будно момиче, че имала проблеми и заради тях занемарила учението. Напоследък по всичко получавала слаби оценки и сигурно си мислела, че светът се е свършил. Учителката ми се стори свадлива и суха жена. На няколко пъти я улових, че се колебае. Обмисляше внимателно думите си и не се поддаваше на чувствата си, нещо доста странно за класен ръководител. Та нали тъкмо тя през цялото време е била най-близко до Барбара и би трябвало най-добре да знае причините, довели до провала й в учението. Мимоходом, както обикновено правя, уж нехайно подхвърлих: „А не е ли възможно да има и друга причина за бягството на Барбара?“. Тук тя за кратко се поколеба. От дълго време съм на тази служба и мога да определя кога хората действат от предпазливост, от страх или просто искат да скрият нещо. Тя принадлежеше към третата група. Въздържа се, нищо не каза, но и не отрече. Не искаше да въвлича никого, сигурно й се струваше грозно да набеди ученик — момиче или момче — което ние да заподозрем за виновно в такъв тежък случай, само заради някакво нейно смътно предчувствие или интуиция. Всички си играем на детективи, всички си градим свои теории, всички сме потенциални анализатори на действителността, която ни се иска да бъде като математическа формула, даваща решение на уравнението. Вероятно Ремедиос Комас имаше своя собствена хипотеза. Щях да я разпитам втори път, когато си поизясня нещата.

Говорих отново с родителите и долових, че между тях има сериозни разногласия. Очевидно бяха минали през не една критична точка, свързана с пубертета на Барбара. Пепе Молина беше стриктен човек, сериозен, вманиачен да налага правила за ред и дисциплина и да контролира излизанията и приятелствата на дъщеря си. Поради служебната си заетост обаче, като представител на фирма за бижутерски изделия, често пътуваше и тогава прехвърлял отговорността на жена си, Нурия Солис, която бе прекалено либерална и прикривала похожденията на дъщеря си. Тази разлика в разбиранията им вече беше довела до не една караница.

И така, очертаха се три причини за бягството от къщи. Кавги в семейството, провал в учението и любовно разочарование. Бе тръгнала без пукната пара. Само с една чанта с няколко дрешки за преобличане и несесер с тоалетни принадлежности. По онова време бях готов главата си да заложа, че само след седмица Барбара ще се върне с подвита опашка, ако, разбира се, преди това някой патрул не я откриеше да спи на улицата. Стегнах си багажа за отпуската, след като бях разпространил снимката й навсякъде и бях сформирал добър екип, натоварен да води случая по време на отсъствието ми. Сержант Малдонадо остана дежурен и в четвъртък следобед тръгнахме с колата към Ла Манга дел Мар Менор, мечтата на жена ми. Още на другия ден, петък, двайсет и пети, в шест и петнайсет сутринта сержант Малдонадо ми позвъни и ме събуди. Всичко се беше развило мълниеносно, само за часове. Случаят се бе комплицирал много. Докладва ми набързо. Майката на Барбара ги бе вдигнала под тревога, обадила им се на пожар към два часа през нощта. Предната вечер двамата със съпруга й установили, че липсва една банкова дебитна карта от Каха де пенсионес^[2]. Предположили, и то с основание, че я е взела Барбара, проверили има ли движение по сметката и чрез справка през интернет констатирали, че действително, някой е теглил пари от банкомат на спирка в Сантс във вторник, както и в Билбао в четвъртък. В Билбао живее сестрата на Нурия Солис, Елизабет Солис, заедно със съпруга си Иняки Сулоага, а Барбара се разбирала чудесно и с двамата. Затова им се обадили, но у тях нямало никой, а и на мобилния не отговаряли. Имат платноходка и много обичат да си правят разходки с нея. Възможно било да са някъде в открито море. Следователно апартаментът им бил празен, а Барбара, най-вероятно се скитала из улиците на Билбао. Пепе Молина, бащата на Барбара, веднага се качил на колата и тръгнал за Билбао, за да се залости срещу къщата на Елизабет и Иняки и да дебне. Сержант Малдонадо реагира много точно и предприе нужните действия. Беше се свързал незабавно с полицейския участък и се обадил на бащата на Барбара да го помоли да ни държи в течение за всяка следа, която би могла да ни отведе до момичето. Изглежда Пепе Молина е изригнал и се е държал доста грубо и невъздържано. Казал, че не му трябва полиция, за да открие дъщеря си, това било семеен въпрос и само да я пипне, всичко ще се разреши. Междувременно от тамошния полицейски участък бяха разпитали съседите от блока, където живее семейство Сулоага, и бяха извадили късмет. Някакви сестри, самотни и неомъжени жени, вече на възраст, които живеят на втори етаж, втори апартамент, точно до този на семейство Сулоага, заявили, че Барбара настоятелно е звъняла в апартамента на леля си и чичо си към един часа по обяд в четвъртък. Познаваха я от предишни нейни гостувания. Обяснили й, че двамата са извън града и момичето се разплакало. Поканили я да влезе, предложили й фасул и печено месо и тя, понеже била изгладняла, приела на драго сърце, а после им признала, че е пътувала сама, за да изненада леля си и чичо си и сега не знае къде да ги търси. Не пожелала да остане у тях. Уверила ги многократно, че си е купила билет за рейса, за да се върне у дома и си тръгнала. Повече нищо не се чу за нея.

Бащата пристигнал рано призори на другия ден и плъзнал из баровете и заведенията в района. Хората си спомнят как е разпитвал за момичето. Накрая, в пет часа и четирийсет и пет минути сутринта, докато бащата дебнел, заел позиция срещу апартамента в Билбао, а полицията я търсела из улиците на пристанищния град, Барбара изненадващо позвънила у дома от Лерида. Едно-единствено обаждане до майката, викала и я молела за помощ. Връзката внезапно прекъснала. От централата бързо я локализират и установяват, че обаждането е от кабина в град Лерида, близо до Сегре. Полицията пристига на място след десет минути и намира кабината, цялата изпръскана с кръв, а на земята — чантата на момичето. В нея откриват всички документи на Барбара, но не и мобилния й телефон. Никакъв свидетел. Никаква следа.

От този момент нататък — пълна мистерия.

Салвадор Лосано си налива чаша с вода. Устата му още пресъхва, когато изживява отново тези моменти. Отпива глътка и продължава:

— В крайна сметка трябваше да прекратя отпуската си. Инстинктът ми подсказваше, че случаят е много заплетен и присъствието ми е наложително. Оказах се прав. Напразно чакахме обаждане, известие, свидетел. Проучихме най-внимателно следите и онова, което беше намерено в кабината. Напразно. Пепе Молина, след като се върна в Барселона, бе станал кълбо от нерви и постоянно ме притесняваше. Настояваше да действаме, да задържаме хора, да намерим дъщеря му. Трябваше да го озаптя, защото започна да ги плещи какви ли не срещу полицията в масмедиите. Разбирах го. Човекът бе много разстроен, не можеше да сдържи чувствата си. И докато майката се беше свила и потънала в скръб, бащата организираше протестни шествия и демонстрации, които създадоха безредици и вдигнаха шум около случая и затрудниха разследването. Човек, способен да търси дъщеря си и на края на света, и да свиква пресконференции, е способен също да поеме правосъдието в свои ръце. Седмици по-късно смени физиономията на учителя по история, Хесус Лопес, към когото се бяха пренасочили подозренията. Но да не избързвам.

Започнах отново разследването с поредица от срещи, като на маратон, с родителите, приятелките и с най-близките роднини. Трябваше добре да проуча обкръжението й и попритиснах малко повечко майката, която вероятно знаеше най-много неща за Барбара и, може би, криеше най-много тайни. Така и се оказа. По време на един разпит, на четири очи, Нурия Солис се срина и призна, че три месеца преди изчезването, открила следи от удари и разрези по ръцете и краката на дъщеря си. Случайно влязла в банята и я видяла гола, да се бърше с хавлията, след като си била взела душ. „Беше случайно, понеже — обясни ми тя — Барбара винаги заключваше вратата.“ И тогава, като я видяла, се ужасила. Барбара я излъгала, че е паднала от мотора на приятелка и не й казала, понеже не е искала да я плаши. Най-странни й се видели следите от порязано по ръцете, между китката и лакътя. Мястото не се вижда, но всяко нараняване там е много болезнено. Като медицинска сестра Нурия Солис отлично знаеше, че подобен вид рани най-често човек сам си ги причинява. Притиснала я до стената, но Барбара всичко отричала. Отрекла някой да й причинява раните, отрекла също сама да си ги е направила. Упорито се придържала към версията за падането от мотора и Нурия Солис премълчала от страх пред съпруга си и възможната му бурна реакция. Следователно някой е упражнявал насилие върху Барбара още преди нейното бягство. Може би гаджето й, или някой, когото не познавахме. Ева Караско, приятелката й, беше шокирана, нищо не знаеше. Близнаците, едва десетгодишни, много потиснати от случилото се, почти с нищо не ни помогнаха. Лелята, Елизабет Солис и съпругът й Иняки Сулоага, тъкмо обратното, добре познаваха Барбара и бяха силно разстроени, че не са си били у дома, когато тя най-много се нуждаела от тях. Бяха млади, тогава на трийсет и шест, съответно на трийсет и девет години, оптимистично и положително настроени хора, които въпреки покрусата си, охарактеризираха Барбара като много по-мила, по-любяща, а и не толкова непослушна, от онази Барбара, която ни бяха обрисували родителите й. Свободомислещи, толерантни и сърдечни, те очевидно бяха от онзи тип хора, които всяка племенница би потърсила в случай на нужда. Но поради отдалечеността си, не допринесоха особено за разследването, освен, разбира се, с това, че внесоха глътка свеж въздух, което е винаги добре дошло.

— Извинявай — прекъсва го заинтригуван от информацията Суреда. — Беше споменал, че лелята и чичото на Барбара не са си били вкъщи и не са отговаряли на мобилния поради липса на обхват. Къде всъщност са били?

— На път към островите Сиес, на пътешествие по бреговете на Кантабрийско море. Веднага щом научиха за изчезването на Барбара, се върнаха.

Суреда отново го прекъсва:

— Кой ги е уведомил за случилото се и как?

Лосано се почесва по главата. Очевидно е пропуснал тази подробност. По онова време, при създалата се суматоха, му се бе сторила незначителна.

— Не знам. Обадила им се е Нурия Солис, предполагам. Елизабет е единствената й близка роднина.

Суреда не се предава:

— Не го разбирам. Ако е нямало покритие за мобилния, или е бил изключен, как са могли да им се обадят?

Лосано признава, че има право. Зейват все по-големи празноти. Когато е трябвало, не е обмислил факта кой кого е уведомил и как точно го е направил.

— Извинявай, извинявай, продължавай, моля те! — Суреда е видимо развълнуван и доста разпален, понеже в действителност няма представа кои са тези роднини на Барбара.

Малко объркан, Лосано поема отново нишката на разказа си:

— В по-ранна възраст, Барбара прекарвала много време с тях. Обожава чичо си Иняки. Той я научил да плува и се влюбила в разходките с платноходка. Иняки Сулоага е морски биолог изследовател и работи в Университета в Деусто^[3]. Животът и кариерата му са безупречни. След защитата на докторантурата си живее три години в Лондон, през които прави научни изследвания в Музея на естествените науки. Там се запознава с Елизабет Солис, която работела като лектор по испански в Блумсбъри Скуул. Двамата се връщат заедно в Испания, където Иняки получава стипендия Рамон и Кахал в Билбоа. Сключват брак и Елизабет веднага намира работа като учителка по английски език в една гимназия. Обиколил света, космополитен и блестящ учен с две сериозни публикации на първа страница в списание „Сианс“, Сулоага е преди всичко сърдечен човек. Двамата с Елизабет нямат деца, затова обичат и глезят Барбара като своя дъщеря, още от времето, когато е на четири, та до тринайсетата й годишнина. — Лосано млъква и поглежда многозначително Суреда. — Това последното силно ме заинтригува. Защо двамата се отчуждават от любимата си племенница? Когато зададох въпроса защо тя спира да ходи при тях през последните три лета, си дадох сметка, че отношенията им с Пепе Молина са обтегнати. Иняки Сулоага, деликатно ми даде да разбера, че решението Барбара да не прекарва повече ваканциите си при тях е било взето от бащата. Тръгнах по тази следа, докъдето бе възможно, но доникъде не стигнах. Дали беше само въпрос на различия във възгледите за света и за възпитанието? Или имаше и още нещо? Пепе Молина квалифицираше баджанака си като лекомислен и безотговорен сноб и не виждаше в негово лице добър пример за дъщеря си. Без да е сто процента сигурен, го обвиняваше, че пие, позволява и дори учи Барбара на неща, неподходящи за възрастта й. Говореше за нощните излизания с платноходката в търсене на морски ракообразни, за срещи и купони с негови приятели, университетски преподаватели. Нурия Солис спомена само, че от стила на живот на леля й и чичо й съзнанието на Барбара се е объркало и затова решили за по-добре да живее в собствения си свят, със своите връстници и под контрола на родителите си. Независимо каква е причината, от показанията им стана ясно, че съпрузите Сулоага истински я обичат. Или поне така изглеждаше. Нали знаеш — вметва той, — в нашата работа не можем да сме сигурни в нищо. Всеки и всичко трябва да се поставя под съмнение до доказване на противното. И така отново се върнах към главния заподозрян. Към момчето, с когото е излизала — Мартин Борас. Бях го разпитвал само ден преди окончателното й изчезване. Бяхме открили следи от него в чантата на Барбара, но не и в телефонната кабина. На въпроса къде е бил в петъка в пет часа и четирийсет и пет минути сутринта Мартин Борас не отговори веднага. „На лагер“, измърмори накрая. Според показанията му в четвъртък сутринта е тръгнал за Л’Естартит, където останал до неделя сутринта. Родителите му, току-що завърнали се от Лондон, потвърдиха думите му. Но когато разпитах другарите му от Клуба, излезе, че лъже. Мартин Борас наистина тръгнал с цялата група, но както правел и друг път, изчезвал нощем с мотора и се появявал рано призори, ни лук ял, ни лук мирисал. В четвъртък вечерта заявил, че отива на купон и напуснал лагера към десет часа. Появил се в петък сутринта към единайсет и половина, мръсен и видимо пил. Никой обаче не е видял следи от кръв по дрехите му, които били измачкани и на петна, но не и от кръв. За беда не можахме да го проверим, защото дрехите му от онази нощ вече бяха минали през пералнята. Алибито му куцаше. По думите му, изкопчени след дълъг разпит, бил в Разматаз^[4], много известно заведение в Барселона, на купон на свои приятели. Там танцувал до два-три часа сутринта, а после отишъл да се наспи у дома, за да му изветрее главата. На разсъмване потеглил отново с мотора си към Л’Естартит.

— Свидетели? — пита Суреда.

Лосано бърчи вежди.

— Да, има. Две момичета, които танцували с него и един приятел, с когото пийнали по няколко чашки. Свидетелските показания обаче покриват времето до един часа. После никой не го е виждал.

Суреда неочаквано вдига глава.

— Какъв мотор има?

— Ямаха 750.

Суреда свирва с уста, давайки да се разбере, че е спец по моторите.

— Вдига до двеста километра. Това означава, че практически е възможно да вземе разстоянието от Херона до Билбао за шест часа, а това от Билбао до Лерида за три, или общо…

Лосано го прекъсва.

— Повече от девет часа и то, при положение че не спира дори за пет минути и е имал точен час и място на среща, договорени с Барбара. Вече направихме сметката и се оказа невъзможно. Барбара се обажда от Лерида в пет часа и четирийсет и пет минути сутринта, а Мартин Борас, дори да допуснем, че свидетелите лъжат, не би могъл да бъде в Лерида преди единайсет часа. Ако свидетелите са казали истината, е абсолютно немислимо.

Суреда цъка с език.

— А ако са се срещнали в Лерида — внезапно изстрелва той.

— Как така? — възкликва Лосано объркан.

— Ами така, ако са си уговорили среща в последния момент. Барбара е разполагала с целия четвъртък следобед да отиде, където си иска, има хиляди възможни варианти.

— Момент, момент, — спира го Лосано. — И как са се свързали? В телефона на Мартин няма регистрирано обаждане от Барбара.

Тогава Суреда подхвърля дръзка хипотеза:

— Може Барбара да е имала два мобилни телефона.

Лосано остава слисан.

— И защо?

— Ами, за заблуда на родителите — отвръща без колебание Суреда. — Една хлапачка, която планира бягство, която лъже и е подложена на железен родителски контрол, ще измисли какво ли не, за да се свърже с този, с когото й е забранено, без родителите да научат. Какво прави съпруг, когато знае, че жена му проверява мобилния? Купува си втори, с ваучер, крие го и номерът му е известен само на някой много специален за него човек.

Заместник-инспектор Лосано забавя отговора си. Беше в нокаут. Втори мобилен е вариант, за който не се бяха сетили. Мобилен телефон призрак, несъществуващ, за връзка само с определени номера. Мобилен, вероятно вече регистриран под друго име, за да продължи играта на криеница. Отначало му се струва прозорлива идея, осенила далновиден ум, но внезапно си дава сметка, че всъщност не е чак толкова гениална. Ако действително беше такава, в много от направените в централите на операторите справки, щеше да има празноти.

Опитва се да подреди мислите си, които Суреда бе хвърлил в пълен безпорядък.

— Да видим… Смяташ за възможно Барбара да се е обадила на Мартин Борас по мобилния, Мартин да е карал с мотора два часа до Лерида и там да се е срещнал с Барбара?

— Защо не? — дръзко отвръща Суреда. — Просто фактите трябва да се разгледат от друг ъгъл и да се разменят местата на заподозрените. Кой реално би могъл да се срещне с Барбара в пет и четирийсет и пет сутринта в Лерида?

Лосано преценява, че има право и се включва в играта.

— Съгласен съм — внезапно се оживява той. — Да допуснем, че това е истината. Барбара е стигнала някак сама до Лерида и се обажда на Мартин, нейното бивше гадже, за да се срещнат и да се сдобрят. Нека припомним, че са скъсали преди няма и седмица. И тогава избухва кавгата. Ревност, опит за насилие или реално упражнено насилие, изобщо инцидент, който е финалът на скандала им от събота вечерта. Барбара бяга и открива телефонна кабина, но докато тя се обажда, Мартин я спипва, прекъсва разговора, удря я и я повлича към мястото, където е оставил превозното си средство. Да не забравяме, че има мотор. И къде я отвежда с мотора? На някое пусто място? В Барселона? Във вилата в Росас?

Суреда подхвърля нещо интересно:

— Росас е близо до Л’Естартит, а и ти беше казал, че родителите му били в Лондон.

— Така е, наистина — съгласява се Лосано, предпазливо. — Да предположим, че наистина я е завел във вилата в Росас, за да я скрие или да я изнасили. Често посещава мястото и обикновено там води мацките си. То е и мястото на престъплението. Сутринта Мартин се връща в лагера в единайсет и половина, сякаш нищо не се е случило. Видно било, че не е мигнал цялата нощ.

За миг двамата потъват в мълчание, стъписани от мисълта, че е напълно възможно нещата да са се случили точно така. Тъй простичко и интуитивно им бе хрумнал този сценарий — съвсем естествено и спонтанно, както обикновено на човек му идват идеите. И преди още Суреда дума да е обелил, Лосано вдига телефона и се обажда. Все още има правомощията да се разпорежда по случая:

— Лядо? Аз съм, Лосано. Преглеждам отново случаят Барбара Молина заедно със Суреда. Искам съдебна заповед за обиск на вилата в Росас, къщата на Мартин Борас. Изпрати патрул, да се търси труп. Нали знаеш как, всичко да се провери щателно — всички помещения, килер, градина, мазе. После незабавно ме информирайте за резултата.

Затваря решително и поглежда втренчено Суреда. Вече не го вижда като неопитен. Млад може би да, но млад мъж с нови и свежи идеи по случая.

— Та докъде бях стигнал? — казва разсеяно той. — А, да — отвръща си сам. — До разследванията около Мартин Борас. Взехме му телефоните и внимателно проверихме обажданията в дните, непосредствено предшестващи изчезването. Не се установи Барбара да му е звъняла. Извикахме го на разпит заедно с най-добрата приятелка на Барбара, Ева Караско, защото двамата се познават и от надеждни източници разбрахме, че Ева е флиртувала с него, преди Барбара да се появи в Клуба и да го прелъсти. Поведението му беше доста подозрително. В чакалнята Ева открито показа тревогата и недоверието си към полицията. Мартин обаче я предупреди да си затваря устата, като мълчаливо й даде знак, че е възможно да има микрофон за подслушване. Не знаеше, че нарочно ги бавим и ги караме да чакат, нито че има камера, която ги записва. Държанието му бе отработено и със сигурност криеше нещо. Когато изпратих човек да ги доведе в кабинета ми, симулира загриженост, от която нямаше и следа допреди само пет минути, когато беше насаме с Ева. Разпитът не се оказа особено ползотворен. Ева бе заела отбранителна позиция, а Мартин мълчеше. При директно зададения им въпрос какво знаят за личните проблеми на Барбара, двамата взеха ловко да увъртат, не се объркаха и не казаха нищо съществено. Говореха за строгия баща, който упражнявал железен контрол над дъщеря си, за готиния чичо, когото й забранили да вижда, за учителя по история, който я баламосвал и й замайвал главата с разни музеи и филми, за лошите й оценки и как майката отделяла прекалено много време за малките й братчета, което, по думите им, я карало да ревнува. Ние обаче вече разполагахме с необходимите улики, сочещи Мартин Борас като виновен. Разбира се, нуждаех се от още нещо, което да ги потвърди и го открих. Когато проверявах медицинския му картон, установих, че е лежал в психиатрията на клиника „Текнон“ в Барселона. Психотична криза на седемнайсет години, по време на която нападнал свой съученик и заплашил да убие майка си с ножици. Родителите му го вкарали в болницата под абсолютна тайна, но аз го бях разкрил. Умствена неуравновесеност, склонност към насилие и най-вече лъжливи свидетелски показания — сигурен признак, че крие нещо и е виновен. Поех риска и го задържахме. Тогава го подложихме на разпити, по-тежки и мъчителни от предишните, но отново не успяхме да измъкнем нищо ясно и конкретно. Не си противоречеше, не се издаваше, ловко извърташе и не ни снесе и грам информация. Бях сигурен, че лъже. Опънахме му нервите дотам да ни заплаши, че родителите му ще подадат жалба срещу нас. Не разполагахме с много време. Родителите му действително вече бяха надигнали вой до небето и си бяха наели много скъп адвокат, който ни постави в шах. Приятелките й сочеха него, майката на Барбара сочеше него, а и аз подозирах, че първопричината за бягството на Барбара е скъсването й с Мартин и мистериозното насилие в съботната нощ. Нямах никакви колебания. Накрая, най-сетне Мартин Борас пропя. Стана благодарение уменията на Ромагоса. Познаваш го, нали? Дяволски добър е в разпитите. Препоръчвам ти да го използваш при по-трудни случаи. Ромагоса така го подхвана, че го принуди да говори и Борас, притиснат до стената, се изпусна, вероятно без дори да си дава сметка, че Барбара му е отказала да има сексуални отношения с него. Оттам нататък с фрапираща откровеност и напълно хладнокръвно призна, че не е свикнал да му отказват, а той опитвал три пъти, но и трите пъти Барбара го отблъснала под различен претекст. Последният път било предната събота вечер. Ромагоса пак го притисна — попита го той какво е направил? Мартин Борас не отговори. Мълчанието му беше красноречиво. Направил ли е нещо против волята й? Дали я е ударил? Изнасилил? Мартин Борас отрече всичко, но малко по малко взе да се изпуска за някои подробности. По думите му Барбара на драго сърце приела поканата му да прекарат заедно нощта в неговото жилище, възползвайки се от първия уикенд от ваканцията, през който бил сам в Барселона, докато родителите му летели за Лондон. Всичко вървяло добре, пили, слушали музика, целували се. Когато започнали да се събличат обаче, нещата се объркали, защото тя неочаквано започнала да крещи и да го удря. Изпуснала си нервите. Ситуацията била ужасно неприятна. Не, според него нищо не било станало, всичко свършило дотук. Оставил я на мира, вземайки я за пълна истеричка, но, разбира се, се засегнал. Хвърлил й дрехите в лицето и й казал да се маха. И повече не я видял. Това се случило съботата и неделята преди изчезването й. Събота деветнайсети март, деня на Сан Хосе. Ходели от четири месеца, а според Мартин Борас, не са имали пълен сексуален контакт. Били минали три месеца и откакто Барбара се била отчуждила от приятелката си Ева. Доколкото схванах, скарали се заради момчето. Но да не смесваме нещата. Говорехме за събота през нощта. Мартин Борас твърди, че Барбара си е тръгнала около един часа през нощта. Била бясна, очите й мятали огън и жупел, а вече на вратата, му заявила, че е девствена и не смее, понеже с това шега не бива. Още не била показала на родителите си бележника с двойките и ги излъгала, че този уикенд ще бъде на официален курс по мониторинг^[5]. Нурия Солис й разрешила да отиде, независимо от подозренията си, че не й казва истината. Никой не знае къде е била през останалата част от нощта. Върнала се у дома в неделя сутринта с измачкани, разкъсани и мръсни дрехи. Този път Нурия Солис не могла да скрие от мъжа си, който се разсърдил много сериозно на Барбара и й вдигнал голям скандал. Този епизод е най-мъгляв. Барбара обяснява, макар и да звучи твърде неправдоподобно, че някой се опитал да й открадне чантата. Но какво всъщност се е случило в събота срещу неделя през нощта? По дрехите й можело да се съди, че е имало опит за насилие или поне проява на жестокост от нечия страна. Копчетата на блузата й липсвали, а пликчетата й били скъсани и, въпреки че ги скрила и ги хвърлила, майка й ги намерила в кофата за боклук раздрани.

Суреда шумно изсвирва с уста, сякаш е стигнал до прозрение, разтълкувал е всички следи и най-сетне, като по чудо, е намерил решение на загадката. И на Лосано му се иска да е толкова оптимистичен, но за него съботната нощ си остава тъмна загадка, която така и не успява да си изясни.

— Кой е нападнал Барбара? — пита се на глас той.

Суреда го прекъсва:

— Показанията на Борас издишат.

Тогава Лосано му подава лист хартия.

— Това са свидетелските показания на съседка, сблъскала се с Барбара при излизането й от апартамента на Мартин в Барселона в посочения от него час, тоест към един през нощта. Съседката, някоя си Каролина Верхис, е петдесет и осем годишна жена, вдовица, живееща от около тридесет и две години в съседство. Тъкмо извеждала кучето си на разходка и я видяла горчиво да плаче като Мария Магдалена. Помъчила се да я утеши, но Барбара не я чувала. Дрехите й си били съвсем наред и си тръгнала сама.

Суреда млъква обезсърчен. И наистина положението е отчайващо. Заместник-инспектор Лосано се прокашля, за да си прочисти гърлото, вади друг лист от купчината с документи и го подава на Тони Суреда, който вече не си води бележки, не го прекъсва, а само слуша внимателно.

— В понеделника Барбара показала бележника си на родителите си и се вдигнала голяма олелия, а във вторник изчезнала. — Лосано продължава, без да спира. — От показанията на Мартин Борас най-много ни изненада колко категорично отказваше Барбара да е имала сексуални отношения с него, а също и твърдението му, че никога не й е посягал. Не я е удрял. Или Мартин Борас лъжеше, или имаше замесен друг. Кой я беше удрял и причинил раните на Барбара? Защо вземаше противозачатъчни? Защото Барбара Молина е вземала хапчета против забременяване поне от три месеца.

— Контрацептиви? — изненадва се Суреда.

Лосано се радва на интереса, проявен от приемника му.

— Да, Барбара е вземала противозачатъчни, марка „Ясмин“, за да сме по-точни, от ония дето обикновено ги дават на тийнейджърките по аптеките без рецепта. По време на една наша много неприятна среща майката го спомена и предизвика изумлението на бащата. Двамата се скараха пред мен. Бащата, в пълно неведение по въпроса, упрекна съпругата си, че крие от него такива важни неща. Тогава Нурия Солис се разплака и каза, че не е искала да създава семеен проблем и го е запазила в тайна, защото го е научила от Барбара в разговор като жена с жена.

— Жена ли? — избухна бащата. — Жена на петнайсет години!? На каква възраст смяташ, че момичетата стават жени? Дори за теб, на твоите години, май не може да се каже, че си зряла жена. Може би си й купила и порнография, за да се научи как се прави?

Така ужасно се обвиняваха един друг, безсмислено и жестоко, че ги помолих да отложим разговора, докато се успокоят. Тръгнаха си засрамени и мога само да си представя какъв грандиозен скандал е избухнал у дома. Интуитивно почувствах, че тази двойка рано или късно ще се разпадне и накрая ще се разделят. Връзката им не бе достатъчно стабилна, за да издържи на ударите на недоверието между тях. Майката страдаше, че са отблъснали дъщеря си. Бащата не приемаше, че вече е жена. Трудно уравнение, за да се държат единни в мъката.

Обаче грешах, както и в много други случаи. Когато всичко изглеждаше кристално ясно и уликите водеха към Мартин Борас, заорахме на едно място. Нито напред, нито назад. Мартин Борас не си противоречеше, не се объркваше, съпоставките се оказаха безполезни и не доведоха до никакви нови следи. Подозирахме, че е възможно семейството да е унищожило някакво доказателство, някаква следа, но не можехме да го докажем. И тогава, когато съвсем се бяхме обезкуражили, се появи друг заподозрян, дотогава оставал в сянка.

— Хесус Лопес. Учителят, нали? — намесва се Суреда.

Лосано си налива отново вода и се кани да започне с Хесус Лопес, но точно в този момент влиза Долорес и ги прекъсва. Не поглежда към него, обръща се към Суреда.

— Шефът те чака, иска да говори с теб.

Лосано се размърдва неспокойно на стола. Долорес вече не го брои за нищо. Главен инспектор Доменен търси директно Суреда, а той вече не влиза в сметката.

Бляскавият бъдещ заместник-инспектор Суреда излиза от кабинета доволен, че е бил извикан от главния инспектор.

Лосано остава сам, поглежда си часовника и отново започва да си човърка зъбите с клечката. Загледан в засмяната снимка на Барбара се пита кога и в какво е сгрешил. Главата му, обаче, не престава да работи и този път мисълта му тръгва в неподозирана посока. Макар и с болка, трябва да признае, че младата кръв внася свеж въздух в старите, мухлясали случаи. Суреда му беше дал добър урок. Трябва да мисли по различен начин. Трябва да преразгледа отново делото и да пренареди картината, разглеждайки я от друга перспектива; да излезе от омагьосания кръг, в който се бе въртял през последните четири години.