Майте Каранса
Отровни думи (20)

19. Ева Караско

Ева върви с бърза крачка надолу по улица „Мунтанер“. Не й е много ясно накъде се е запътила, но чувства как тревогата й нараства. Става й гадно като вижда как някакъв булдог прикляква и се изхожда най-безцеремонно насред тротоара. Води го на верижка елегантна жена с млечно бежово палто, която се прави на разсеяна. След като кучето си свършва работата, жената не се навежда да прибере изпражненията в пликче, а невъзмутимо продължава разходката на кучето. Отминава ги и ги губи от поглед, вперила очи напред, далеч пред себе си, към невидимото море, отгатващо се там някъде зад леката мъгла, спуснала се ниско над Барселона, задавайки си въпроса какво ли прави в момента бащата на Барбара. Бои се, че е направила голяма глупост. Измъчва я не само мисълта какво може да му се случи на Мартин Борас. В действителност не се примирява да стои безучастна. Барбара се обади на нея, беше избрала нея и не може да я изостави пак. Не е достатъчно да уведоми Пепе Молина и да го помоли да не избързва, да забрави за нейната, може би, грешна информация. Ева иска да е там, когато намерят приятелката й, защото има нужда да направи нещо, за да се освободи от товара, който влачеше от четири години, и защото Барбара ясно я помоли: „Помогни ми“.

Поуспокоява се малко, спира и вади мобилния от джоба си, но не обича да води телефонни разговори на улицата. Влиза в близкия бар, поръчва си кафе с мляко и сяда на мраморна маса до прозореца. Набира номера внимателно, бавно, натиска цифрите една по една, за да не сбърка. Много е старателна в тези неща, винаги се страхува да не сгреши и не понася, ако трябва да моли за извинение. „Поне близнаците трябва да са си у дома“ — дава си тя кураж, докато се разнесе първото позвъняване. После идва и второто, и третото… Започва да се отчайва и очаква всеки момент отново да се включи телефонният секретар, но чува отсреща:

— Да, моля, кажете?

Беше гласът на Нурия Солис, майката на Барбара. Звучи някак по-свеж, сякаш е изчистен.

— Здравей, аз съм, Ева.

Последва минутно мълчание от изненада и гласът й отвръща:

— Здравей, Ева, какво има, да не забрави нещо?

Ева започва да заеква. Изкушава се да потвърди — да, наистина забрави да сподели, че дъщеря й е жива. Но млъква и вместо да й съобщи новината, пита за бащата.

— Там ли е Пепе?

Гласът на Нурия издава разочарование, понеже е осъзнала, че е само посредник, мост между бащата и приятелката.

— Не, няма го, излезе по работа — отвръща майката.

Ева се мъчи да звучи естествено:

— Би ли ми дала номера на мобилния му телефон? Трябва да говоря по един въпрос с него.

Получи се ужасно, дори грозно. Трябваше да измисли нещо по-убедително.

Нурия Солис обаче не задава въпроси. Вече е свикнала да долавя около себе си тайни, недомлъвки и премълчавания. Свикнала е да се чувства като неканен гост, когото едва сместват в ъгъла на масата.

— Изчакай само момент, не го знам наизуст — извинява се тя.

Ева бързо отваря чантата си, вади химикалка, но не намира лист хартия, само бележника си, а не иска да го надраска. Келнерът, младо пъпчиво момче й сервира. Кафето беше възчерно, явно са спестили от млякото и тя му прави знак, размахвайки химикалката във въздуха, за да му покаже, че й трябва лист, за да запише. Момчето не разбира какво иска от него. Изглежда тъпо.

— Листче, трябва ми някакво листче хартия — казва му тя съвсем ясно.

От другата страна на линията майката на Барбара и говори:

— А, ето, намерих го. Записваш ли?

— Един момент — моли Ева, притеснена.

Става и сама си взима хартиена салфетка от съседната маса. Бързо се връща и си сяда на мястото.

— Готово, слушам те.

И майката на Барбара започва да й диктува номера бавно, сякаш й е трудно да чете, все едно не е свикнала. Докато записва, Ева има смътното чувство, че номерът й е познат, че може би вече го е записвала.

— Би ли повторила — моли тя за по-сигурно.

И когато Нурия изпява номера за втори път, Ева усеща как й се завива свят, докато накрая не може да се сдържи и неочаквано надава вик, отваря чантата си с треперещи ръце и изпуска мобилния на земята. Отваря бележника си и трескаво търси страницата, на която е записала номера, от който бе звъняла Барбара. „Не може да бъде“ — казва си тя, сравнявайки двата номера. Цифрите обаче съвпадат.

— Ева! Ева?! Добре ли си? — чува се далечният глас на Нурия Солис, уплашена, защото е чула вика и шума от падането на мобилния. Вероятно се бои да не би да е на улицата, и да я е блъснала кола.

Ева се навежда, вдига мобилния изпод стола и премаляла прошепва:

— Кажи ми пак номера на мобилния на Пепе, моля те.

Докато сравнява една по една цифрите и се убеждава, че действително са едни и същи, усеща как кръвта й се отдръпва, слиза в петите, а лицето й става бледо като платно. Светът се люшва под краката й и за малко да изгуби съзнание. „Не и сега, точно сега не трябва да припадам.“ И усеща как малко по малко кръвта се връща, отново потича по жилите й и тя се съвзема тъкмо навреме, за да възкликне поривисто:

— Тази сутрин Барбара ми се обади от същия този номер!

Думите сами излязоха от устата й. Не можа да се сдържи. Не можа повече да мълчи. Беше прекалено силно, за да го пази в тайна. Веднага след това, представяйки си крайното изумление на Нурия Солис, добавя:

— Не мърдай оттам, веднага идвам! Ти само не мърдай! — настойчиво повтаря.

Скача и тръгва да излиза, без да е опитала от кафето с мляко. Вече на вратата се обръща за миг, вади едно евро от чантата си и го хвърля към момчето, което стои напълно оглупяло. Изхвърча навън и хуква да бяга като обезумяла. Няма очи на гърба си, но е сигурна, че хлапакът не е успял да улови монетата — няма рефлекси за това.