Майте Каранса
Отровни думи (17)

16. Салвадор Лосано

Заместник-инспектор Лосано трябваше да мине през къщи, за да се преоблече. Дъждът го изненада някъде към „Гран Вия“ и „Урхел“, но вместо да се скрие под някоя стряха като всички хора, той остана посаден насред булеварда, под чинарите, като смахнат. Беше се замислил за обаждането на Ева Караско и за тайнствения й намек, който силно го бе изненадал, че Пепе Молина вероятно ще го посети. Изобщо да не говорим за недомлъвките и увъртанията й, които съвсем го бяха объркали. В първия момент, много тъпо реши, че Ева е научила от семейство Молина за пенсионирането му, иска да се сбогува с него и да му поблагодари за старанията, положени от него по случая с нейната приятелка. Пълен наивник! Никой не изказва благодарности за няма нищо. И докато умуваше за Ева Караско, за онова, което му бе казала и за странните нотки в гласа й, подсказващи, че крие нещо, беше станал вир-вода, защото големите капки дъжд огъваха под тежестта си листата на чинарите по „Гран Вия“ и се изливаха върху него на потоци. А той стоеше насред алеята, озадачен и замислен под дъжда като пълна откачалка. Костюмът от сватбата на сина му подгизна, а вратовръзката с червеникави отблясъци пусна цвят върху бялата му риза.

Завърта ключа и се опитва да влезе, без да го усетят, но уви, това няма как да стане. Съпругата му е по-добър полицай и от него. Искаше да си спести приказките и досадните й въпроси.

— Трябваше да си вземеш чадъра — подхваща го тя с упреци още от вратата. — Как мина последният ти ден? — атакува го от упор. — Имаше ли много работа?

Целува го по бузата с една от онези целувки, които задължително трябва да бъдат последвани от разговор. Препасала си е престилката за готвене. Все й е едно дали ще готви за един или за двама, не я мързи, вече е свикнала. Примирила се е, че ще вечеря сама, понеже той ще е на прощалната вечеря, на която така и не я покани. Лосано не иска и тя да присъства. Знае, че на нея би й било приятно и че ако й беше казал навреме, щеше да си купи нов тоалет и да отиде на фризьор рано сутринта. Вечерята по повод пенсионирането на мъжа й, заместник-инспектор в полицията в Каталония, щеше да й даде тема за разговор и преди, и след самото честване. Поне за месец. Чудесна възможност да разнообрази ежедневието си и да разчупи битовизма на обичайния кръг от теми, сведен до дозата сол на боба, до контрола на холестерола и зъбите на внучето. Като сватбата на сина им, каква радост беше само! Осигури й материал за приказки за цяла година. Но той не я покани, а защо и сам не можеше да си отговори. Може би не му се искаше зоркото й око да забележи, че той завършва кариерата си захвърлен в ъгъла и изместен от един хлапак, току-що завършил академията. Че онези, които вдигат наздравица за него, се усмихват на новия шеф и използват случая, за да се самоизтъкнат и дори си позволяват шегички по негов адрес, понеже той повече изобщо не ги интересуваше. Или навярно не искаше тя да присъства, защото в действителност нямаше желание да се пенсионира и още не можеше да приеме, че вечерята е в негова чест и с нея, в полунощ, идва краят на трудовия му живот. Така или иначе ще отиде сам. Лошото е, че и представа си няма какво ще прави на следващия ден сутринта. Досега никога кракът му не е стъпвал в гимнастически салон, не играе нито на карти, нито на петанка, а и няма приятели от онези, с които се излиза през уикендите да хапнат морски деликатеси на скара. Беше се отдал прекалено много на работата си, не знаеше почивка нито събота, нито неделя, за да си пилее времето в безсмислени занимания и неоправдани харчове. Не че съжалява за това, но следващата сутрин му се струва като огромна празнота и му напомня за трамплина в общинския басейн в Аметла дел Валес, където на млади години ходеше понякога с приятелите от жандармерията, но се бе оказало голямо предизвикателство, с което не бе успял да се пребори. Изкачваше стъпалата, приближаваше се до ръба, поглеждаше надолу, към водата, която му се виждаше далечна, много далечна, обръщаше се и отново слизаше. Не събираше кураж да скочи. Той не е и никога не е бил импулсивен човек, винаги бе действал по план. Но за деня след окончателното си пенсиониране нищо не е планирал. И сега се чувства замаян, усеща, че му се завива свят, също като тогава, когато беше млад, надничаше, подаваше си носа над ръба на трамплина в Аметла и не смееше да направи решителната крачка напред към живота си на пенсионер.

„Утре ще скоча“, казва си той. Или по-точно щяха да го бутнат да цопне във водата, независимо дали му харесва, или не. Няма начин, неизбежно е. Ще трябва да се научи да вижда жена си да излиза рано сутринта, да чува тиктакането на часовника в хола, да яде претоплена храна пред телевизора в столовата, а вечер да изхвърля боклука. Стомахът му се свива на топка, като си дава сметка, че животът му е минал прекалено бързо и не е готов. И жена му не е подготвена. Усеща, че е напрегната и подозрителна. Скоро ще й натежи, защото ще завладее пространството й, времето й, свободата й. Ще се дразни, задето виси вкъщи безполезен, а той ще се чуди къде да се дене, къде да седне, за да не пречи, също както, когато тя мете и го кара да се отмести и постепенно го избутва в ъгъла, докато накрая не му остава нищо друго, освен да си грабне шапката и да излезе навън да си купи вестник. Ще се чувства контролирана в излизанията си, ще говори тихо по телефона, за да не я чуе той, внезапно измъчвана от чувството за вина, че говори прекалено много и има прекалено много познати. За разлика от него тя е съумяла да си създаде свое кътче в света, което никога няма да изгуби с прекратяването на някакъв трудов договор. Още не се е пенсионирала, но работи до четири часа. Запълва следобедите си с водна аеробика, с пиене на кафе и с игра на бридж с приятелки, или с грижи по семейството си. Съпругата му строго контролира живота на синовете. Всяка вечер му надува главата, кудкудякайки като квачка, каква прелест е внучето. Как вече пълзяло, как казало мама, как вече само се хранело с лъжица. И винаги има снимки и ги показва. „Виж, виж, има твоя нос. Горкинкото. Не се засягай, глупчо, когато се запознахме, се влюбих в носа ти и си рекох, гледай какъв нос, излъчва силен характер.“ Такава си е тя, жена му — любвеобилна, всеотдайна и властна. Ходи често при децата, уж да им занесяла малко крокети в хладилната чанта, но всъщност това е само претекст, за да разбере какви телевизионни сериали гледат, стига ли им заплатата, какви дрехи са си купили този сезон или да полюбопитства за имената на приятелите, които им звънят по телефона. Но го прави от добро сърце, а и така винаги знае какъв подарък ще е най-подходящо да им се подари. Наблюдава, мълчи и отбелязва. От нея би станал чудесен полицай. „Не е зле да им купим сокоизстисквачка, нямат си; нови хавлиени кърпи, че старите вече са станали отвратителни; количка за детето, защото другата се е повредила.“ Жена му поддържа връзки с приятелите и с роднините и в това отношение е неуморна, като вечен огън. Докато на него огънят му е слаб, чувствата му гаснат за часове, след което бързо потъва в своя леден и мрачен свят.

Уплашен е, направо е в шок. Да, това е точната дума и съжалява, че не го е предвидил навреме и не си е начертал стратегия. Случаят Лосано: как да запълни мъртвите часове на денонощие от двайсет и четири часа, всеки по шейсет дълги минути. Как да изпълни със смисъл онова, което няма такъв. Как да преодолее чувството за провал, заради всичките случаи, останали неразрешени. Спира се на третата точка. От това най-много го боли. Това е причината да не е готов да се пенсионира, защото още не си е свършил работата. „Звучи като оправдание, но работата няма край“, мисли си той с горчивина. И измежду всичко най-много се терзае за случая с Барбара, който внезапно бе започнал да му се разкрива вече от друга перспектива, повдигайки въпроси, каквито преди не си беше задавал, а сега, най-изненадващо се подновяваше, след мистериозното телефонно обаждане от най-добрата приятелка на момичето.

Неочаквано мобилният звъни отново. Веднага отговаря, с ясното съзнание, че от утре повече няма да го търсят. Лядо е, той е добро момче.

— Да?

— Готово, шефе. Аз лично се заех и го направих, обадих се, първо трябваше да мина през директора на някакво училище, който имаше интерес да уреди сина си на работа. Обясниха ми всичко много обстоятелствено.

Лосано се гордее с момчето, което е обучил така добре.

— И какво?

— Оказа се истина. Бащата, Рамон Лопес, селянин от Молеруса, сега седемдесет и една годишен, е на смъртно легло, малко му остава. Хесус Лопес ходи да го вижда всяка сутрин, защото сега води някакви вечерни курсове.

Лосано си отдъхва:

— Значи, пак фалшива следа. Все пак благодаря.

— За нищо. И ако има още нещичко, аз съм на разположение, дежурен съм. Съжалявам, няма да мога да дойда на прощалната вечеря. Освен това исках да ви кажа, че ужасно ме е яд, задето ни напускате.

Заместник-инспектор Лосано приема извинението привидно студено, прикривайки вълнението си.

— Започвам нов живот, момче, би трябвало да ме поздравиш.

— Ами, моите поздравления, щом е така — казва малко троснато, може би, за да скрие, че се е разчувствал. И затваря.

Докато си закопчава жълтата риза, заместник-инспектор Лосано си мисли и въздиша: „Добро момче е този Лядо“. Усетил е, че не му се напуска и има право. А той се държи като хлапак, който си търси нещо за занимавка в последния момент. Освен това хитро бе дал своя номер на Ева, вместо да й каже да се свърже със Суреда. Направи го умишлено. Надушваше, че Ева има нещо да му каже и както винаги остави вратичка, ако тя реши, без да я притиска, да му сподели. Проблемът е там, че той вече не държеше ключа за тази вратичка и това си беше чисто подвеждане. От утре сутринта вече нямаше да е в комисариата и колкото и да не му се искаше да остави случая, щеше да спре да дърпа юздите. Подозира, че Ева не е звъняла току-така и точно това обаждане е чакал цели четири години. Научил се е да познава по гласа кога крият нещо, или кога се мъчат да кажат нещо, но не се осмеляват да го изрекат. Трябва да действа предпазливо. Ако я беше бомбардирал с въпроси, щеше да я уплаши и да я накара веднага да се свие в черупката си. Беше звънял на Пепе Молина от метрото, но там нямаше обхват за мобилния. „Ако Молина не ми се обади, по-късно пак ще се опитам да се свържа“ — казва си той. Изглежда Ева знаеше повече, отколкото бе казала, и най-сетне случаят тръгва в някаква посока. И чувства как гъделът на интуитивното прозрение пълзи като топлинка по тялото му и кара ушите му да пламнат.

— Убеден ли си, че искаш да си сложиш жълтата риза? — мръщи се жена му.

— Защо? Какво й е на жълтата риза?

— Това, че носи лош късмет: Не си ли забелязал, че актьорите никога не се обличат в жълто?

Дразни се, че точно сега, когато вече си я е закопчал, идва жена му и го кара да я сменя.

— Аз не съм актьор — възразява.

Тя обаче продължава в същия дух:

— Молиер е умрял, облечен в жълто — подхвърля уж небрежно съпругата му, врътва се и тръгва към вратата. — Затова актьорите избягват да излизат на сцената в този цвят — допълва за завършек, та да му го набие по-добре в главата.

Лосано дълго се гледа в огледалото и, вироглав като никой друг, решава, че жълтото много му отива. Докато си слага сакото и си преглежда портфейла, се пита откъде, по дяволите, жена му вади всичките тези глупости като на Рийдърс Дайджест дивотиите, които му поднася, скимне ли й да го дразни. „Вероятно това е някаква форма на отмъщение, задето не я поканих на вечерята“ — мисли си той, после отваря вратата, целува я за довиждане и излиза.

Не е суеверен. Полицаите си играят с живота и със смъртта и не могат да вярват в подобни глупости. В противен случай щяха да си седят затворени вкъщи, за да не би случайно да стъпят върху чертата между тротоарните плочи и нямаше да поглеждат от прозореца, за да не видят черна котка да минава по покрива. „Само това ми липсваше, да ми навира в очите откачените си предразсъдъци за жълтата риза“ — задъхва се той от яд вече в асансьора, този път наистина много ядосан, защото костюмът вече не му се струва толкова безупречен и защото съзнава, че поне част от вечерта му е съсипана, понеже ще го гложди съмнението дали е било подходящо да се облече в жълто в деня на пенсионирането си. Мъчи се да забрави за инцидента и отново се съсредоточава върху Барбара и предчувствието си. В асансьора главата му пламва още повече, когато поздравява момчето от най-горния етаж, което наскоро е дошло в Билбао, занимава се с информатика и сега извежда кучето си на разходка. Сеща се за кучето на Барбара. Беше й подарено от Иняки и Елизабет по повод десетия й рожден ден, през лятото на 2000 година. Видя го на снимка, още кутре, гушнато от разнежената Барбара. Спомня си, че дълго е съзерцавал снимката, впечатлен от начина, по който момичето гали кучето и го целува, а също и от погледа на чичо й Иняки, запечатан от камерата на Елизабет със същата точност, с която бе уловила и радостта на Барбара. Затрогваща фотография. Момичето, кучето и чичото на плаж на Кантабрийско море. Бушуващите вълни зад гърба им и заплашителните облаци на хоризонта, сякаш предвещаваха онова, което предстоеше да се случи. Не че допринесе с нещо за разследването, но понякога снимките говорят. И в ласката, в почти чувствената обич на Барбара, галеща кученцето, както и в искреното обожание в очите на чичото се криеше послание, в чиято същност той така и не бе успял да вникне. Нурия Солис се бе оплакала, че кучето й навявало прекалено много спомени за Барбара, и Пепе Молина го бе отнесъл в наследствената къща в Монтсени. И отново, в очакване на своя отговор, в главата му се появиха въпроси, наредени на дълга, непрекъсната опашка. Защо Барбара Молина е отишла в Билбао? Какво е очаквала от леля си и чичо си? Какви отношения имаха едните и другите, извън декларираното в показанията им? „Кой е уведомил Елизабет Солис и Иняки Сулоага за случилото се?“ — го беше попитал Суреда днес следобеда. Ако мобилният им е бил изключен или извън обхват, кой и как им се е обадил? Въпросът, който логично си задава веднага след това е дали действително бяха стигнали до островите Сиес? Честно казано, не може да твърди нищо със сигурност, защото така и не бяха потърсили доказателства за потвърждение. Нямаше начин да проверят. Просто повярваха на думите им и толкоз. В този момент започва да му се струва странно, че е възможно някой да бъде ненамираем в продължение на толкова дълго време. Барбара изчезва във вторник, хваща автобуса и в четвъртък тегли пари в Билбао, а съседките я виждат отчаяна да звъни на вратата на апартамента на семейство Сулоага. Следователно цели два дни тя безуспешно се е мъчила да се свърже с леля си и чичо си. Справката за мобилните на Елизабет и Иняки потвърди обажданията й. Но ако наистина, както бе подхвърлил Суреда, Барбара е имала втори телефон? Не му се вярва, защото вътрешният глас упорито му подсказва, че е възможно Барбара да ги е намерила. „И защо не? Тази вероятност е не по-малко правдоподобна от всички останали — продължава да разнищва вариантите той. — Момичето ги търси по телефона, те правят обратен завой и се връщат в Билбао, тримата се срещат, качват я на колата и я завеждат у дома.“ И спира дотук, понеже не знае как да продължи, убягват му възможните мотиви, накарали лелята и чичото да извършат подобно престъпление, въпреки че най-страшните престъпления се извършват в най-добрите семейства — знае го отлично. Пепе Молина беше настроен против двамата Сулоага, а един баща интуитивно усеща опасностите, застрашаващи децата му. Лосано отваря вратата на асансьора и дава път на съседа от Билбао, станал неволен вдъхновител на неговите размисли, родили току-що хрумналите му нови идеи. Това можеше да означава, че Иняки и Елизабет, или единият от двамата, е третият заподозрян по случая. И този път проблясъкът му е толкова силен, че сякаш мъглата на Лерида внезапно се е вдигнала с първия слънчев лъч на утрото и откриваше пред него път, по който да поеме, към кабината опръскана с кръв, към изоставената чанта и следите, недвусмислено сочещи, че е имало насилие.

Бяха разследвали семейство Сулоага, но честно казано, не особено задълбочено. Те бяха целта на Барбара, крайната точка по поетия от нея път, до която така и не бе стигнала. Поводът за бягството очевидно беше останал зад гърба й, в Барселона, и идваше от родителите, от гаджето, от учителя, от приятелките. И в този момент Лосано затаява дъх, защото за първи път от години се оказва способен да мисли в друга посока и да вижда нещата от нов ъгъл. Каква беше връзката с роднините й в Билбао? Какво представляваше за нея семейството, с което бе прекарвала ваканциите си като дете? Защо Пепе Молина враждува с Елизабет Солис? И защо е против Иняки Сулоага? Защо Барбара Молина престава да ходи през лятото при леля си и чичо си от тринайсетгодишната си възраст? Чувства приятно оживление, усеща сладостната тръпка, познава тези вълнуващи моменти, когато по масата сякаш се разлива струя вълшебно масло, раздвижва ръждясалите елементи на пъзела и те като по чудо се плъзгат, разместват се и се напасват по местата си. Знае, че ако бъде търпелив и внимателно подбутне нещата насам-натам, всичко ще придобие смисъл и ще стане разбираемо. Интуитивно усеща, че е по-близо до истината, отколкото е бил преди няколко часа. Вади мобилния и без да се притеснява, се обажда, за да даде последното си нареждане на Лядо.

— Лядо? Извинявай, провери ми още нещо, за последно. Интересува ме дали семейство Сулоага са влезли и излезли през пристанището на Билбао в дните, посочени в показанията им. Ако има начин, провери и маршрута им, а също и регистрираните входящи обаждания на мобилните им телефони от вторника до петъка. Искам да се установи дали някой ги е търсил многократно, настоятелно, или е имало обаждане от непознат номер.

От другата страна на линията Лядо мълчи и си записва указанията.

— Нещо друго, шефе?

На Лосано му е дошло вдъхновението.

— Да. Свържи се с ветеринарния лекар на семейство Молина и го разпитай за кучето на Барбара. Възраст, раса, има ли компютърен чип, или не, връзка с момичето — с една дума, всичко.

Изумен, Лядо подсвирва с уста:

— Че това си е бая работа, шефе. Наистина не се шегувате. Не знам дали ще мога да я свърша преди дванайсет.

На Лосано това му е известно.

— Няма значение, обади ми се, когато свършиш, а аз ще предам рапорта ти на Суреда.

— Дадено, шефе, залавям се за работа веднага — завършва ентусиазиран Лядо.

Лосано прибира мобилния си с пълното съзнание, че да се докаже логично едно интуитивно хрумване е прекалено сложна задача. Кучето е нов елемент, но е връзката със семейство Сулоага. Няма ясна представа защо иска да тръгне по тази нишка. Понякога и най-голямата глупост може да те отведе до истината. А той, както вече е известно, е стара кримка.

И когато излиза на улицата, стъпва на асфалта и черният пушек от ауспуха на потеглящия наблизо автобус го блъсва в лицето, ентусиазмът му внезапно се изпарява. Времето. Времето му свършва. Вече няма време, а Суреда изобщо няма да обърне внимание нито на кучето, нито на семейство Сулоага.

Обречен е до края на живота си да живее в съмнения.