Майте Каранса
Отровни думи (27)

26. Нурия Солис

Нурия Солис напредва пипнешком. Не искаше да светва лампите, а и на практика не се нуждае от светлина, защото познава къщата като дланта си. През детските си години търчеше нагоре-надолу в тъмното, вдигайки шум и блъскайки се в столовете, без изобщо да й пука вижда ли се, или не. Тогава още нямаше електричество, но тя не се плашеше от тъмното. За разлика от нея Елизабет се страхуваше. Останеха ли двете сами след залез-слънце и ако нямаше възрастен да запали газовите лампи, се вкопчваше в краката й и започваше да циври. Нурия Солис тръсва глава, за да пропъди спомените, все едно гонеше нахални конски мухи, които я обсаждат отвсякъде и я дразнят с досадното си бръмчене. Но не го прави достатъчно убедително. За нейна изненада от съзнанието й изплуват стари миризми. Ароматът на хляб с вино и захар, на супата с мащерка, на току-що откъснат пъпеш, на печени бадеми, на мухъл. Миризмите замъгляват сетивата й и я връщат в миналото — минало, в което имаше родители и подслон; крачеше с твърда стъпка и винаги намираше здрава ръка, на която да се опре. Едва по-късно започна да се люшка, да се съмнява в инстинкта си и да се страхува от тъмното. Не беше в помощ на децата си. Барбара също търсеше ръката, която на нея никога не й бе липсвала, но не я намери. Вместо да има силна и смела майка, съдбата й бе поднесла една страхливка, която криеше ръка зад гърба си и я оставяше да се чувства като сираче. Пак това чувство за вина, проклетата вина, не спира да я терзае. Разкайва се, макар да знае, че със самообвинения доникъде няма да стигне. Чувството за вина само я парализира и оправдава, то е антидот на действието. Мъчи се да мисли позитивно и да се освободи от вината, която той й бе насаждал ден след ден, като бавнодействаща, но смъртоносна отрова, разтворена в думите му. „Не съм болна, не съм виновна“ — повтаря си тя. Иска да мисли за друго и отчаяно търси нещо, за което да се вкопчи, и си представя как изглежда Барбара след четири години, дали е пораснала, дали се е променила в лицето, още ли има онази трапчинка на бузата, която й се появява когато се смее, дали миглите са й все така прелестно очарователни, извити и гъсти, замрежващи очите й с цвят на мед — големи, широко отворени, които гледаха света с любопитство. Сърцето й се свива, при мисълта, че сигурно са виждали само четирите голи стени и една и съща физиономия. Сигурно ще я намери станала истинска жена и може би няма да е подготвена за това — размишлява тя малко неспокойна. Но ще е Барбара, ще си е все същата Барбара, нейното дете. Чувства как гръбначните й прешлени пукат, само като си представи колко е страдала през тези четири години. Не може да го проумее и знае, че колкото и да се мъчи, никога няма да може да сподели и частица от болката на Барбара.

Приближава се до тръбите зад долапа на кухнята. Добре знае, че се спускат надолу и стигат до мазето. Спира и наостря слух, допряла ухо до метала на тръбата — студен е, смразява сърцето й. Да. Чува гласове, долитащи от мазето. Събува си обувките и ги оставя на мрамора, понеже се бои, че и най-лекият шум, този от стъпките й, може да привлече вниманието им и да я разкрият. Като дете тя чуваше всичко. Различаваше стъпките на дядото, куцукането на бабата, колелата на колата и веселото потропване с токчета на майка си. Напряга слух и краката й се подкосяват, щом долавя по-тънък, звънлив глас — на дете или на жена.

„Това Барбара ли е? Сигурно е тя. Няма кой друг да бъде“ — казва си Нурия. И пулсът й се ускорява, защото се убеждава, че е вярно. Жива е. Не е сън, дъщеричката й е още жива и само няколко метра ги делят една от друга. Когато чува гласа й, ръцете й неволно се протягат в желанието си да я прегърне и силно да я притисне към гърдите си.

Постепенно очите й свикват със светлината, която се процежда през малкото прозорче. Вече различава силуетите на шкафовете, на вещите върху мрамора, шестте дъбови стола, масата с карираната покривка. Прокарва длан по тях и гали познатите неща. Каната за вода, дървените лъжици. Всички те са споделяли самотата на дъщеря й, но никога няма да й върнат четирите години без нея. Откраднатите години, безкрайно дълги, цял един живот в рамките на друг, без да я докосва, без да я вижда, без да чува гласа й, без да долавя уханието на кожата й. Мисли за лъжата и за измамата, за преструвките и лицемерието, които е изживяла под този покрив през цялото това време. И я завладява ярост. Защо никой — нито тя, нито някой друг — не си бе дал сметка за маската, зад която се криеше Пепе? Колко мъже като него крият зад маската на почтеността живот, заслужаващ порицание? Отваря чекмеджето с приборите и опипом хваща един нож. Голям кухненски нож за разрязване на пилета. Добър е. Ще свърши работа.

„Барбара е жива — повтаря си тя, — още е жива.“

И с тази мисъл отваря вратичката в кухнята към мазето и тръгва надолу по стълбите.