Майте Каранса
Отровни думи (15)

14. Ева Караско

Ева си прибира кутията за химикалки, учебника и бележника, взема си якето, става и напуска урока по английски, отправяйки извинителна гримаса към teacher-а. Врътва се и излиза. Не може и минутка повече да остане. Беше неспособна да се концентрира в нещо толкова тъпо като разликата между формите should и must. Мислите й са изцяло погълнати от Барбара. Още щом кракът й стъпва на улица „Виляроел“, вижда, че вали, но това изобщо не я вълнува. Тръгва под дъжда, който се стича по челото, по лицето и по косите й, цялата става вир-вода. Водата й напомня за Барбара. Тя не можеше да живее без вода. Изпитваше крещяща потребност да се цопне в басейна, да се пъхне под душа или да плува в морето. „Ще ти избелее кожата като на Майкъл Джексън.“ „Без вода се чувствам мръсна“ — оправдаваше се Барбара.

Минава нисан патрол, каран от някаква фукла от Педралбес и цялата я опръсква. Това вече никак не е забавно и тя крещи:

— Хей, я по-полека!

Изрусената фръцла обаче я отминава, игнорирайки я тотално, също като Барбара. Защо всъщност се скараха? Бяха ли истински приятелки? Историята с Мартин Борас ужасно я нарани, но не тя беше причина за кавгата им. Нещата между тях бяха започнали да се развалят още от преди. Барбара не й се доверяваше, престана да споделя с нея, откакто между тях се появи Хесус Лопес. Затова пък пред него всичко си казваше и си изплакваше мъките. Приятелките си казват нещата, споделят си, а Барбара така и не й разказа какво се бе случило през онова лято. Върна се от ваканцията променена, не беше същата, не се смееше, избягваше я, не искаше да ходят на игрището за кегелбан, вече не й беше интересно да слушат „Ю Ту“, нито я молеше да й даде да поноси тениската й с щампа на Маями инк^[1]. Тя упорито се опитваше да разбере какво става с нея, а Барбара мълчеше като гроб. Отвори си устата единствено и само, за да й каже със заплашителен тон да бъде така добра да не си пъха носа, където не й е работа и да не дърдори зад гърба й с родителите й за нейни неща. Беше напрегната и много ядосана. „Те са добри хора — повтаряше й Ева загрижена, — родителите ти се тревожат за теб, както и аз.“ И действително, Пепе и Нурия, всеки посвоему, страдаха за Барбара. Като нейна приятелка, която се интересува от проблемите й, беше напълно естествено да се обърне към тях, за да се опитат с общи усилия да й помогнат. Но Барбара издигна първата стена помежду им.

Първия ден от началото на учебната година, вместо двете заедно да се смеят в коридора на етикета на Зара, щръкнал от ризата на Хесус Лопес, тя излезе от класната стая залепена за даскала, зяпнала го в очите, сякаш е някакво божество. Тръгнаха си, увлечени в разговор, и минаха покрай нея, като че беше въздух. Говореха за обсадата на Алезия^[2], редовният му номер, с който впечатляваше наивниците и си печелеше нови почитателки да се прехласват по него. Слагаше в малкия си джоб онези натегачи от по-горните класове, които вечно бълнуваха за знаменитата история с покоряването на Галия и за това колко гениален бил Юлий Цезар. Номерът действаше безотказно. „Хей, какво има между теб и Хесус? Сега с учителите ли взе да се сваляш?“ „Глупости. Само си говорим. За история.“ „Да, бе, току-виж съм ти повярвала, че се интересуваш от Римската република!“ „Представи си, да, интересувам се. Аз имам интереси, не съм като теб да лея сълзи и сополи над книгите за Мафалда^[3].“ Барбара винаги се отбраняваше чрез нападение. Отказваше да говори за Хесус, отказваше да говори за лятото и не беше същата. „Какво й е на Барбара?“ — попита я Андрес, засегнат, че Барбара го бе отрязала грубо за нещо. Защо всички мислеха, че тя трябва да знае всичко за Барбара? Да не би да е защитила магистърска степен по Барбара? А тя, видите ли, лисицата и с лисица как се преструва, все едно наистина е така и само с нея се съобразява, за да изглежда, че са приятелки. „А теб какво те интересува — отвръщаше Барбара доста нападателно, типично в неин стил, — понякога на възрастните им се случват разни неща, които децата няма защо да знаят.“ Щом е такъв инат, да си чупи главата! Въпросът беше, че Барбара предпочиташе да споделя личните си неща с един дърт глупак вместо с нея, най-добрата й приятелка. „Хесус е готин“ — защитаваше се Барбара. Но гласът й трепереше. Нямаше ли очи? Не си ли даваше сметка какъв гаден развратен тип е Хесус, лигавеше се и угодничеше на всички задници под шестнадесет години? Не, тя изобщо не загряваше и вярваше на всичките му простотии за Фелини, Пикасо и Гьоте. Безсрамникът пробутваше нескопосано скалъпените си номерца и приказките си, и се правеше на много културен пред момичетата, за да ги впечатли. Духовитостите му приличаха на стара плоча, която пускаше да се върти всяка година. Всичко му беше изтъркано — анекдотите, вицовете, в това число дори и импровизациите. Така твърдяха повтарачите, макар и да не бе необходимо да го казват. То се виждаше от сто километра, че е измамник. Но Барбара, иначе толкова съобразителна и умна, падна с двата крака в капана. Налапа въдицата и се остави да я баламоса с ласкателствата си. „Кажи, Барбара, слушам те. Въпросите ти са важни за мен, карат ме да се замисля. Барбара винаги задава интересни въпроси…“ От тия двамата ми се гадеше. Може би се престори на тъжна, за да се направи на интересна. Или симулира депресия, за да провокира Хесус да я ободри, като я заведе да гледат последната изложба на Дали в Кайкса Форум. Стомахът ми се преобръща от тях.

Минава по тротоара срещу училището. Вали като из ведро, а тя се спира и остава под проливния дъжд, загледана в затворената врата и в надписа „Училище Леванте“, който бе виждала всяка сутрин в продължение на петнайсет години. Тук се запозна с Барбара. Носеше косата си на две плитки, а на гърба си — раничка с Мики Маус и й предложи да си поделят сандвича й с шунка. Изядоха го заедно, всяка си отхапваше и го подаваше на другата. В края на първия учебен ден вече бяха станали неразделни приятелки. Направо е невероятно как децата се надушват и веднага откриват сродната си душа. Бяха като деня и нощта, но се смееха на едни и същи глупости и се разбираха без думи. Барбара беше по-дръзка и по-експанзивна натура. Барбара бе лудата глава, а тя — разумната. Налагаше се да й слага юздите, за да я усмири, но умееше също и да я подръчка да дърдори глупости, да залепи дъвка на стола на учителката, да размени на закачалките престилките на момчетата, да дразнят онези от масата срещу тях в столовата. Двете бяха дупе и гащи. Макар и много различни. На Барбара й харесваше да се облича така, че да впечатлява, обичаше да излезе на дъската и да се държи предизвикателно. Казваха, че са идеалната двойка, красивата и грозната, съобразителната и интелектуалната, общителната и срамежливата, чувствената и фригидната. Защото Барбара беше много чувствена. От най-ранна възраст, от съвсем малка, Ева бе забелязала как се обръщат да я гледат и момчетата, и мъжете. Заради походката, заради начина, по който движеше ханша, танцуваше или смучеше бонбон. Всичко правеше с кокетство, по детски невинно и чисто, но страхотно женствено. Нямаше нужда да си лакира ноктите и да си слага къси полички, за да омагьосва мъжете. Барбара имаше пленителен поглед, грациозно тяло, лъскава коса и не се скъпеше на прегръдки, ласки и целувки. Винаги бяха заедно, много близки, толкова плътно една до друга, че усещаше хладния й допир, топлината на ръката й, туптенето на сърцето й. Като малка не знаеше къде свършва тя и къде започва Барбара. Бяха едно тяло и една душа. И така до момента, когато Барбара се отдръпна от нея и пожела да бъде сама. Дори по-лошо — да бъде придатък на Хесус Лопес. Тогава се бе почувствала така, сякаш са й отрязали ръка или крак с електрически трион. Беше жестоко. Дълго не можа да се съвземе, част от нея й липсваше и за първи път усети колко страшна е самотата.

След онова лято, на четиринайсет години, Барбара умря за нея. Ужасно трудно е да си представиш мъртва приятелката си и особено Барбара, така изпълнена с желание за живот, но тя я беше убила. Предателството на Мартин Борас не беше толкова важно. Бе само допълнително потвърждение, че Барбара си прави каквото й скимне без изобщо да й дреме за нея, само едно оправдание, за да й вдигне порядъчен скандал и, за отмъщение, открито да й кресне в лицето, че е свиня и лоша приятелка. Тази история обаче не й бе причинила такава болка, каквато изпита при разкритието, че Барбара се е сдушила с Хесус Лопес и го предпочита пред нея. Намигаше му, увисваше му на ръката, говореше му поверително на ушенце, толкова близо, че дъхът й гъделичкаше врата му. Устните им сякаш се търсеха да се съединят. Да ги гледаш заедно, бе истинско предизвикателство, в което се отгатваше нещо повече от възхищението на една ученичка към учителя си. Барбара направо си го прелъсти, а Хесус, като кръгъл глупак, си въобразяваше, че тя се е влюбила в него заради интелигентността му.

Ненавиждаше Хесус. И до днес продължаваше да го мрази. Страхливец, гадняр, който интимничеше по най-долен и евтин начин с тийнейджърките, за да се възползва от тях. Подмолен тип. В действителност не беше нищо повече от Нарцис, влюбен в собствения си глас. Сега не знае какво да мисли и как да си я представя. Не я виждаше като жертва в ръцете на Мартин Борас. Не й се вярваше, въпреки че всичко бе възможно. Нищо чудно и Мартин, също като нея, да е страдал и да е искал да бъде само негова. Отлично знае, че ако някой има до себе си Барбара, няма желание да търси друга любов. Барбара изцяло изпълваше, насищаше. Човек се пристрастяваше към нея като към шоколада.

Забелязва, че в училището свети. Някой беше останал да поправя писмени работи или да разпечатва тестовете за изпит за следващия ден. Хесус вече не си уговаря срещи с ученичките извън часовете, за да им дърдори баналностите си. В крайна сметка го изгониха. Въпреки всичко стана благодарение на Барбара. Боли я да го признае, но смъртта на Барбара стана причина да се въздаде правосъдие. А сега изведнъж се оказва, че е жива! И отново се замисля за смайващото разкритие. Къде ли е? Къде ли е била през цялото това време? Защо изчезна? И историята, която бяха скалъпили за Мартин Борас и за неговото мазе, й се струва все по-абсурдна. Беше глупост. Мушва се на сушина под козирката на един вход, за да се скрие от проливния дъжд, който се стича по врата й и пак избира номера на мобилния, от който й бе позвънила Барбара. Може би сега ще има повече късмет и ще й каже къде е, кой знае. Чака упорито, но след дълго звънене отново се чува металният глас на оператора, който равно и безлично рецитира своето „Телефонът е изключен или извън обхват“.

Откъсва очи от училището, обръща се и тръгва към дома. Мокра е до кости и започва да киха. Докато бърза към къщи, не спира да мисли и си признава, че е била несправедлива към Барбара. За нея беше мъртва, беше я убила собственоръчно в сърцето си, но от любов. Защото не можеше да живее без нея. Зачеркна я от живота си още преди да изчезне и затова реалното й изчезване не й причини дълбока травма. Пристига си вкъщи, а майка й от вратата й мърмори, задето се е намокрила. Отвръща й, че е късметлийка да има изобщо дъщеря, която се мокри и се връща у дома да се преоблече, понеже майката на Барбара и това няма. Оставя я втрещена и докато върви към банята, си дава сметка, че е казала точно каквото мисли. Барбара е жива, а майка й дори не подозира. Може би сега стои под дъжда на някоя улица в Барселона, а майка й мисли, че е мъртва и заровена. Ева се чувства отвратително. Очакваше, че като даде номера на бащата на Барбара, ще се освободи от отговорност, но не се получи. Тайната я изгаря. Иска й се да разтръби, че Барбара е жива. Иде й да отвори прозореца и да изкрещи с пълен глас, иска й се да има куража да излезе и да я търси. Освен това, Барбара се обади тъкмо на нея да й каже, че е жива. Не се обади на баща си, нито на майка си, нито на полицията. Обади се точно на нея. Защо? Нали вече не бяха приятелки. Защо на нея?

Докато е в стаята си и се преоблича, телефонът звъни. Майка й идва, подава й безжичния апарат и прошепва, закрила с ръка слушалката:

— Търсят те от полицията.

Ева грабва веднага телефона, с треперещи ръце.

— Да моля?

От другата страна се чува спокоен глас, гласът на заместник-инспектор Лосано.

— Ева Караско? Здравей, обажда се заместник-инспектор Салвадор Лосано.

— Здравейте — отвръща тя, опитвайки се да отгатне дали й се обажда, защото са открили Барбара, или защото иска да научи повече подробности от първа ръка.

— Какво има? Днес си ме търсила, искала си да говориш с мен, нали?

Ева онемява. Значи заместник-инспектор Лосано още нищо не знае.

— Не дойде ли при вас господин Молина, бащата на Барбара Молина? — пита го тя директно.

Заместник-инспекторът изглежда изненадан.

— Ами, не. Доколкото знам, не е минавал.

Ева се колебае, объркана. Какво да направи? Дали да му каже каквото знае? Че Барбара е жива и има номера на мобилния, от който й се е обадила. Обаче си спомня думите на бащата: „Забрави за това и остави на мен. Животът на Барбара е заложен на карта“. Беше съвсем наясно, че той е неин баща, човекът, направил най-много за дъщеря си, и е най-заинтересован да я намери жива. Тогава набързо измисля как ловко да се измъкне.

— Ами, спомена ми, че ще мине да ви види, понеже има да ви казва нещо. Той ще ви обясни — добавя, за да стане ясно, че не й е позволено да говори, понеже не е нейна работа.

Заместник-инспектор Лосано обаче дълго се бави да каже дочуване и да затвори.

— Почакай — моли я. — Чакай малко. Наистина ли нямаш какво да ми кажеш?

— Не, нищо.

— Имаш ли някаква информация за Барбара?

Ева си поема дълбоко дъх и се измъква с извинението:

— Баща й ще ви каже.

Но заместник-инспекторът продължава да упорства:

— Ако искаш да ми кажеш нещо, можеш да ми се обадиш по всяко време, запиши си номера на мобилния ми телефон.

И й диктува номера на мобилния си. Накрая, заеквайки, Ева смънква под носа си:

— Ако науча нещо, ще ви се обадя.

И затваря, сипейки проклятия.

Облича се, много вкисната. Докато си суши косата, доста изхабена от маши и сешоари, я хваща яд на самата себе си. Беше направила голям гаф. Сега заместник-инспектор Лосано щеше да си пъха носа, където не трябва, и щеше всичко да развали. Пепе Молина бе поискал дискретност, за да може да действа на спокойствие, но сега вече нямаше да го има. Не се изненадва, че той няма доверие на полицията — четири години бяха наливали от пусто в празно и не намериха нито едно доказателство, за да обвинят Хесус Лопес. Беше ясно като бял ден, че жена му го прикрива. Несъмнено именно той бе хванал Барбара в Билбао, беше я отвел до Лерида и я беше убил. „Добре де, не я е убил — поправя се тя — но е направил така, че да изчезне.“ Колебае се. Или Барбара е избягала заради нея? Импровизира. Или е потърсила Мартин Борас, за да избяга от Хесус Лопес? Някои неща, които не й се връзват. При всички случаи я беше манипулирал, малтретирал и я бе довел до това ужасно състояние. Толкова ли беше трудно да го хванат в лъжа? Да го накарат да пропее? Пълни некадърници! Единственият мъж на място се оказа Пепе Молина. Хубавичко беше подредил Хесус, направо му бе сменил физиономията. Само я е яд, че не е била там да го види с очите си. Беше му счупил носа и му беше избил един кътник. Заслужаваше си го! Заслужаваше си някой да го смачка от бой и да му каже в лицето, че е педофил. „Изплюйте се върху плешивата глава на кретените!“ — е казал много прозорливо поетът Салват Папасейт^[4]. Светът е пълен с кретени, но хората не умеят да ги разпознаят. И внезапно замръзва. Спомня си, че е споделила с Пепе Молина неоснователните си подозрения за Мартин Борас. Избива я студена пот и току-що облечените дрехи залепват за гърба й. Какво бе направила? Защо му го изтърси? Ще го убие. Бащата на Барбара е способен да го стори. И още как. Веднъж вече си беше излял гнева срещу Хесус Лопес — жестоко, като разярен звяр — но сега, след като я е трупал четири години, яростта му щеше да е страшна и направо щеше да го размаже. Защо й трябваше да му издрънка тая глупост? И си го представя съвсем ясно. О, не! Ще го направи на пихтия! Затова не е отишъл да види заместник-инспектора. Искаше да въздаде правосъдие лично. Сам. Искаше да си отмъсти.

Хваща решително телефона и се обажда в дома на Барбара. Ще говори с Пепе Молина незабавно и ще му каже, че се е объркала, че е избързала, че е най-добре той да се свърже със заместник-инспектор Лосано, който вече е нащрек и чака. Чува позвъняването — веднъж, втори път и след третото се включва телефонният секретар. Изглежда ги няма, сигурно са излезли или говорят по телефона. Не може да стои със скръстени ръце и да чака. Ако преди не я свърташе в часа по английски, сега не можеше да си намери място у дома. Скача нервно, грабва чадъра и чантата, облича си шушляково яке и излиза.

Вече на улицата си дава сметка, че е спряло да вали, и ядосана на себе, хвърля чадъра на земята. Една съседка, която тъкмо си отключваше вратата, я мъмри:

— Какво ти става, Ева?

Засрамена, тя бърза да вдигне чадъра и си задава същия въпрос. Наистина, какво й става? Тя не е такава, не си изпуска нервите, не крещи, не тропа с крака, не хвърля чадъри по земята.

И внезапно си дава сметка, че е силно изнервена, защото съдбата й предлага втори шанс. Можеше да поправи нещата и да си възвърне част от себе си.