Майте Каранса
Отровни думи (5)

4. Салвадор Лосано

Салвадор Лосано пристига в кабинета си в лошо настроение. След влизането първата му работа е да си свали вратовръзката и сакото и да си навие ръкавите на ризата. Върху масата го чакат кашони, пълни с книжа. Толкова са много, че изпитва съчувствие към Тони Суреда. Поправя се. Не, не му съчувства, а му завижда. В крайна сметка приемникът му разполага с онова, което на него му липсваше — време. Много време, цялото време на света. Ще има време за всичко. Ще има време да чете и препрочита всички документи, да разреши случаите, оставени наполовина, да си блъска главата и да полага старание за успешното приключване на делата, без над него да е надвиснал дамоклевият меч на пенсионирането. На Тони Суреда няма да му липсва време. Няма да живее с постоянното терзание, правейки си равносметка за миналото.

Посещението в дома на семейство Молина бе затвърдило у него убеждението, че е остарял. След почти четирийсет и пет години служба е уморен и трябва да отстъпи мястото си на младеж, наистина изпълнен с ентусиазъм, но още лекомислен. Усмихва се и си поглежда часовника. Още не е дошъл на работа, макар да се уговориха за дванайсет часа. Вероятно снощи до късно е празнувал повишението си. Може би е пил и е правил любов с жена си, младо и русо момиче. Дали се боядисва? Сега човек не може да е сигурен, защото снимките лъжат, а и той му я показа съвсем набързо. Учителка е по математика в средно училище, беше му обяснил с гордост той. Не са сключили брак, но живеят заедно от две години в апартамент от трийсет и пет квадратни метра, закупен от тях в квартал Равал. Представя си ги как се гъчкат плътно един до друг, в кухнята, докато приготвят макарони, защото е невъзможно да се държиш на дистанция в едно толкова тясно пространство. Със сигурност са много влюбени, жадуващи да изживеят заедно бъдещето, широко отворило врати пред тях. Мечтатели.

Едно време и той беше като него. Сякаш беше вчера. С желание да разреши всичко, да завладее света, да не се спре пред нищо и пред най-заплетения и неразгадаем случай. Историята му прилича на много други. Полицай от жандармерията, от Касерес, пристигнал в Барселона в края на шейсетте, гол като пушка, без пукнат грош. Дори не знаеше, че в Каталония говорят на каталонски. Нищичко не знаеше, но не му и трябваше, беше убеден, че е способен да се научи на всичко. И наистина го стори. Плю си на ръцете и се захвана здраво за работа. Ожени се за каталонка от Сабадел, която работеше в пощата и готвеше ескуделя^[1] за Коледа. Но не се задоволи да бъде редови полицай с мизерна заплата, колкото да не умре от глад. Нощем учеше, издигна се в службата, стремеше се към повече отговорности, прехвърли се в полицията на Каталония и се пребори да спечели званието сержант и длъжността заместник-инспектор. Нищо не е получил даром, твърдеше той, с гордо вдигната глава. Децата му са каталонци. Малката държи собствен фризьорски салон в Хоспиталет и вече го бе направила дядо. Големият завърши право и заедно с неколцина свои приятели отвори адвокатска кантора в квартал „Лес Кортс“. Държи си техни снимки на бюрото и се гордее с тях. Има слабост към големия, към Сантяго, защото бе следвал в университета и можеше да мине за кореняк, роден и живял цял живот в Енсанче. Като семейство Молина.

Вратата се отваря и влиза неговият заместник, облечен с тъмна риза, дънки и маркови спортни обувки. Отгоре на всичко си е сложил тъмни очила. Сигурно го е видял от детективските сериали и смята, че придават стил. А може би се опитва да прикрие следите от снощните си изпълнения.

— Какво има? — пита го сърдечно.

Момчето сяда, без да бърза, и се прозява:

— Съжалявам — извинява се той, — но не можах да се наспя, трябва да изпия едно кафе.

Салвадор Лосано тържествува. Ето че се оказва прав, момчето не е затваряло очи. От четирийсет години изследва човешкото поведение и това при него вече се е превърнало в професионално изкривяване.

Докато Суреда отива да вземе две кафета, едва влачейки крака, той отново се заема със случая на Барбара — за него най-много го боли и го е оставил за последния ден. Понякога догадките му го навеждат на мисълта, че трупът на момичето е захвърлен на дъното на някоя помийна яма или го карат да си представя как тялото й плува из канализационните тръби, или е разчленено и натъпкано в торби, пръснати по плажа.

Заместник-инспектор Лосано наблюдава как младежът пие кафето на малки глътки, а когато си опарва езика, — още му е много нежен, — духа и стиска зъби като малко дете. По начина, по който хваща химикалката, отгатва, че ужасно му се пуши, но умее да се сдържа. Внезапно, Тони Суреда посочва папката.

— О, Барбара Молина! — възкликва той. — Мислех, че случаят е приключен.

Салвадор Лосано не отговаря веднага. Няма да приключи, докато не го разрешим, и се ядосва, ужасно се ядосва, защото той го е поел, а още не го е разрешил.

— Ще имаш възможност сам да се убедиш, че неприключилото дело е като незаздравяваща рана — изрича той с наставнически тон.

Стреми се всяка негова фраза да е като учебник по мъдрост, която не може да се приложи към папка на досие; мъдрост, която се придобива в живота, на улицата, в контактите с хората, изследвайки болката им, съпреживявайки мъката им, изразявайки съболезнованията си на погребенията на близките им.

— Сигурно я помниш, едва петнайсетгодишно момиче, изчезнало.

Суреда кимва, за да потвърди.

— Поддържах връзка с родителите, най-вече с бащата, понеже той е с всичкия си. В началото случаят изглеждаше лесен. Момиче на петнайсет години бяга от къщи, оставя бележка с обяснението, че отива далеч и настоява да не я търсят, а междувременно отмъква кредитната карта на майката. След два дни е засечена в Билбао, където живее леля й със съпруга си. И действително се намират свидетели, потвърждаващи, че е търсела леля си и чичо си, които били на почивка. Ала, изненадващо, всичко се обръща с главата надолу. Докато местната полиция заедно с бащата я търсят из Билбао, Барбара рано-рано сутринта отчаяно звъни у дома от телефонна кабина в Лерида. В кабината са намерени следи, които недвусмислено говорят за насилие, открита е кръв от жертвата и чантата й, захвърлена на пода. Един свидетел си спомня, че е видял мъжка фигура да влачи момиче, но било рано призори, още не било съмнало, имало мъгла и той така и не можа да каже нищо по-конкретно. Оттогава случаят придоби трагични измерения с двама заподозрени и с безчет следи. Работихме здравата, сложихме под наблюдение много райони, претърсихме не една и две открити местности и отпадни ями, изобщо вдигнахме на крак цяла Каталония. Отделихме сума ти време и положихме невероятни усилия, но не открихме нищо съществено и решаващо. Докато накрая, поради липса на доказателства, снехме обвиненията върху заподозрените, съдията прекрати следствието и го прати към дело. Повече нищо не се чу.

Тони Суреда се протяга и извива ръце така, че добре развитите му мускули да изпъкнат. „Всеки ден прави гимнастика — отгатва Лосано и преценява на око: — минимум по два часа. И ходи на солариум с ултравиолетови лъчи.“ Подозира също, че си депилира гърдите и краката. Не ги разбира той тези неща. Онзи ден, докато пиеха кафе в бара, му бе споделил, че преди да реши да стане полицай, е работил като продавач на фишеци и треньор по фитнес.

— Помня много добре Барбара — бърза да потвърди момчето. — Помня снимките й, разлепени по улиците, протестните шествия срещу насилието, показанията на баща й, отчаяните търсения всеки път, когато някое телефонно обаждане със сведения по случая ни тласкаше по фалшива следа. — И добавя: — Заподозрените бяха студент от добро семейство и някакъв преподавател, нали?

— Да, наистина, Мартин Борас и Хесус Лопес — кимва Лосано.

— И какво стана? — настоява като инквизитор новоизлюпеният бъдещ заместник-инспектор.

От една страна Лосано се радва Суреда да проявява интерес и да продължи делото, но от друга страна се дразни. Няма нищо по-лошо от това да си създадеш мнение по предубеждение. А медиите, с тяхната склонност да търсят клюка във всяко нещо, нанесоха сериозна вреда на случая. Той не спря да държи под наблюдение заподозрените. Упорито вярваше, че рано или късно ще допуснат грешка или начинът им на живот накрая ще ги издаде. Докато се самообразоваше нощем, прочете „Престъпление и наказание“ и знае, че връзката между престъплението и патологичното желание на убиеца да се похвали с делото си е много тънка нишка и е рисковано да тръгне по нея в разследването. Ала или той не бе проявил достатъчно умение, или заподозрените се бяха оказали по-умни. От другата страна, като доказателствен материал, няма престъпление, няма труп, който да даде някакви улики, няма и място, където престъпникът да се върне. Мъглата, покривала Лерида през онази нощ, с времето бе станала все по-гъста. И ако преди вярваше, че е възможно нещо да я разсее, то сега, е принуден с неохота да признае, че следите са окончателно заличени. Така и не се намери неопровержимо доказателство за връзката им с изчезването на Барбара.

Направил е досиета и на двамата. Бяха актуализирани. Вади папките и ги подава на Суреда, същевременно му преразказва цялата история и му припомня наличната информация. Знае я наизуст.

— Мартин Борас понастоящем е на двайсет и шест години. Живее с родителите си. Бащата е сърдечносъдов хирург, а майката — директор във фирма за информационни продукти. Собственици са на апартамент на улица „Париж“ с площ от двеста и трийсет квадратни метра. Имал е три по-сериозни интимни връзки и безброй мимолетни флиртове еднодневки. Никое момиче не се е задържало с него за повече от четири месеца. Постоянството не е основната му добродетел. И с учението е същото — така и не го довършва. Ето ти академичната му справка за втори курс по фирмено управление, който кара в ЕСАДЕ^[2]. Пълна скръб. Истинска катастрофа е. Знам, че това е било повод за караници с родителите му, но в крайна сметка той си налага своето. Прекъсва следването си и дядо му го наема да не върши нищо, само да си клати краката; наема го на трудов договор при скандално добри условия. Две хиляди и триста евро месечна заплата и четирийсет и два часа работна седмица като супервайзър по продажбите на железарски изделия, със служебна кола, мобилен телефон и отделно — командировъчни. Ходи на работа, когато си иска, а получава заплата всеки месец; за него работата е параван, прикриващ пълната му безполезност. Има пари и ги харчи разточително. Сега се радва на Сеат Ибиса тунинг и е превърнал вилата на родителите си в Росас^[3] в квартира за любовни срещи. Ходи там често, почти всяка седмица. В момента единствен той я ползва. Шофира неблагоразумно и вече са му отнели шест точки за превишена скорост. Ужасен прахосник е, тегли от кредитната си карта на поразия, купува дрехи, всевъзможни глупости, щедри подаръци, вечери в скъпи ресторанти, черпи приятелите си с питиета и си позволява всякакви капризи. Към деветнайсето число на всеки месец сметката му е на червено. Преди осем месеца организирал страхотен купон в една дискотека в района на Пуерто Олимпико^[4]. Порядъчно сръбнал, вероятно дори надрусан с кокаин, фраснал кроше на някакъв тип, който искал да танцува с момичето му. Научих прекалено късно — адвокатът на семейството вече го беше измъкнал от участъка и беше успял да потули скандала. Семейството му пипа здраво и много бързо заличава следите от безобразията на синчето и замазва положението.

Внезапно Тони Суреда е станал сериозен, сам посяга към папката, взема я и разлиства.

— От кога има тази кола? — пита неочаквано той.

— Купи си я, когато започна да работи при дядо си, сега ще станат две години и половина — отговаря бързо Лосано, доволен от интереса на Суреда.

— А успя ли да разговаряш с някое от момичетата?

Лосано се почесва по главата, за да опресни паметта си.

— Извиках на среща първо Лаура Бускетс. Обядвахме в „Кал Пинксо“, в Барселонета. Напълних й чашата с бяло вино и тя си изпя всичко за отношенията им с Мартин, без да спестява нищо, до най-малката подробност. Беше пределно ясна. Да кажем, че е било само секс и нищо повече, и то, по думите й — страхотен секс.

— Каква оценка му даде? — подхвърля с насмешка Суреда.

— Много добър — уточнява Лосано, включвайки се в играта му. — Що се отнася до останалото — нищо особено. Не я е удрял, не е правел нищо против волята й, не я е насилвал. Водел я във вилата в Росас с мотора си и там двамата се забавлявали. Не е нито първата, нито последната. И тя го знаеше. Истински професионалист.

Суреда въздиша дълбоко, вероятно с тъга по отминалите времена, преди учителката по математика, когато е бил треньор по фитнес. Бъдещият заместник-инспектор не задава повече въпроси и Лосано вади папката с досието на другия заподозрян.

Дори не е необходимо да го отваря, знае го наизуст. Хесус Лопес, трийсет и девет годишен, не дотам късметлия като Мартин Борас. Учител по история в продължение на седем години в училището на Барбара, уволнен светкавично от днес за утре след суматохата около изчезването й.

— Не знам дали помниш, че без малко не го осъдиха, заради съмнителните му отношения с ученичките. Никой обаче не свидетелства срещу него. Е, затова пък жена му поиска развод и го накара здравата да се поти в продължение на три години, за да му разрешат да вижда децата си. Свърши зле. Сега живее в някакво мизерно апартаментче близо до Меркадо де Сан Антонио, сам с едно куче, дава ниско платени уроци на слаби ученици, временно замества гимназиални учители и посещава кабинета на един психиатър. И все пак това, че гълта хапчета и прекарва почивните си дни пред телевизора в подгизналото от течове и влага апартаментче не го прави престъпник.

С двете папки в ръце, Суреда е сбърчил чело.

— Още ли са под наблюдение? — осведомява се той.

Лосано въздиша:

— Бюджетът отдавна е изчерпан. Лично се постарах и посветих доста часове, за да поддържам досиетата актуални — пояснява той. — Искрено вярвах и бях дълбоко убеден, че единият или другият ще се издаде с някоя грешна стъпка и накрая ще го хвана. Затова, когато останах без средства, продължих наблюдението, тайничко, през свободното си време, лишавайки се от почивката си в събота и неделя.

Тони Суреда не казва нищо, но Лосано отгатва, че той не би отделил нито минутка от свободното си време, за да следи за своя сметка някакви заподозрени. Прекалено зает е с учителката по математика, с гимнастическите си упражнения и със сеансите си в солариума. На възрастта на Суреда, дали и той не би правил същото?

— И какво е твоето мнение? — неочаквано пита той с поглед на инквизитор.

— Моето мнение ли? — повтаря Лосано, за да печели време, объркан от прямотата на младежа.

— Да, какви са аргументите ти за и против всеки от тях? Защо продължаваш да мислиш, че вероятно единият от тях е убиецът? Откъде идва тази твоя убеденост? Ти си стара пушка и не проумявам това твое упорство да вярваш, че рано или късно ще сбъркат.

Лосано се колебае, почесва се по главата и размишлява. В никакъв случай не се чувства обиден от прилагателното „стар“. В крайна сметка той наистина си беше такъв. Но, от друга страна, не е особено ласкателно да те нарекат стара пушка. Вярно, говори за опит, за нюх също, но в това да си стара пушка няма очарование, няма лична заслуга — само натрупани годинки. Мъчи се да забрави думите и да се опита да обясни на момчето какви подбуди са го накарали да продължи да си пъха носа в живота на хората в извънработно време.

— Мартин Борас е агресивен и егоистичен, плещи ги, без много, много да се церемони. Младок, свикнал да има всичко, което пожелае. Единствено дете, разглезен, от семейство с възможности и с прислужници, на които е направил живота невъзможен, както впрочем и на учителите си. За него светът представлява огромна тава с лакомства, които животът му поднася наготово и специално за него. Естествено, си мисли, че всички около него са длъжни да му правят мили очи и винаги да са на неговите услуги. Пие много, имал е психичен проблем и взема кока. Лъже и води двойствен живот зад гърба на родителите си, а те са вдигнали ръце и са се отказали да се противопоставят на неговите издънки. Към всичко това, за съжаление валидно и за много други деца от добри семейства, има обаче и утежняващо вината обстоятелство, което ме кара да мисля, че наистина е възможно той да е извършителят. Барбара отричала да има сексуални отношения с него и нищо чудно Мартин Борас, обиден, че е пренебрегнат като любовник, да е искал да си отмъсти.

Суреда си водеше бележки с бясна, едва ли не стенографска скорост. Накрая вдига очи и задава последния въпрос:

— Ако трябва да охарактеризираш престъпление от такова естество с две прилагателни, кои думи би избрал?

— Жестоко и импулсивно — отвръща Лосано, съвсем спонтанно, внезапно оживен от интереса на заместника си.

— А учителят? — не спира младият мъж.

Лосано се впуска да говори, без да се замисля.

— Трябва да призная, че учителят винаги е заемал първо място в моята ранглиста. Профилът му е много по-неразгадаем, по-сложен, по-противоречив. На пръв поглед е човек почтен, възпитан и образован, с изискан вкус, съпруга, деца, професия и ипотека, способен на саможертва, на ентусиазъм в работата и с принципи. Чиста фасада, зад която се крие педофил, потаен и страхлив, който не се осмелява да покаже истинското си лице зад маската на почтеността. Играл си е с девойките, пробуждал е в тях жената, търсел е да спечели възхищението им, а може би и нещо повече, което дори той самият не се осмелява да признае. По принцип, определено нямам вяра на измамници и подлеци, а Хесус Лопес е и двете, и отгоре на всичко е прикрит насилник.

Казва го с ярост и с отвращение. Не се сдържа и влага лични чувства, пренебрежителни епитети и показва открито неодобрението си. Суреда го беше попитал за личното му мнение и той му го даде. Затова го изненадва равнодушието на младия мъж, който захапва химикалката като цигара и неочаквано заявява:

— Повече ме съмнява Мартин Борас — оповестява го, без никакво намерение да го поставят на обсъждане.

— И защо? — пита заинтригуван заместник-инспекторът.

— Защото е млад и зелен.

Точно в този момент вдига очи и го поглежда с поразителна искреност:

— Ние младите по-често правим грешки и все за нещо се разкайваме.

Лосано млъква. Минало е прекалено много време, откакто е бил млад и не си спомня как е мислил тогава и какво е чувствал.

— Гладен съм! — внезапно заявява Суреда, скочил на крака.

— Добре, нека оставим нещата дотук и да отидем да хапнем — предлага Лосано, като си поглежда часовника.

Той е човек с навици, животът му е подреден под час, а в два обикновено се храни. Суреда обаче се извинява. Вече имал уговорка с приятели от академията.

— Съжалявам, но ще те оставя — казва тихо и слага папките върху бюрото. — След като се нахраня ще разполагам с цялото време на света, за да проуча случая с Барбара — добавя.

И интересът, който бе показал само преди секунди, внезапно се изпарява, изместен от желанието да излапа порция „паста“ и едно хубаво филе.

Суреда сигурно има право, импулсивността е най-върлият враг на младостта.

Лосано остава сам. Знае, че докато се храни, Суреда и за минутка няма да мисли за момичето, за родителите й или за заподозрените. Той е ветеран и е развил интуиция, която безпогрешно му подсказва, че щом прекрачи прага, Тони Суреда ще озари с любезната си усмивка секретарката и ще потупа свойски по гърба Себастиан. Вероятно ще коментира неделния мач на Барса и ще демонстрира колко е загрижен дали ще спечели, или не на шампионата. Но за Барбара няма да мисли.

Лосано отива да хапне в неизменната си бирария. Наскоро я бяха купили китайци, които обаче продължават всяка сряда да готвят гаспачо, а в четвъртък — паеля. В началото го заболя, че заведението, където обикновено се хранеше, минава в ръцете на чужденци, но сега вече се шегува с господин Лиу Шин и със специалния му начин да маркира ястията. Стига до извода, че в крайна сметка е спечелил, защото новите собственици държат цените непроменени и не са нахални, не му се натрапват. С годините бе станал недоверчив. Преди обичаше да си побъбри по време на обедите. Сега се храни сам, преглежда спортните колонки във вестник „Марка“ и поглежда разсеяно новините по телевизията. Предпочита така, защото по този начин постепенно свиква и щеше по-безболезнено да понесе момента, когато окончателно щеше да скъса връзките си със света.

Кой знае, може би Суреда, импулсивен и млад, ще успее да разреши някой ден случая с Барбара Молина.

И си задава въпроса какви ли грешки е допускал Суреда?