Майте Каранса
Отровни думи (7)

6. Ева Караско

Застинала с телефона в ръка, Ева стоеше вкаменена, напълно видиотена, загубила ума и дума, неспособна да реагира. Беше чула Барбара. Бе гласът на Барбара. Каза й: „Това съм аз, Барбара“. Но това не е възможно, трябва да е било сън. Барбара е мъртва от четири години. И все пак беше тя, сигурна е. Разпозна вика й, въздишката й, уверения й тон, с който се обръщаше към нея с „Ева?“ Почти нищо не й каза, само изкрещя „помогни ми“. Връзката веднага бе прекъснала и повече нищо не се чу. Ева затваря, с надеждата Барбара отново да позвъни, но апаратът е онемял. Тогава решава да провери дали наистина е имало обаждане, или само си е въобразила. Да, имало е, преди две минути. Номерът е регистриран в паметта. На мобилен телефон е. Записва си го и го набира, но безизразният глас на оператора я информира, че този номер е изключен или извън обхват. Сяда и мисли. По-скоро се опитва да мисли, но мислите й се люшкат на приливи и отливи, лъкатушат и накрая й се завива свят. На ръба на силите си, напрегната до крайна степен, Ева си дава сметка, че й идва прекалено много да асимилира факта как така току-що е получила обаждане от покойница. Налага се отново да вмести Барбара в света на живите, а това не е лесно. Баща й, полицията, приятелите, близките, всички я смятат за мъртва. През цялото това време само майка й напразно я чакаше да се появи. Единствено тя се надяваше и си изгуби ума. Сега приятелката й щеше да е на деветнайсет години, също като нея. И ако е жива, къде е? Защо я молеше за помощ? Защо изчезна? Защо никога не се върна? Защо нищо не каза? Защо причини страдания на семейството и на приятелите си?

Поглежда часовника. Три часът е, а в пет има урок по английски. Тъкмо си пишеше домашното, оставаха й само две упражнения. Върти се неспокойно на стола и не знае какво да прави. Сама е и й е трудно да си събере мислите.

Стори й се изплашена. Крещеше. Обаждането трябва да беше важно за нея, може би дори бе въпрос на живот и на смърт. Опитва се да прецени трезво ситуацията и да подреди спомените си. Преди да изчезне, Барбара се беше обадила на майка си, после откриха кабината цялата в кръв, а чантата й — на пода и повече никога нищо не се чу. Тръпки я побиват като си спомня. От кръвта й прилошава. В училището се говореше, че са я насекли на парчета. Ернандес, голямо говедо, донесе някаква снимка в стил gore на напълно разчленено момиче. Така се разстрои, че нощи наред сънува кошмари. В ужасните видения й се явяваше Барбара — без ръка, без крак, с шуртяща от нея кръв — и й казваше: „Нали това искаше, да изчезна, да ме няма. Е, ето че постигна своето“. Събуждаше се с писък и плувнала в пот. Полицаят, дето си навря носа в живота й, надушваше нещо и без малко да я разкрие. Задаваше й много неприятни въпроси, разследва я внимателно, сякаш тя собственоръчно бе забила нож в приятелката си и я беше убила. „Карахте се, нали?“ — внезапно изстреля той въпроса един следобед. Бе на втория или третия разпит. Видя се принудена да признае, че е така — наистина се караха, но тя не е направила нищо на Барбара. Полицаят нито за миг не си направи труда да прояви такт или любезност: Не й каза съжалявам, знам, че е била най-добрата ти приятелка, и е много гадно как изчезна, защото до края на живота си ще влачиш гузната си съвест. Вместо това стана пределно ясно, че я подозира в съучастничество за изчезването и й втълпи, че като мълчи, върши престъпление. Името му беше Салвадор Лосано. Пълен нещастник. Ева си съдра гърлото да му обяснява, че двете с Барбара са дупе и гащи, но той, по̀ инат от магаре, продължи да я върти на шиш и макар да стреля на посоки, удари право в целта. „Беше заради Мартин Борас, нали?“ Кой, по дяволите, я бе издал? Изпитваше желание да удуши Кармен, със сигурност тя я беше изпортила. Да не би чавка да й е изпила ума? Да не искаше да я опандизят? Защото, ако търсеха да открият подбудите и човек, който би имал полза да се отърве от Барбара, то тя имаше перфектния мотив. Да. Тя искаше Барбара да изчезне и да не й се пречка, за да й освободи пътя към Мартин. Защото именно Барбара, най-добрата й приятелка, се впусна в любовна авантюра с момчето, което си беше харесала тя, макар да знаеше, че си пада по него, а може би тъкмо затова. Още й се обръщат червата, като си спомни. Всичко това обаче беше преди, през онова объркано и смутно време, когато нощем си захлупваше главата с възглавницата и си пожелаваше Барбара да пропадне вдън земя. Пожелание неизречено, което се превърна в реалност, и което никога няма да излезе от устата й. Никой никога няма да узнае, че си е пожелавала Барбара да изчезне. Както и никой никога няма да узнае, че в крайна сметка тя си легна с Мартин Борас. Потреперва. Оказа се грешка. Глупава грешка, забила се като трън, който искаше да извади, но само посипа още сол в раната си. Още има горчив вкус в устата от усещането, че е била на неточното място с неточния човек. Беше крайно неприятна история, детинщина на ядосано момиче, почувствало се пренебрегнато. Мартин Борас беше първата й любов, а Барбара й го отмъкна. Преживя първото си любовно разочарование, но вместо да го преглътне с усмивка, скъса с най-добрата си приятелка, мислено я кле и пустосва, а когато тайното й желание се сбъдна, се свали с Мартин Борас. За отмъщение. Беше лоша идея, но стана неочаквано, поддаде се на емоцията си и не можа да му откаже. Той я свали съзнателно, съвсем користно — след дълго премисляне вече е напълно сигурна. Целял е да й затвори устата, да я спечели на всяка цена. Съблазни я и тя хлътна до ушите, като пълна глупачка. Още й се повдига от спомена за онази снобарска къща в Росас, воняща на кочина. В паметта й проблясват като светкавица отделни фрагменти и впечатления. Яркочервеното в стаята на Мартин, примигващите светлинки, водния дюшек, който беше отмъкнал от баща си. Музиката на Дъфи^[1], тръпчивия вкус на питиетата и измамните му ласки. А тя, влюбена до уши, напълно заблудена от оня мръсник, жадно попиваше думите му, които й се струваха сладки като мед и си правеше илюзията, че и той е луд по нея. Как можеше да е толкова сляпа? „Да не си мислиш, че съм сторил нещо на Барбара…“ Спомня си, че в един определен момент, тя май издаде тревогата си, понеже й бе минало през ума, дали пък не е възможно Мартин наистина да има нещо общо със случая. За секунда се уплаши, като си представи как я убива и изпива кръвта й. И може би точно тази мигновена промяна в поведението й, изразена в едва доловимо потреперване на устните й и в неестествено примигване на клепачите, развали очарованието и доведе до неприятния инцидент в мазето. Беше отвратителна история. Малко след това, почти веднага, Мартин се помъчи да я замаже. Но между тях вече се бе настанило недоверието. И най-вече онова срамно и позорно чувство за предателство към изчезналата й приятелка, което стана още по-страшно, когато на връщане, в колата, Мартин взе да плещи какви ли не гадости за Барбара, плюеше по неин адрес и я обиждаше, наричаше я развратна кучка, която само възбуждала мъжете, а после ги оставяла на сухо. Накрая я накара да обещае да не го замесва и изобщо да не споменава за него в показанията си. И тя се съгласи. Държа се като още по-голяма кучка — ако изобщо бе възможно — от бедната Барбара.

Обаче си заслужаваше да лъже Салвадор Лосано; беше се отнесъл с нея все едно е виновна. Пита я и я подпитва дали са се карали с Барбара, имат ли сметки за уреждане, нещо, което да делят, възниквал ли е някога проблем, повод за вражда или съперничество между тях? И тя му отговори: „да“, наистина се бяха карали, но не заради Мартин Борас, а заради Хесус, учителя по история. „Така ли? И защо?“ — бе скочил веднага Лосано. „Бинго“ — рече си тя и отвори една голяма уста, та изля всичките обиди, които бе трупала през годините в училище и бе крила дълбоко в себе си, със стаена омраза. Каза му, че Барбара е хлътнала по Хесус, което си бе самата истина; че флиртуваше с него — също истина; че той я ухажваше полу на шега, полу на сериозно — очевадна за всички истина; че понякога оставаха насаме, тайно — беше истина, известна само на нея, и то от устата на Барбара. Заля го с отровни полуистини, без да се замисля и без да подозира, че думите на една тийнейджърка като нея могат да окажат толкова решаващо значение за нечий живот. Обрече го на мизерия. Не съжаляваше обаче за нищо.

Ева така и никога не влезе в обкръжението на Хесус. Не знае със сигурност дали, защото Хесус не я покани да стане част от свитата, или защото тя самата, по собствено желание стоеше настрани, понеже й се драйфаше от него. Далскалчето-всезнайко, което си определяше срещи с хубавите момичета извън часовете. Поклонниците на Хесус му се мазнеха, смееха се на тъпите му шеги и си играеха на големи интелектуалци. Обсъждаха филми, които не разбират и се правеха, че четат книги, които им падат от ръцете, защото заспиват от скука над тях. В час се състезаваха кой ще заслужи негово намигване, невинно потупване по дупето или похвала. И сред всички тях беше и Барбара! Още в деня, в който й хвърли око, я примами и тутакси й отреди челно място в групата. Тя много си падаше по тоя глупак, комуто никой не посмя да каже истината в очите, до деня, в който Пепе Молина не му смачка физиономията. Голям кеф! Така му се падаше. Отдавна някой от бащите трябваше да го стори. За щастие накрая нещата излязоха на бял свят, истината се разбра. При все това много скоро всичко се покри. Лицемери! Хесус е на свобода, а не го заслужава. Заслужава да е зад решетките, защото е перверзник, манипулатор, педофил, убиец на Барбара — завършва Ева. Или поне така бе смятала винаги. И какво? Сега се оказва, че Барбара е жива. Как се смила това? И тя е, най-вероятно, единственият човек на света, който го знае. Или не? Не може да си избие от главата гласа на Барбара. „Помогни ми!“ Това означава, че не е свободна, че животът й е в опасност, че е застрашена или затворена. И се плаши още повече, заради отговорността, която неочаквано й се е стоварила на плещите й. И то точно на нея. Лошата приятелка. Предателката.

Мисли напрегнато. Допуска, че през цялото време е искала сама себе си да убеди, че е постъпила правилно. Че е направила добре като е насочила вниманието не към Мартин, а към Хесус, понеже именно той е навредил на Барбара. Но трябва да признае, че не е сигурна. Преди всичко, защото не е казала на никого за случката в мазето на вилата в Росас. За крясъците на Мартин, когато я хвана на вратата към мазето, тъкмо когато посягаше да натисне дръжката. За святкащите му от ярост очи. За гнева в тях. За това как вдигна ръка да я удари и как тя хукна по стълбите нагоре, примряла от страх. Пред никого не го бе споменала, за да не стане срещата им достояние на всички, понеже по онова време неща от подобен род бяха много важни за нея. Веднага след това, вече в стаята, Мартин замаза положението — оправда се, че се уплашил тя да не се пребие. Че дядо му се бил подхлъзнал по същото стълбище и си сцепил главата, затова не искал никой да слиза там. Искаше й се да му повярва. Много пъти беше мислила и премисляла поради каква причина Мартин побесня така тогава. Какво криеше в мазето? Какво не искаше да види тя? А сега и обаждането на Барбара… Отчаянието в гласа й, когато я молеше за помощ. То възкреси спомена за онзи неприятен случай и я накара да навърже нещата… „Дали не… — пита се тя и не смее да довърши мисълта си. — А може би…“ — тревожно мисли Ева, а ръцете й започват неудържимо да треперят. Зарязва домашните и грабва телефона. В тефтерчето върху масичката в хола намира без проблем служебния номер на заместник-инспектор Лосано. Беше я накарал, иска или не иска, да си го запише и най-вече до втръсване бе настоявал, ако научи нещо за Барбара, незабавно да се свърже с него. Може и да си имаше недостатъци, но си вършеше добре работата и беше сериозен човек. Той ще знае какво трябва да се предприеме при такива случаи. Този път ще си каже всичко, нищо няма да скрие. Ще си понесе срама, че го е лъгала и че е била влюбена в Мартин Борас. Вече е зряла жена и може да поеме отговорността за грешките, които е допуснала като малка.

— Ало, добър ден… — запъва се тя и се колебае buenos dias ли да каже, или buenas tardes^[2]. — Мога ли да говоря със заместник-инспектор Лосано, моля? — Поглежда си часовника. Три и петнайсет е — час, който е някъде по средата и е трудно да реши как да поздрави. Англичаните са по-категорични. След дванайсет часа — край на сутринта.

— Няма го в момента. На обяд е. За какво става дума?

Ева се сепва. Не иска да говори с никого, освен с Лосано.

— По личен въпрос — заявява твърдо тя.

Гласът в другия край на линията звучи по-настоятелно.

— Оставете ми името и телефона си.

Ева мълчи. Чувства се зле. Не иска да създава излишна паника. Вече съжалява, че се е обадила на полицията.

— Коя сте вие? Името ви?

Чувства се като тогава, несправедливо обвинена, и затваря телефона задъхана, сякаш е по средата на пътя да изкачи връх К2^[3] и не й достига въздух. Станала е кълбо от нерви. И сега какво?

Скача и взема папката си по английски по навик, за да не са й празни ръцете. И защото закрива прекалено големите й цици.

Ще направи това, което всеки би направил в този случай. Ще отиде да види родителите на Барбара.