Майте Каранса
Отровни думи (13)

12. Барбара Молина

Много съм изплашена, ужасно сбърках, все правя някакъв гаф. Не биваше да се обаждам на Ева. Със сигурност още ме мрази, не ми е простила, кълне ме всяка нощ и се радва, че съм изчезнала. Постъпих като голяма свиня, бяхме приятелки, а аз я измамих. Откраднах й Мартин, а дори едно „съжалявам“ не й казах. Той е прав, винаги е прав. Казва, че съм му съсипала живота. Каквото и да правя, всичко развалям. Не мога да изчистя мръсотията по себе си, не мога, колкото и да жуля тялото си с ръкавица от магей до разкървавяване. Когато се разсърди, твърди, че хора като мен не заслужават да живеят, то и без това всички вярват, че съм умряла. Мъртва съм и не трябваше да се свързвам с живите. Това ми се полага — да живея тук, в тази дупка, изоставена, на тъмно, като животно. Понякога съзнанието, че ме мислят за мъртва ме утешава. Смъртта е моето изкупление, превръща ме в приятен спомен, в снимка на засмяно младо момиче, на което всички прощават. Не знаят, че съм лоша, или са го забравили. Толкова по-добре. Единствено него не мога да излъжа. Ако изляза оттук, хората ще се ужасят като видят каква жена съм. А на една жена не се прощават нещата, които прави едно дете. Той не престава да ми го повтаря денем и нощем. Не знам как, но нося лошотията в кръвта си. И той беше моя прищявка, аз го потърсих, аз го поощрих, аз го съблазних. Аз му съсипах живота. Егоизмът ми няма граници, винаги съм искала онова, което не е мое и съм била амбициозна и алчна. Исках най-добрата оценка, играчката на съседчето, гаджето на приятелката си. И го постигах с недостойни средства. Аз съм вещица. Сигурно това е причината, която ме тласна да се увлека по Мартин Борас. За да накарам Ева да страда, за да й покажа, че съм по-добра от нея. Може би не умея да се контролирам и да овладявам капризите си. Понякога си мисля, че знам кое ме подтиква да направя нещо, а друг път си давам сметка, че и представа си нямам. Луда ли съм?

Вече бях в течение на чувствата на Ева към Мартин Борас. Знаех от месеци и толкова я бях слушала да ми говори за него, че познавах и кътните му зъби, макар никога да не го бях виждала лично, с очите си. Беше й инструктор от Клуба на екскурзиантите, шест години по-голям, готин пич, вечер се забавляваше в една дискотека, имаше мотор, бе ходил в Ню Йорк и в Токио — градовете, за които ние мечтаехме да посетим някой ден, — и приличаше на Брат Пит. Вихреше се в другите среди, но в Клуба се правеше на добро момче. Родителите му го бяха принудили да стане инструктор, поради не знам точно каква история с дрога. Нещо като тъпа обществена дейност, вероятно, следвайки съвета на някой психолог пуритан. На Мартин изобщо не му пукаше за хлапетата и за екскурзиите и не му се отдаваше твърде да пее песнички и да подготвя вечерни игри, костваше му много труд и пот. При всеки удобен случай се измъкваше от задълженията си. Измисляше си опашати лъжи и посред нощ, докато бяха на палатков лагер, яхваше мотора и отиваше да купонясва. Връщаше се на разсъмване, под очите с торбички, увиснали до коленете. Другите инструктори много се дразнеха от него, но не дрънкаха по негов адрес и не го издаваха. Родителите му си живееха с илюзията, че е прекарал почивните дни сред природата, на чист въздух и че е добро дете. Това го знаех от Ева. И ми се струва, че още преди да се запозная с него, вече бях готова да се влюбя в него. Беше лъжец като мен, бе измамник като мен, държеше винаги да става на неговото, но се проваляше като мен. Бяхме сродни души. И досега не ми е ясно дали го осъзнавах или не, но имах слабост към този тип хора. Към типа гадняри.

Беше любов от пръв поглед. Погледнахме се и се харесахме. Не знам дали Ева вече му бе говорила за мен, или не. Знам само, че когато ме видя, Мартин ми намигна, а аз му отвърнах. После мигновено ме огледа от главата до петите с усмивка, която ме извади от равновесие. Почувствах се разголена и ми се прииска да го целуна. Беше толкова силен импулс, че трябваше да положа усилие, за да не му се хвърля в обятията. Ева нищо не забеляза. Дори по-лошо, помисли, че се стеснявам и се опита да ни накара да станем приятели. Ева беше прекалено добра и малко глупавичка в тези неща. Пък и беше толкова тъпа, че не си знаеше интереса. Имаше цици като дини, а тя, вместо да се фука с тях, си ги криеше. „Срам ме е“ — мънкаше тя. Бяхме много близки, до фаталното лято, допреди да се случи онова нещо и тя да се настрои против мен, щом се опитах да я направя съпричастна към проблема ми. Преди да изслуша мен, вече се беше съюзила с родителите ми и кой знае как й бяха промили мозъка, докато са ме обсъждали надълго и нашироко. Затова повече никога нищо не й споделих. Нямаше смисъл. Нито щеше да ми повярва, нито щеше да ми помогне. Разбираше, че крия нещо от нея, но не настоя. Двете с майка ми бяха тези, които ме убедиха да се запиша в Клуба на екскурзиантите, за да променя средата и да живна малко. Трябваше да се отърся от налегналата ме тъга и да не седя вечно затворена вкъщи. Така настояваха те и аз ги послушах. Но в мига, когато Мартин Борас ме погледна, осъзнах, че не е възможно да продължим да бъдем приятелки. Или Мартин, или Ева. И избрах Мартин. Ева вече я бях изгубила, беше приятелка на баща ми и на майка ми, не и моя. Или пък просто много-много не му мислих и последвах повелите на тялото. Проблемите дойдоха по-късно.

Същата вечер, на излизане от клуба, го видях да се суети около мотора си и докато му сваляше катинара, скритом ме поглеждаше. Излъгах Ева, че съм си забравила мобилния и трябва да се върна да си го взема. Когато излязох след няколко минути, със сърце биещо до пръсване, Мартин, с каска на главата, още не си беше тръгнал. Беше от ясно по-ясно, че ме чака. „Искаш ли да те закарам до някъде?“ Познатият изпитан трик на спец по свалките. Отговорих му: „Да, благодаря, не живея много далеч и би било супер да се повозя малко“. Седнах зад него и, когато обвих с ръце гърба му, за да се хвана здраво, почувствах иглички по краката си и цялата потръпнах. Преди да се целунем за първи път, се ухажвахме и си изпращахме SMS-и. Цели два месеца се срещахме тайно от Ева и от всички останали. И за мен беше по-добре, не исках домашните да научат. Измислях всевъзможни оправдания — изпити, работа, излизания. И накрая се случи неизбежното, скарах се с Ева. Беше наскърбена, побесняла от ревност и ме обвини, че съм я измамила и излъгала. И с пълно право. Останах без приятелка, съвсем сама, за първи път в живота си и то тъкмо, когато най-много имах нужда от някого до себе си. Имах само гаджето и се вкопчих в него, сякаш без него животът щеше да свърши. Исках да изживея любовта с Мартин и да забравя всичко, което ми се бе случило. Повтарях си, че нищо страшно не е станало, че е било само подхлъзване, грешка, която повече никога няма да повторя, но понякога, като се сетех, погледът ми се замъгляваше и исках да умра. Не можех да се съсредоточа над уроците, чувствах се омърсена, мъчно ми беше за Ева и наивно вярвах, че влюбвайки се в Мартин, ще се изчистя от греха си. Или, може би, не го мислех. Чувствах го и го желаех, нищо повече. Обличах се за него, сресвах косите си за него, но веднъж, когато се приближи до мен незабелязано, откъм гърба, и ме целуна по врата, изпищях като полудяла, все едно ме бе пробол с нож. Дори самата аз се изплаших от реакцията си, защото беше инстинктивна. Обзе ме паника, също като първия път, когато плъзна ръка под полата ми, а аз рязко я отстраних. Естествено, Мартин се сърдеше. „Никак не си лесна — дразнеше се той, — пълна си със задръжки.“ Аз мълчах. Нощем мечтаех за него и мислено го целувах, но когато беше до мен и усетех ръката по кожата ми и изгарящия му дъх, тялото ми се вцепеняваше. Ставах студена като буца лед и си измислях оправдания, за да избягам. Трудно ми бе да се отпусна и да свикна с допира му, с устните му, които играеха по шията ми, хапеха ме и гъделичкаха меката част на ухото ми, докато ми шепнеше приятни неща. Никога не понесох да ме прегръща, обвил ръце зад гърба ми, но постепенно постигнах известен напредък в целувките и дори успях да изпитам удоволствие от ласките му. Бях влюбена, признавам. Нямах правото, но наистина, бях или поне ми се искаше да бъда. И точно когато ми се струваше, че всичко върви добре, че съм като всички останали момичета, отново се случи. И този път нямаше връщане назад.

Беше по коледните празници и ме свари неподготвена. Бях прекалено разсеяна в мисли по Мартин и проявих невнимание. Беше побеснял от ревност. Прочетох го в очите му. Обвини ме, че се чукам с първия срещнат, че съм разгонена кучка, че му слагам рога. Започна да ме удря, смля ме от бой и заплаши да разкаже на всички истината за мен. Училището беше ад, у дома живеех в ад, връзката ми с Мартин се превърна в ад, Ева ме бе запратила в ада. Не можех да изляза от ада. Изгаряше ме и не ми оставаше нищо друго, освен да се оставя пламъците му да ме погълнат. Въпреки всичко не губех надежда да се спася с помощта на Мартин или да избягам с него, някъде много далеч, с мотора, с вятър брулещ лицето ми, без посока. На три пъти се опитах да правя любов с него и трите пъти избягах изплашена, докато последния път, през първия ден от ваканцията за Страстната седмица, изгорих всичките си мостове назад. Отидох в дома му, за да останем насаме, и се заклех да прекарам с него нощта.

Очакваше ме с усмивка и с напълно подготвен за целта терен. Беше запалил свещи по ъглите, край килима, върху него бе разхвърлял, уж небрежно и без ред, възглавници за сядане, а във въздуха, много знаменателно се носеше мелодията на песента Love is dead, на група „Токио хотел“. We die when love is dead. It’s killing me. We lost a dream we never had.^[1] Предложи ми напитка, някаква негова си измишльотина, която, по думите му, беше взривоопасна смес. Пих, без да задавам въпроси. Веднага усетих някакъв гъдел и заразителна радост, която ме накара да се почувствам лека и безтегловна. Помня, че внезапно изгубих възприятията си за предметите и цветовете им се размиха, напуши ме лудо желание да се смея и да танцувам. Усещах музиката да нахлува на вълни по всички клетки на тялото ми, огъващо се като бамбукова тръстика, но неговите ръце бяха студени, докато се мъчеше да разкопчае блузата ми. Казах му да спре, че не искам, да ме остави да потанцувам малко, но той не обърна внимание на думите ми и упорстваше да ме съблече. Изкрещях, защото студът се беше превърнал в отвращение. Тогава той ме тръшна на пода, затисна ръцете и краката ми грубо, с цялата тежест на тялото си, и двамата се затъркаляхме по килима в неравна борба. Съпротивлявах се, хапех и ритах с крака, но съзнавах неговото надмощие. Отчаях се. Това не се вместваше в представите ми за любовта. И горчиво се разплаках. Тогава, чул риданията ми, той се сепна и сякаш се събуди от някакъв кошмар. Изправи се, отметна кичура, паднал над челото му и ми каза да си вървя. Думите му още кънтят в ушите ми. „Хайде, чупката. Изчезвай.“ Хвърли по мен дрехите и чантата ми, и сърдито, с озлобление изсъска в лицето ми: „Мръсна кучка, само си играеш с мен, нали?“. Вече на вратата се обърнах и го излъгах, че съм девствена.

Лоша съм и само се възползвах от него. Определено не бях влюбена. Той твърди, че не знам какво е да си влюбен. Хората като мен не били способни да обичат. Като се замисля, си давам сметка, че Мартин Борас е една от най-големите грешки, в живота ми.

Исках да науча какво е любовта и това ми струваше много скъпо — изгубих най-добрата си приятелка.