Майте Каранса
Отровни думи (6)

5. Барбара Молина

Днес не отворих книгите, не си претоплих храната. Прекарах часове наред втренчена в мобилния, приковала очи в малкото екранче, с надеждата да видя да се появят чудодейните чертички. Отчаяно искам да изляза оттук и най-сетне държа в ръцете си средството, за да го постигна, но не е лесно. Обиколих безброй пъти всяко ъгълче на помещението, но не открих покритие. Знам, че тук някъде има. Веднъж, докато той беше с мен, телефонът му иззвъня, не помня обаче къде точно стоеше. Продължавам неуморно да търся, снова напред-назад, спирам, разтърсвам апарата, издигам го над главата си, слагам го на нивото на пода, минавам по цялата дължина на стените с всичките им извивки, проучвам диагоналите за енти път. Внезапно погледът ми се замъглява, колената ми омекват и се налага да седна на пода.

Умирам от страх. Ами, ако правя грешка? Стигнах дотук, защото веднъж вече се бях опитала да се обадя по телефона. Винаги съм се разкайвала за онзи ден. Случи се в Лерида. Бяхме спрели, за да потърсим отворено заведение и да закусим. Беше много рано сутринта и той се върна, защото си бе забравил портфейла. Каза ми да го изчакам за момент, но щом го изгубих от поглед, побягнах. Мобилният ми не беше у мен, беше ми го взел, затова хукнах да търся уличен телефон. Впуснах се да тичам, без да мисля, зашеметена и измъкнах от чантата си портмонето, за да извадя монетите, но те се разсипаха една по една, докато тичах ли, тичах, като обезумяла. Две преки по-нататък съзрях телефонна кабинка. „Само дано да работи, — повтарях си аз, — моля те, дано да работи“ — шепнех, станала кълбо от нерви, докато набирах с трепереща ръка номера у дома. Вдигна ми мама, но бе изпаднала в такава истерия, че почти не ми остави време да се изкажа. „Къде си — крещеше тя. — Къде се дяна? Полицията и татко ти те търсят!“ И точно в този момент го видях да се приближава побеснял. Успях само да промълвя с умоляващ глас: „Моля те, помогни ми!“ Нищо повече! Само това, защото монетата пропадна, а аз, парализирана от страх, се свих в ъгъла на кабината, примирена с неизбежността на наказанието, което щеше да последва. Той ме удари. Веднъж, втори, трети, четвърти път… не спираше, а всеки път, когато главата ми отскачаше назад и се блъскаше в стъклото, гневът му нарастваше. „Какво им каза? — крещеше той, дишайки тежко от усилието. — На кого се обади?“ Слушалката, увиснала на кабела си, се полюшваше все едно е махало на часовник, а от носа ми шуртеше кръв. Кървях като заклано прасе и изпръсках цялата кабина, дрехите, чантата. „Стига! Престани!“ — хлипах аз и се опитвах да предпазя лицето си с ръце. Тогава той ме сграбчи за лакътя и ме измъкна навън. Вече на улицата, ми даде кърпичката си, за да спра кръвоизлива, а през това време ме влачеше, сякаш бях куче. Никой от двама ни не си даде сметка, че чантата ми остана там, на пода в кабинката. С жив човек не се засякохме. По това време из улиците на Лерида нямаше никой. Всички спяха. Ако бях срещнала някого, щях да се хвърля в краката му, с молба за помощ. Но заради мъглата и ранния час бяхме съвсем сами, без свидетели и нямаше спасение. „По дяволите! — изруга той на магистралата, когато с ужас установи, че чантата ми е останала там. — Глупачка!“

Не мога пак да се обадя у дома. Не искам отново да звъня на мама, защото тя не е в състояние да направи нищо и не попречи той да ме затвори в тази дупка. А други номера не помня наизуст. Само нашия, домашния на Ева и толкоз. И изведнъж образът на Ева изплува в главата ми като глътка свеж въздух, като полъх от миналото, от най-хубавите дни. Ева. Най-добрата ми приятелка. Или поне бяхме такива, преди да се случи това. Не тая омраза към нея. Забравих за разногласията ни.

Ядосвам се на лошия си късмет и в пристъп на ярост захвърлям мобилния, сякаш ми изгаря ръцете, и затварям очи. Отварям ги, виждам го на пода и усещам как стомахът ми болезнено се свива от страх да не съм го счупила. Как е възможно да съм такава глупачка?! Започвам да лазя към него на четири крака като куче и спирам, надвесена над апарата. Изведнъж дъхът ми секва. Появила се е една чертичка. Замръзвам, с очи приковани в дисплея, сякаш халюцинирам. Имам връзка. Съвсем слаба, но я имам. Не смея да се присегна от страх да не я изгубя. Какво да правя? Да се обадя ли? А ако дойде точно в момента, когато се обаждам? А ако го е направил нарочно и иска да ме изпита? Ако се издъня, ще загубя и малкото, което имам. И всички спомени, които мислех за забравени, внезапно се завръщат и ме връхлитат с коварство и злост, като разгневени призраци. А аз, парализирана пред мобилния, нерешителна, на път да изгубя малкото, което имам, стоях хипнотизирана, втренчена в тази чертичка за връзка със света, която примигваше и периодически ту ми даваше, ту ми отнемаше надеждата. На кого да се обадя?

И пак се сещам за Ева, единственият човек, чийто телефон помня, единствената ми слаба избледняваща надежда. Не бива да имам нищо общо със семейството си, не бива да се обаждам и да се жалвам на полицията. Трябва да избягам сама и да отида някъде, където никой не ме познава. Ева знае да пази тайна, тя е добра приятелка и ще ми помогне. Исках да й кажа къде съм, да изплача на рамото й мъката си, да я помоля да ме измъкне оттук, да ме заведе много далеч. Но се въздържам. Веднъж, само веднъж ме заплаши. „Избягаш ли, ще избия семейството“ — закани се той. Дали е способен да го направи? Вероятно да. Той е луд. Опасно луд. Дали пък не греша? Може би е единственият, способен да ме обича. Кой друг би ме приел такава, каквато съм? Той ме познава истински, знае каква съм в действителност. Чудя се какво да правя? Беше ми купил разни неща. Оставил ми е вода и храна, както винаги, стриктно спазвайки установената през последните четири години от него привичка, нарушена един-единствен път.

Един ден, стана година оттогава, дойде с пълни торби и ми заяви, че ще остане с мен цяла седмица, за да отпразнуваме осемнайсетия ми рожден ден. Имаше и изненада за мен. Донесе ми лятна рокля без ръкави, на черни и виолетови цветя, дълбоко изрязана на гърба. Връзваше се под гърдите. Учудих се, но той ми разясни, че такава била модата и настоя да си я облека, сигурно щяла да ми бъде по мярка. Усмихваше се и ме гледаше с обожание, а аз чувствах приятен гъдел — вероятно това е усещането за щастие. Знаех, че ако не направя някой гаф, всичко ще върви като по вода и затова бях много послушна. Покани ме да се кача горе в къщата и да вечерям с него на масата. Позволи ми да ползвам банята, да се гледам в огледалото, да се ровя из чекмеджетата и да се забавлявам с всичко, което намерех вътре, да кисна във ваната в продължение на часове и да гледам телевизия. Една вечер дори ме изведе навън. Вървяхме в тъмнината по уединени пътеки, слушахме песента на цикадите и съзерцавахме небето, обсипано със звезди. Стискаше ме здраво за ръката, но аз нямах желание да бягам. През онази седмица вдишвах с пълни гърди аромата на боровете, сгрени от слънцето, вървях боса по земята и чувствах полъха на топлия южен бриз в косите си.

„Има хора — мислех си аз, — които никога не са усетили върховното блаженство от дребните радости.“ Почувствах се щастливка и му бях благодарна за жеста. Никога не си бях давала сметка колко ценна може да е една разходка, насладата от топлия въздух на лятната нощ, радостта от една вана или удоволствието да седнеш на масата и да изядеш омлет с картофи. Когато човек има всичко това в изобилие, не го оценява. И Въпреки относителното ми щастие, нямах търпение да видя слънцето. Три години не бях виждала слънцето. Само го отгатвах през пукнатините на тавана. Умолявах го, плаках и му се кълнях, че няма да избягам, че искам само отново да почувствам ласката на слънцето по кожата си. Накрая отстъпи и веднъж, на зазоряване, отвори вратата, качи ме в колата, накара ме да си сложа шапка и очила, и каза: „Добре, хайде, да излезем!“. Беше само мигновение, кратко, но впечатляващо усещане. Видях го да изгрява иззад планините, оставих се да близне ръцете ми и да ми погали лицето. Закрещях от радост и затворих очи, за да се просмуча със светлината и с енергията му. Топлината на това изплъзващо ми се слънце продължи да сгрява сърцето ми седмици и месеци след това. Ако можех да зърна слънцето като през онази сияйна утрин! Ако можех да говоря с Ева, дори само веднъж. Ако можех да я чуя как се смее, как крещи: „Ще се попикая, ще се попикая от смях“. Само това. Полъх от свеж въздух, слънчев лъч и толкоз. Нищо повече.

Протягам решително ръка и без да мърдам апарата, избирам номера на Ева. „Дано да си е вкъщи — горещо се моля аз, — дано да вдигне“, — моля се и не знам мисля ли го, или го изричам на глас. И внезапно се чува глас:

— Да?… Кажете?

Ева е.

— Ева? Ева! Това съм аз, Барбара! — крещя. — Аз съм! Помогни ми!

— Барбара? — пита изплашена Ева. — Барбара? Къде си?

И, неспособна да се сдържа повече, грабвам телефона, вдигам го от пода и го доближавам до ухото си съвсем инстинктивно, без да мисля, тласкана от вътрешен импулс.

— Измъкни ме оттук!

Но от отсрещната страна на линията вече нищо не се чува. Не, не може да бъде! Връзката е прекъснала. Чертичката изчезна напълно. Отново бях изгубила обхват.

Отчаяно се мъча да върна телефона на мястото, където се намираше преди малко, но не улавям сигнал. Местя апарата, повтарям опита веднъж, после пак и пак. Ръцете ми треперят, чувствам как се задушавам. Иска ми се да заплача, но вече не мога. Нищо не направих! Не успях да кажа къде съм, не успях да я помоля за помощ! А сега какво? И си го представям — Него — как отваря вратата, страшен и заплашителен, присвил гневно очи, изпълнени с омраза; очи, които знаят всичко, виждат всичко, които ме осъждат за всичко. Може би вече знае. И ще ме убие.

И осъзнавам грешката си. Бях отворила кутията на Пандора.