Майте Каранса
Отровни думи (25)

24. Ева Караско

Ева не можа да познае жената, излязла от кабинета преди няколко минути с ключове в ръка, облечена с бежов вълнен панталон и пурпурночервена блуза. Не можа да познае нито походката, нито уверените жестове, с които набира някакъв телефонен номер и чака с изправена глава и с известно нетърпение да й отговорят на другия край на линията. Беше Нурия Солис, но и тонът на гласа й бе съвсем различен, когато заговори:

— Елизабет, имам нужда от теб. Качвай се на колата и идвай незабавно! Оставям близнаците в дома на Лурдес, съседката от втория етаж, а също и малко дрехи за преобличане. Когато пристигнеш, ги отведи в Билбао. За няколко дни искам да са далеч оттук. После ще ти обясня.

И без дори да дочака Елизабет да се съвземе от вцепенението си, затвори телефона и отиде право в стаята на момчетата. Само няколко минути по-късно излезе оттам с близнаците и със спортен сак през рамото. Изчезна за малко от апартамента. Почти веднага се върна и отново взе телефона. Този път беше по-лаконична и делова.

— Добър вечер. Обажда се Нурия Солис от отделението по гинекология. Моля, предайте, че няма да дойда на работа.

Само това. Никакви обяснения, никакви извинения. Затвори, пое си дълбоко въздух, облече си кафяво три четвърти манто, преметна чанта през рамо, след като провери дали е взела ключовете, сложени в нея само минутка преди това, и отсече:

— Тръгвай с мен!

Ева остана като гръмната. „Тази жена не може да е Нурия Солис“ — помисли си тя. Невъзможно да е същата, която сутринта й бе отворила вратата със сведен поглед и плах глас. Сега изглежда по-висока, по-силна, дори и по-млада.

— Съжалявам, но не може да излизаме — побърза да я спре момичето. — Заместник-инспектор Лосано ми нареди да чакаме тук и нищо да не предприемаме.

Променената Нурия Солис я удостои с един-единствен поглед.

— Както искаш. Ако не ти се идва с мен, ще повикам такси.

И излиза без да чака, също както не бе изчакала отговор от сестра си, нито от телефонистката в болницата, която й бе вдигнала телефона.

Ева подозира, че Нурия Солис е променила физиологията си. Вече не е жена от плът и кръв. Тя е оживял мъртвец, зомби, възкръснало от пепелта си същество, направено от божествена материя, неподвластно на болката, на емоциите, на трудностите. Един вид призрак. С мъка преглъща. „А призраците — казва си тя в заключение — тях не можеш ги спря, защото минават през стените и стигат докъдето си пожелаят.“ В конкретния случай, предпочете да я послуша и я последва като кученце.

— Имаш шофьорска книжка и кола, нали?

— Да — отвърна й бързо Ева.

— Трябваш ми. Имам нужда от теб, за да ме закараш, където ти кажа. Ще ти показвам пътя.

Ева караше вече близо час и не е объркала пътя нито веднъж. През цялото време Нурия Солис й дава точни указания, без никакво колебание.

— Сега надясно. Завий. На следващия светофар свий вляво.

Отминаха Сант Селони, слязоха от магистралата за Херона и поеха по селски пътища, които Нурия познава като дланта на ръката си. Ева не се осмели да попита, но й беше ясно, че отиват към вилата в Монтсени. Вилата, където преди Барбара прекарваше по един месец през лятото, през август, и където я бе канила неведнъж. Беше голяма селска къща от деветнадесети век, насред планината, заобиколена от харман, овощна градина, която вече никой не обработва и от изоставени ниви, с четири бадемови дървета и тук-там по някое столетно маслиново дръвче. Преглъща мъчително. „Вероятно тук е била затворена Барбара през цялото това време“ — минава й през ума.

— Отиваме във фермата, нали?

Нурия Солис отговаря механично като робот, без да я поглежда.

— Проверих постовете за таксуване по магистралите и се оказа, че почти всеки ден в продължение на години Пепе Молина е изминавал този път — осведомява тя с безизразен глас.

Ева настъпва педала за газта. Отвътре я човърка мисълта, че е трябвало да се свърже със заместник-инспектор Лосано.

— Не беше ли редно да се обадим на полицията? — изрича тя гласно мисълта си, но Нурия Солис не й обръща внимание.

— Знаеш ли защо не шофирам? — подхвърля ни в клин, ни в ръкав. — Той твърдеше, че щяло да е опасно, понеже пия хапчета, и че не си струва да си подновявам книжката. Не е искал кракът ми да стъпи в къщата никога повече — процежда с внезапна ярост тя. — Ще ти навява прекалено много спомени, намекна ми той още първото лято. Най-добре да я продадем, подхвърляше уж небрежно. Така говореше, знаейки отлично, че никога няма да продам тази къща.

Ева мълчи и слуша. Оставя Нурия Солис да си излее душата. Има нужда от това. Прекалено много години бе пазила мълчание и, веднъж започнала да говори, е като бутилка с газирана вода — бушуваща, кипяща, яростна.

— Естествено, той ме караше да пия хапчетата. Заведе ме на психиатър като ловко му подсказа диагнозата, която сам предварително ми бе поставил. Според Пепе страдах от дълбока депресия и бях склонна към параноя. Не даде възможност на психиатъра дълго да се колебае. Той вече беше свършил неговата работа. — Поема си въздух и издиша докрай, защото я боли. — И аз мислех така. — Въздиша. — През цялото време му вярвах сляпо. И му бях благодарна, задето е поел задължението да пазарува, и да се грижи за кучето, за къщата, за моето здраве и… за случая с Барбара.

Ева забелязва как Нурия повишава тон, когато произнася името на Барбара, сякаш за да убеди сама себе си, че дъщеря й е жива.

— Знаеш ли каква е разликата между пристрастения и болния? — задава въпроса с нова нотка в гласа. Изчаква няколко секунди, които й се струват цяла вечност. — Тази, че зависимият може да престане да е такъв във всеки един момент, докато болният — не. Съвсем просто е. Щракваш с пръсти, решаваш да спреш и готово! Така отказах пушенето. Казах си край и от раз ги отказах. И тогава всичко, което преди ми беше като в мъгла, се изясни, всичко, което правех, вярвайки, че така го искам, бе последица от зависимостта.

Нурия Солис прекъсва речта си, за да й посочва накъде да кара.

— Завий надясно, тук, много добре, продължавай все напред.

Ева я наблюдава как изопва крака и извива гръб в дъга, като котка, която се готви за скок.

Вече наближават къщата и Нурия сваля прозорчето на колата, въпреки че е студено, и оставя вятърът да развява косите й. Дълго не проронва и дума, но в един момент отново нарушава мълчанието.

— Прозренията те осеняват мигновено и неочаквано — продължава да нарежда бавно тя, сякаш си говори сама. — Те не се нуждаят от тълкуване. Внезапно виждаш всичко, което преди е било тъмна картинка, което е било в сянка, смътно и скрито, точно като стара фотографска лента, на която нищо не се вижда, докато не проявиш снимките. И там, където преди ти се е струвало, че има само петна, се появяват образите. Те винаги са си били там, но дотогава са били невидими за човешкото око. Само за миг всичко става изчистено, ясно, разпознаваемо.

Ева кима, но не откъсва очи от предното стъкло, а ръцете й стискат здраво волана, като не се разсейва нито за миг и шофира внимателно. Съгласна е с нея. Най-сетне и тя бе успяла да си изясни случилото се с Барбара през онова лято и е много разстроена от направеното разкритие. Тя се възхищаваше на Пепе Молина, смяташе го за сериозен и достоен за уважение човек. Ако Барбара й беше разказала, нямаше да повярва, щеше да застане на страната на баща й и щеше да обяви приятелката си за отявлена лъжкиня. Пепе Молина вече се бе погрижил да я спечели. „Горката Барбара — говореше й той. — Дъщеря ми не е добре с главата, измисля си какви ли не небивалици. Боя се, че разсъдъкът й е помрачен.“ Беше я подготвил да посрещне с недоверие всяко евентуално признание от страна на приятелката си и едва сега Ева разбира, че Барбара е скъсала с нея точно по тази причина. Мъчи се да си представи колко ли момичета като Барбара живеят в мрак, обречени на мълчание.

Нурия Солис вдига ръка.

— Стоп. Спри тук.

И Ева набива спирачките. Още не са стигнали до желязната ограда, на около двеста метра са от голямата ферма, прекосена от път с дъбове от двете страни, но е по-благоразумно да оставят колата по-далеч, за да не ги чуе той. Нурия Солис отваря вратата и слиза.

— Ти вече можеш да се прибираш! — заповядва й тя.

Ева я поглежда учудено и се противи:

— Не, няма да те оставя да отидеш сама.

Нурия Солис обаче не я изчаква и тръгва към къщата, решителна.

Ева пухти след нея, след като е заключила колата и е изгасила фаровете:

— Почакай! Чакай ме!

Нурия й сочи решетката на портала, изкусна изработка в модернистичен стил, с декоративен мотив, изобразяващ дракон, увит около тялото на момиче. Зловещо предзнаменование.

— Изработи я прадядо ми, беше ковач — казва с гордост тя и бута портата внимателно, за да не изскърца.

Сега върви по-предпазливо. Осъзнава ситуацията, и когато стига до заслона на хармана, виждат силуета на пасата, ясно очертан, на фона на нащърбената луна.

„Досега всичко бе само предположение, но в този момент се превърна в пълна увереност“ — мисли си Ева силно впечатлена, колкото Нурия Солис, ако не и повече.

Той е вътре в къщата, а Барбара несъмнено също е тук. И краката й се разтреперват при мисълта за приятелката й.

Нурия върви, препъвайки се към паркирания автомобил и прималяла, останала без сили, се подпира на него. За да я подкрепи, Ева я хваща за ръката, вледенена. И двете са шокирани от неочакваното разкритие.

Така опряна на колата и с поглед, отправен към небето, обсипано със звезди, Нурия тихо прошепва:

— Прекалено дълго не обръщах внимание на предчувствията си. Преди интуицията ме ръководеше. Подсъзнателно чувствах, че щастието се постига, като преследваш мечтите си. Мечтаех да стана лекарка, мечтаех да пътувам, мечтаех да имам дъщеря, свободна по дух, независима, горда, че е жена. — Въздиша тежко. — Живях достатъчно, за да се убедя, че интуицията не ме е лъгала. — Внезапно се изправя, изтрива с ръка очи, вероятно насълзени и си хапе устната. — Макар че той ги уби — добавя накрая.

Отваря чантата си, вади ключовете и се обръща към Ева:

— Върви си! — заповядва й.

Ева се поколебава, но й се подчинява. Доловила е в гласа й решителност, каквато никакъв аргумент не би могъл да разколебае. Не й остава нищо друго, освен да потърси помощ.

Нурия Солис не се помръдва и на милиметър, чака, докато Ева не се обърна и се насочи към колата. После Ева на свой ред я следи с поглед. Вижда как върви бавно и с увереност пъха ключовете в ключалката, спокойно, без страх. В края на краищата това е нейната къща. Къщата, която наследи от родителите си, където прекарваше летата през детството си; къщата, която познава като дланта на ръката си, и където отказваше да се върне повече, защото й напомня прекалено много за Барбара.

Ева изважда мобилния си и набира номера на Салвадор Лосано.