Майте Каранса
Отровни думи (21)

20. Нурия Солис

Думите кънтят в ушите на Нурия Солис отново и отново. Барбара е жива, Барбара е жива, Барбара е жива. Иска й се да крещи от радост, да подскача, да се смее, иска й се да се обади на Пепе, за да му каже, че дъщеря им е жива, но се сепва и си повтаря, невярваща, втората част от съобщението на Ева. Барбара се е обадила от мобилния на Пепе. В началото не разбира. Не може да го проумее, не може да обхване цялата сложност на възможното тълкувание на тези на пръв поглед простички думи. Не знае шифърът, с който да разгадае последната информация. „От мобилния на Пепе? Как се е озовал телефонът на Пепе в ръцете на Барбара? — пита се тя объркана. — Къде е Барбара? Къде е Пепе? Какво ги свързва? Това някаква шега ли е? Да не би Пепе да е открил Барбара, а да го държи в тайна от нея? И защо Барбара се е обадила на Ева, вместо да се обади на нея, на майка си? Как да преглътне това?“ Не успява да си обясни нещата и за миг й се струва, че ще полудее. После внезапно, сякаш поразена от гръм, стига до трагичното прозрение. Пепе, Пепе, Пепе! Хваща се за главата с две ръце и се заклаща напред-назад като обезумяла. Иска й се да си откъсне главата, да си избоде очите, да си отпори ушите. В една-едничка секунда целият й свят се сгромолясва. Неочаквано всичко се променя. Не може да диша, задушава се, дъхът й секва, хваща се за гърлото и пръстите й усещат как кръвта й блъска лудо във вената. „Не, това не може да е истина, не е възможно, изключено е — повтаря си тя, невярващо. — Но е. Е.“

И изведнъж всичко придобива смисъл и постепенно нахлува светлина, която залива изплуващите един по един спомени и осветява дори най-тъмните им скрити кътчета. Беше сляпа и глуха и не бе поискала да види онова, което й е пред очите. „Транксимезин, трябва да си взема хапче транксимезин“ — казва си тя и с чувството, че ще експлодира, хуква към банята, препъва се, блъска се в стените и накрая рови в аптечката. Отражението в огледалото й показва една уплашена жена, която се нуждае от хапче успокоително, за да осъзнае, че е проявила малодушие и е била сляпа за истината. Тотално рухнала се отпуска тежко върху тоалетната чиния и избухва в сълзи. Спомня си болката, изписана по лицето на Барбара, когато през онова лято се върна от пътуването си до Гранада с него. Спомня си мълчанието й, пълната й немота, противозачатъчните хапчета, които бе оставила под носа й, манията й да се къпе, затворените врати и избухванията й, онези изригващи нейни „Ти не можеш да го разбереш, мамо“ и раните по ръцете й, и синините по цялото й тяло, и лошите оценки. И си скубе косите, разтърсвана от ридания.

Спомня си ревността на Пепе и за това колко бе обсебен от тялото на Барбара, от душата на Барбара, изобщо от Барбара. „Зяпат я, докосват я, обичат я, желаят я, ще ми я отнемат, тя е моя!“ Чувства се безсилна. Вижда върху етажерката в банята ножичките и й идва да си ги забие, за да заглуши болката, която чувства вътре в себе си, както бе правила Барбара. Барбара! „Барбара е жива и се нуждае от нея“ — шепне вътрешният й глас. „Но аз не мога да й помогна“ — мислено спори Нурия със съвестта си и се мъчи да я пропъди, също както прогонваше кошмарите си. Прекалено късно е. Вече е съсипана и за нищо не става. Беше се провалила като майка на Барбара и то отдавна. Изгуби я още като дете, когато се родиха близнаците. „Когато порасна, ще се оженя за татко“ — казваше Барбара, а тя се смееше като откачила. „Искам татко да ме изкъпе“ — настояваше Барбара вечер. „Ние с татко си имаме тайни, които никога няма да ти издам“ — внезапно се изпускаше Барбара като малка. Забива нокти все по-дълбоко в плътта си, докато спомените й изплуват един по един. Спомня си как веднъж се върна уморена от дежурство и я завари в леглото, заспала до него. „Страх ли те беше?“ „Много е страхлива“ — глупаво го изтълкува тя. „Остави ме, изобщо не ти пука за мен! Все ти е тая какво чувствам!“ — упрекна я Барбара години по-късно, преди да избяга. А тя не разбра. Така и никога не разбра. Беше идиотка — искаше да угоди на мъжа си, да му се хареса, една пъзлива, малодушна идиотка, идиотка, превърната от него в безволево нищожество. „Защо избяга?“ — питаше се тя безброй пъти. „Какво й сторих? Какво й липсваше? Какво не съумях да й дам?“ Питаше се в продължение на всичките тези четири години. А сега, изведнъж, се изправя пред един още по-страшен въпрос: „Защо не я защитих?“.

„От кога, Барбара? Защо не ми го каза, момичето ми? Защо не ме помоли за помощ? Млъкни, Нурия! Върви си, Нурия! Не се меси, Нурия! Не ставай смешна, Нурия! Ти нищо не знаеш, Нурия! Ти си истински кошмар, Нурия! Жал ми е за теб, Нурия! Осъзнаваш ли какво представляваш? Ти си пълна скръб, Нурия! Остави я, Нурия! Сядай, Нурия! Заспивай, Нурия! Стига, Нурия! Отвращаваш ме, Нурия! Ти си болна, Нурия! Ти си истерична, Нурия! Ти си идиотка, Нурия!“

Барбара, съжалявам! Стене тихо, беззвучно, рухнала, неспособна да реагира, да се изправи, да мисли. Единственото, което знае е, че трябва да вземе хапче и грабва едно шишенце напосоки, без дори да погледне етикета, какво има да му гледа! Болката, която чувства, е толкова непоносима, че има нужда да го изпразни цялото. Ще изгълта всички хапчета, за да сложи край на мъчението. Мисълта, че скоро ще намери покой я успокоява. Отваря нетърпеливо флакончето, доближава го до устата си, отмята глава назад, изсипва цялото му съдържание в устата си и знае, че след малко мъката ще изчезне завинаги. Устата й обаче е пресъхнала и не може да преглътне хапчетата. Задавя се, задушава се, получава спазми, повдига й се и повръща. Образът, който вижда в огледалото е на жена с посиняло лице, плувнала в пот, със залепнали за челото коси, с пресъхнали и напукани устни и с черни кръгове под очите. И потреперва цялата, докато бавно вдига глава, изненадана. „Коя е тази жена, която ме гледа? — внезапно се пита тя. — Коя съм аз? Как се казвам? Къде отиде Нурия Солис? Къде е засмяното момиче, енергичната жена, мечтателната майка? Къде е?“

Минават секунди, а може би минути, часове… Времето тече неумолимо, а тя стои няма и неподвижна, взираща се в образа на странната жена в отражението пред себе си, изучавайки внимателно празните очи, които я гледат, без да я виждат. Не я разпознава. Не знае коя е. Докато накрая образът става неясен и й се струва, че смътно отгатва очите на Барбара, носа на Барбара, устните на Барбара. „Барбара!“, крещи неистово тя и удря по огледалото толкова силно, че го чупи. Парчетата се пръсват по мивката, по плочките в банята и лицето й се надробява на парченца, разпада се и изчезва. „Не си отивай, Барбара! Върни се!“ — вика не на себе си тя.

— Мамо! Мамо! Какво ти е?

Нурия Солис стои като парализирана. Разпознава гласовете. Близнаците са, изплашени са от трясъка на счупеното стъкло и от виковете й. Нурия е изопната като струна, нащрек, като звяр, който се готви за скок. Диша учестено и изобщо не реагира.

— Мамо! Мамо!

Най-сетне Нурия ги чува и осъзнава, че я викат от реалния свят. Гласовете им я изваждат от унеса й.

— Мамо! Да извикаме ли лекар?

Замаяна, Нурия с мъка се изправя и осъзнава, че огледалото е счупено, че се намира в банята, че е била на крачка да извърши огромна глупост, и че децата й са изплашени.

— Няма нищо. Огледалото се счупи, но не ме нарани — обяснява тя с глас, който изненадва и самата нея.

Уж е нейният глас, а й се струва чужд. Като го чува, се възхищава сама на себе си. Владее и гласа, и думите си. Знае, че е длъжна да ги предпази, не бива да я виждат в това състояние, защото са лесно раними. И малко по малко започва да си дава сметка, че е жива.

— Веднага излизам, не се тревожете за мен — добавя тя.

„Барбара също е жива, както и близнаците — мисли си трескаво тя. — Жива е — повтаря си и не може да го повярва. — Жива. Барбара е жива и се нуждае от жива майка.“

Нурия Солис е рухнала напълно. Стигнала е до дъното и иска да излезе от мрака. Би могла да остане там, свита на дъното на пропастта, неподвижно застинала, но се насилва да раздвижи пръстите, клепачите, ръцете, краката си. Незнайно как си възвръща волята, която като млада я караше да изкачва планини и да се катери по скалистите върхове. Волята, за която Елизабет й завиждаше. Волята, която накара Пепе да се влюби в нея, когато се запознаха, и която смяташе, че е загубила завинаги. „Сега ще стана — казва си тя решително, — ще си измия лицето, ще успокоя близнаците, ще се облека и ще изляза да търся Барбара.“ И вече ръждясалата й воля се задейства отново, като остаряло, излязло от употреба зъбчато колело. Бавно се изправя, измива си лицето със студена, много студена вода, и внимателно избърсва капките, които се стичат по шията й. Поема си дълбоко дъх веднъж, после втори път, взема опаковката с диазепама, с транксимезина, с валиума и с антидепресантите, и с всичките онези гадости, които е пила през последните четири години и най-старателно изпразва флакончетата едно по едно в тоалетната чиния. Цветните капсули остават да плуват на повърхността разбъркани, смесени и трупащи се една върху друга. И когато пуска казанчето и водата ги повлича надолу в канала, се чувства сякаш е дръпнала веригата на живота си и е започнала да се освобождава от него. „Вземи си хапчетата, за твое добро е.“ Той я искаше такава — безполезна, покорна и смачкана. Той подряза крилете й, потъпка самоуважението й, малко по малко я разяждаше, докато не погуби душата й. Вече няма душа, тя е изпразнена жена, една куха обвивка, един призрак. Не може да намери сили, не смее да натисне бравата на вратата и да се изправи лице в лице със синовете си. „Хайде, стегни се — казва си тя. — Крайно време е — мисли, вземай решение и действай.“

Нурия Солис си е възвърнала решимостта, но усеща, че волята й е отслабена, болна, понеже той много я беше мачкал и потъпквал. „Не — казва си. — Не, не знам, не мога, вече съм забравила какво е да имам свои желания и мечти, да посрещам смело предизвикателствата, да поемам отговорности.“ И отчаяно търси вътре в себе си двигателя, който ще я задвижи и ще я накара да действа твърдо, без грешка. Иска да се отърве от него, да се освободи от лошото му отношение към нея, от унизителното му държание, от грубите му манипулации. Отчаяно се нуждае от нещо, което да й възвърне вярата в самата себе си. Нужен й е мотив. Вече няма време за губене и трябва да се събуди от кошмара, да се върне към живота, да поеме уверено сама по своя път и да се изправи срещу него без страх. И намира мотив. Вкопчва се в него като удавник в спасителен пояс. В последния си шанс за спасение.

„Барбара е жива!“ — казва си внезапно тя.

Детенцето й е живо и се нуждае от нея.