Майте Каранса
Отровни думи (29)

28. Салвадор Лосано

Салвадор Лосано чу първия изстрел в мига, в който прекрачваше прага на вратата за стълбището към мазето. „Закъснях“ — казва си той фаталистично, докато мислено проклина джипиеса и вади законно притежавания си пистолет. Слиза бързо надолу, прескачайки стъпалата с риск да падне и да се изтърколи по тях, но въпреки тясното стълбище и стоте си килограма успява да запази равновесие и пристига точно, когато проехтява вторият изстрел. Последвалата тишина е толкова стряскаща, че той се бои стрелбата да не се е оказала смъртоносна за жертвата. Барбара? Нурия Солис? Отваря с ритник вратата на зимника, пригоден за живеене и остава потресен от дантевската картина, която се разкрива пред очите му. С един поглед установява ситуацията. Пепе Молина едва се държи на краката си, прав, люлеещ се край малка масичка до стената, с револвер в дясната си ръка, а с лявата се мъчи да изтръгне забития в гърдите му кухненски нож. На пода, закрила с тяло тялото на дъщеря си, Нурия Солис е ранена и окъпана в кръв.

— Стой, не мърдай! — вика Салвадор Лосано разкрачил крака, стиснал здраво пистолета с две ръце.

Ясно съзнава, че Молина няма да спре, въпреки заповедта. За да не му остави време да натисне спусъка отново, стреля по бащата.

„Добър изстрел“ — мисли си той, когато Пепе Молина, улучен от куршума, надава вик от болка, извърнал лице към него, смъртно или тежко ранен. Но не забелязва как, преди да се строполи на земята, Пепе Молина успява да насочи дулото на револвера си към него и изстрелва, този път последния си куршум.

Салвадор Лосано чувства остра болка в стомаха, хваща се с ръка за корема и си дава сметка, че на жълтата му риза се е появило кърваво петно. Кръвта блика обилно и се стича към пода. Затиска с ръка раната, за да спре, доколкото е възможно кръвоизлива, тръгва, люлеейки се към Пепе Молина и с точен ритник успява да избие оръжието от ръката му. После се навежда с болезнена гримаса и внимателно вдига револвера. Молина изглежда мъртъв, но инспекторът му няма никаква вяра. В ужасно състояние, Лосано продължава да се влачи и не спира да си повтаря: „Закъснях, закъснях“. Навежда се към жената и с кървяща ръка доближава пръсти към врата й, търсейки да напипа пулса. Нурия Солис вдига глава към него, отваря очи, поглежда го и му се усмихва.

— Барбара е жива — прошепва тя, без да мисли за раните си, без да чувства болката.

Лосано си въздъхва облекчено и погалва бузата на Нурия Солис, за да я поздрави за смелостта. Храбра жена е тя, беше проявила голяма смелост и вероятно е предотвратила трагедията. Ножът определено не се е забил сам в гърдите на Молина. Салвадор Лосано си отдъхва, свалил е голям товар от плещите си. „И двете са живи“ — повтаря си той. И въпреки че силите му вече го напускат, се заема да направи оглед на място.

Нурия Солис има две огнестрелни рани в лявата ръка, а цялото тяло на Барбара е в контузии и вероятно едното й ребро е счупено — причина да загуби съзнание. Салвадор Лосано откъсва парче от ризата си и помага на Нурия да си направи турникет на ръката. Жената, за втори път в един и същи ден, отново изрича думата, която той не чува от никого: „Благодаря“.

Това му е достатъчно. Чувства се доволен и добре възнаграден, макар и да го е яд, задето не е могъл да дойде по-рано. Поне успя да свърши работа. Усеща, че краката вече не го държат и се отпуска, свлича се на пода до Нурия Солис и до Барбара, притиснал с ръка корема, вече целият в кръв. В миг на просветление, си дава сметка, че това е краят. Да. Това е перфорация на стомаха, което е смъртоносно. Неизбежно е, ще изгуби много кръв, вече няма спасение. Беше оставил Ева навън, за да предупреди патрула. Щяха да дойдат всеки момент.

„Всичко мина доста добре“ — казва си и се радва. Барбара е жива, Нурия Солис — също и той приключи случая.

Тогава се усмихва, усещайки как сърцето му постепенно отслабва, погледът му помръква, а пред очите му изплуват спомени.

„Гледай ти, как се стекоха нещата, така се извъртяха, че доведоха до добър финал“ — въздиша той. Героичен финал, въпреки че никога не е бил герой. Като се замисля, в крайна сметка той спечели, защото си спести онази отвратителна тиквена супа и не му се наложи да чете задължителната реч пред трийсет пияни глупаци, на които изобщо нямаше да им е до това да го слушат. „Има да споменават майката на Суреда“ — мисли си развеселен той. Сега диша трудно, но вече не чувства болка. Отива си, животът бързо изтича от него, но вече го е изживял, пълноценно, докрай, така, както беше искал да го изживее, и освен това — казва си, за своя утеха, — и без това не му се искаше да се пенсионира, така нямаше да си блъска главата да измисля някое глупаво хоби, за да убива часовете и да гледа как минава времето. Жена му няма да страда, гледайки го как се свива в някой фотьойл и как вехне и одъртява. А децата и внуците ще се гордеят с дядо, загинал в изпълнение на служебния си дълг. И ще го наградят с отличие. Ще сложат медал на ковчега му и това, заедно с вдовишката пенсия и безупречната му служебна характеристика, ще бъдат споменът, който ще остави на семейството. Какво повече биха могли да искат?

Нурия Солис си дава сметка, че агонизира, и коленичи до него, опитвайки се да спре кръвоизлива.

— Ей сега ще дойде линейка и ще се оправите — милостиво го залъгва тя.

Той не й противоречи. Все едно, и да дойде, той вече ще е хвърлил топа. „Не е толкова трудно да приемеш, че някой си отива от този свят — мисли си. — Особено, когато си е изпълнил дълга и си е свършил работата, вече не го измъчват, като трън в пръста, угризенията за неразрешения случай.“ Моли Нурия да му позволи да погледне Барбара и Нурия кима в съгласие и повдига главата на девойката, цялата в рани от ударите, но спокойна. „Млада и красива е — казва си той, — и най-важното е жива. Пред нея има бъдеще и ако е силна, ще успее да се съвземе, а може би, и да забрави всичко“. Въздиша и забелязва, че ръцете му треперят, а кракът му започва да се гърчи в конвулсия.

— Колко е часът? — обръща се внезапно към Нурия, защото ръката вече не му се подчинява, а очите му не виждат стрелките на часовника.

— Остават четири минути до полунощ — отговаря му Нурия Солис.

— Бинго! — тържествува той и сърцето му пее от радост.

Намира още сили да прошепне на Нурия Солис последните си указания:

— Преди всичко, когато се прави възстановка на събитията, кажете им, че съм пристигнал на мястото преди дванайсет часа. Ще запомните, нали? Много е важно.

Нурия Солис го успокоява и стиска ръката му, а Салвадор Лосано си мисли колко е приятно жена да ти държи ръката, докато се преселваш в отвъдното. Така не се чувства сам. Предпочита ръката на Нурия Солис, отколкото тази на Суреда — признава си. И си го представя как с неузнаваемо лице влиза през вратата и слага начало на трудовата си кариера с този случай, и с трупа на предшественика си.

„Късмет извади, готованинът, роден е под щастлива звезда. Намери си добра жена, трийсет и една годинки е мързелувал, а сега ще започне кариерата си с интервюта и ще ги показват в новините по всички телевизионни канали. Ще приключи случай, държал в напрежение цялата страна в продължение на четири години.“

„Предава му поста, поднесен на тепсия“ — мръщи се Лосано. И в този момент внезапно го напушва пристъп на кашлица или може би на смях. „Но медалът ще бъде за мен — злорадства той, — дори да го изядат червеите.“

„За теб — ядец, Суреда!“ — въздъхва с иронична усмивка на лице, преди да отправи последната си мисъл към жена си, която го бе търпяла толкова години и, накрая, както винаги, пак си беше наложила своето. Предупреди го, че жълтата риза не е подходяща за тази вечер. И гледай ти каква стана, наистина ще умре като мосю Молиер, в жълто, на сцената.

Както е всеизвестно, жените винаги са прави.