Майте Каранса
Отровни думи (12)

11. Нурия Солис

Нурия Солис се чувстваше смазана. Две посещения, напомнящи й за Барбара, само в един ден, бяха прекалено много за емоционалното й равновесие. Появата на Ева особено я бе развълнувала. Знаеше я от предучилищна възраст. Беше израсла пред очите й заедно с Барбара. Да отвори вратата и да я види пред себе си, беше все едно да се върне със скок през тунела на времето, с пет години назад, когато Ева звънеше на вратата всеки ден, влиташе стремително в стаята на Барбара и почти веднага след това оттам долитаха звучните им смехове. „Ще се попикая, направо ще се напишкам от смях!“ — крещеше Ева. Питаше ги искат ли нещо да хапнат, но те пищяха да им се маха от главата. Пречеше им. „Хайде, остави ни! Нищо не искаме!“ Единственото, което искаха бе да са заедно, за да си бъбрят, да плюят учителите и да одумват съучениците си, да проверяват имат ли съобщения в пощата си, да си прикачват снимки в интернет и да си фантазират.

Нурия Солис не знае какво да прави с подноса в ръцете си. Колебае се дали тя да изпие кафето, или да го изсипе в мивката.

— Искаш ли кафето на Ева? — предлага тя на Пепе, който е отишъл да се преоблече, да си сложи нещо удобно, както прави винаги, когато се прибере у дома и сменя безупречния си костюм с дънки и ежедневен пуловер. Пепе е много припрян, повече от друг ден.

— Какво стоиш като истукана в средата на стаята! Излез и остави това в кухнята — грубо я скастря той.

Заобикаля я и се захваща бясно да рови из чекмеджетата, като побъркан. Нещо го тревожи. Винаги си има грижи на главата, той е човек на действията и хора като нея, които му се мотаят в краката, му пречат. Хрумва й, че може би се кани да отиде при инспектор Лосано, за да се сбогува с него. Тихо тръгва към кухнята, без да пита повече. От дълго време вече не задава въпроси. Пепе влиза и излиза, суети се насам-натам, а тя сяда на дивана, като дядовците и бабите в парка, и го гледа как се щура в едната и в другата посока. Чувства се изморена и не успява да следва ритъма му. Вече не ходят на почивка, не излизат в събота и неделя, не посрещат гости, не ходят на вечеря в дома на приятели.

„Защо не продадем къщата в Монтсени?“ — подхвърля Пепе понякога. И е прав, защото вече е в отвратително състояние, а поддръжката й коства много труд и пари, но тя не е съгласна, не може да я прежали, тя е наследство от родителите й, а и Елизабет, като научи, нададе вой до небесата. „Ти луда ли си? Това е единственото, което притежаваш на свое име! А и кучето… Какво ще правите с кучето?“ Все й е тая, нито е в състояние да пусне обява, нито да показва къщата и да се пазари с някакви потенциални купувачи. И се мъчи да забрави за проблема, казва си, че ще му мисли по-нататък. Почти всеки ден поема само най-належащото, а останалото го отлага, оставя го за следващия ден. А на следващия ден й е още по-трудно.

— Излизам. Не ме чакай за вечеря — предупреждава я Пепе, след като е разменил с близнаците няколко думи, със строг и поучителен тон.

Не го прави прекалено често, но хлапетата имат нужда от наставления от време на време. Заръча им да учат и да не се оставят да ги тъпчат. Пепе е разочарован, че не са така бляскави като Барбара, че се примиряват да са второразредни момчета, свити, безлични и незабележими. Но не е имал време да ги възпита, както би искал.

— До скоро — казва й, без дори да я погледне, и без да я целуне за довиждане.

Двамата вече не се целуват. Станали са си чужди. Може би и преди са били такива. Може би дистанцирането им бе започнало отпреди, но изчезването на Барбара оказа катастрофално въздействие в отношенията им и пукнатините се превърнаха в истински бездни. Вече съвсем са охладнели. Понякога се пита какво ли мисли съпругът й като я гледа? Какво вижда? Защо продължават да са заедно? Навярно ги държи споменът за Барбара. Единствено той ги свързва. Споменът и навикът, както и нейната неспособност да действа. Иска й се да запали цигара, но знае, че пушенето е само измама. Като глътката коняк. Няма да й помогне да живее с мъката, с болката, която й причинява това име. Затова се нуждае от Пепе, за да мисли вместо нея и да я тласка да продължава напред, да я крепи. Понякога обаче, когато се ядоса, всичко се разклаща. Вече се е научила да понася упреците с наведена глава. Преди се осмеляваше от време на време да надигне глас, да спори, дори му противоречеше, и отстояваше своето мнение за живота и за децата. Грешката на Пепе беше, че е много краен. Бе прекалено буен, прекалено песимистичен, прекалено рязък. Но за разлика от нея имаше принципи и убеждения, които защитаваше с жар и беше последователен в идеите си. Вярваше в семейството, в любовта между двама души, в значението на бащиния авторитет, в смисъла на съвместните планове. Тя, тъкмо обратното — все се колебаеше, променяше си мнението и отношението, лашкаше се и се преобръщаше ту така, ту иначе, без посока, без компас. Импровизираше, сякаш животът е непрекъснат експеримент. Не й бяха втълпили стриктните принципи, с които бе закърмен Пепе. „Ти си луда глава“ — каза й, когато се запознаха. И си беше самата истина. Беше фантазьорка, безразсъдна, лесно влюбчива, непостоянна и неспокойна душа. Не се свърташе на едно място. Катереше планини, пътешестваше с раница на гърба и с Internet Rail в джоба, сменяше гаджетата си като носни кърпички, записваше се в курсове по фотография, по чужди езици, беше като оголен нерв, не знаещ що е уравновесеност и покой. Извади късмет с Пепе, добре че бе той, иначе тежка щеше да е нейната Голгота, без подкрепата му, без присъствието му. Затова търпеше упреците му и охлаждането в отношенията им. Друг на негово място би я изоставил. Друг би й показал вратата и при първа възможност би се отървал от нея. Отдавна се страхуваше да не я погледне с онова строго изражение, с което й казваше без думи: „Сгреши, именно ти тласна Барбара да избяга от къщи, ти я остави да избяга, ти не съумя да я възпиташ с твърда ръка“.

Не може да се освободи от горчилката вътре в себе си. „Остави я да се поучи от грешките си“ — настояваше тя. „За някои грешки се плаща цял живот“ — отвръщаше Пепе. И тези думи са жива рана, измъчват я като упорита мигрена. Грешки, грешки, грешки. Колко грешки допусна? Защо я тласна в ръцете на Мартин Борас? Защо я насърчаваше? Защо не упражни по-строг контрол? Защо не можа да предвиди дебнещите я опасности? Защо? Това непрекъснато я терзае и тя се мъчи да си спомни кога точно бе започнало да се разваля всичко, в кой момент трябваше да се довери на преценката на Пепе, а не на своята. Може би, когато Барбара беше дете и предпочете баща си. Може би, когато тя, натъжена, но все пак щастлива, не направи нищо да я спечели? Или когато през лятото на четиринайсетата си година Барбара внезапно стана апатична? Или когато тя упорстваше насила да я накара да се съвземе и да излезе от това си състояние? „Остави я на мира — намесваше се Пепе — ще й мине.“ Тя се вайкаше и си скубеше косите. „Не виждаш ли, че не иска да излезе от къщи, не иска никого да вижда.“ „И какво от това? — възразяваше Пепе — прояви търпение.“ Но тя не можа да прояви търпение и потърси помощ от Ева, най-добрата й приятелка, за да я насърчи да излиза както преди. И точно тя даде идеята да се запише в Клуба на екскурзиантите, за да се запознае с нови хора. В крайна сметка тя я караше да си вчесва грижливо косите, да се влюби и да се радва на тялото си. И от унинието Барбара мина към безумството. Загуби си ума по онова момче. Веднага разбра, че се е влюбила в Мартин от начина, по който се гледаше в огледалото, червеше си устните, скачаше при всеки звън на телефона и надзърташе иззад пердето да го види как я чака, виснал пред главния вход на къщата им. И вместо да бъде нащрек и да й каже, че е прекалено млада, тя я тласна в ръцете му и я остави да се качи на мотора му, без да я предупреди за опасността да си счупи главата. Трябваше да си даде сметка, че Мартин е по-голям, с повече изисквания, по-настоятелен; че почти не го познава, че не знае нищо за семейството му; че е възможно да се окаже буен и необуздан младеж, способен на насилие, а любовта е сляпа и понякога е с фатален изход. Нурия Солис никога не го изрече на глас, но е сигурна, че Мартин Борас е убил дъщеря й. Всичко започва и свършва с Мартин Борас. Не изпитва омраза, само чувство за вина. Тя и Мартин бяха единствените, виждали тялото й голо. Тяло младо, цялото в синини и рани по ръцете. Навярно трябваше да го каже на Пепе, да притисне до стената Барбара с по-твърда ръка, да я накара да пропее, да признае, че Мартин се е възползвал от нея против волята й, че заради него взема хапчета против забременяване, че му се е отдала, защото е прекалено влюбена. Прояви обаче егоизъм и предпочете да не се изправя лице в лице с проблема и да не се конфронтира. Би означавало да признае провала на методите си, би било удар по гордостта й. Затвори си очите и се помъчи да избегне гнева на Пепе, който избухна, когато откри, че опасенията му не са били неоснователни. Не каза на никого нищо, вярваше, че всичко ще се оправи, защото животът не е учебник да го наизустиш, а всеки сам трябва да се научи да го живее. Беше убедена, че с времето Барбара ще съзрее, ще се поучи от опита си и ще си изгради имунитет срещу бъдещи страдания. Но се оказа, че за Барбара няма бъдеще. Грешки, грешки, грешки. И пак попадна в онази задънена улица без изход и без надежда. В един момент си даде сметка, че Барбара не й принадлежи, че я избягва, че не приема ласките й, а я отблъсква и крие глава под юргана с думите „Остави ме, мамо, върви си, ти няма да разбереш“. Прояви малодушие от егоизъм и вечно щеше да носи на плещите си товара на угризението, задето е била прекалено толерантна, което е и винаги е било само красива форма да назове своята слабохарактерност и безразсъдство. Показа се нерешителна и страхлива, и го заплати много скъпо.

След бягството и изчезването на Барбара тя се срина тотално и безвъзвратно, неспособна да се съвземе, да се изправи лице в лице с провала си, да съхрани вярата си и да отгледа другите си деца без омраза. За нещастие те вече бяха белязани от отсъствието на Барбара. Има нещо, което я ужасява и не смее да сподели с никого. Не може да обича близнаците така силно, както бе обичала Барбара. Страданието предизвиква паника в нея и всеки път, когато погледне момчетата, нещо вътре в душата й я възпира. Изучава ги с боязън и се опитва да разбере какви са, какво мислят, дали и те крият от нея неща, както го бе правила Барбара. И осъзнава, че е провалила живота им, че е съсипала семейството си, онова семейство, което бе мечтала да изгради, да подкрепя и вдъхновява, независимо от всички трудности.

Понякога Елизабет се мъчи да я изкара от дълбоката й летаргия и й показва снимки от времето, когато бяха деца, от времето, когато бяха млади. Говори й, че преди е била ентусиаст и й напомня как е изкачвала Матагалс с Барбара, в раничка на гърба, или как е карала ски с Барбара между краката във Фонт-Ромеу или я е качвала в колата и са отивали към Бретаня да къмпингуват, в търсене на приключения, без страх от неизвестността. Сега нито знае, нито я интересува кое е това засмяно момиче, в което Пепе се влюби в болницата, където бе постъпил поради язва в стомаха, а тя стоеше до него и му вдъхваше кураж, като го уверяваше, че няма нищо страшно. Може би наистина, беше прекалено голям ентусиаст. Но трябваше да се научи да бъде реалист и тя се отказа от намерението си да завърши медицина. Бе невъзможно да работи, да ходи на лекции и да отглежда бебе, а тя упорито се мъчеше да ги съчетае. Когато се роди Барбара, чудесно и вълнуващо събитие, й оставаше само една година, за да завърши следването си по медицина и смяташе, че ще успее да се справи, но не беше готова да се откаже от нищо. Пепе я накара да осъзнае, че се държи детински. И на него би му се искало да учи икономика, каза й той, но се наложи да избира и той предпочете да си намери някоя практична и по-добре платена работа, за да поеме всичките си задължения. Нурия често се упреква в егоизъм, нещо, в което никой никога не я бе обвинявал, преди да се запознае с Пепе. Понякога дори забравяше, че има другар до себе си. Търсеше за нея да е приятно и полезно. Искаше да ходи на кино, да излиза с приятелки, да прави същите неща, които беше правила преди, когато беше сама. Пепе я научи да обича. Да мисли първо за другия, а после за себе си, да отвори душата си и да споделя тайните си, колкото и болезнени да са те, да приема несгодите и ограниченията, да не се поддава на коварните импулси, които я тласкаха надалеч, връщаха я към лекомисленото, детинското й фантазьорство и я караха да забравя задълженията си към другите. Да, наистина, може би прекъсна връзки с някои приятели и роднини. Може би се бе изолирала от света и беше останала сама. Но имаше Пепе.

И сега, когато вече няма импулси, нито желания или тайни, открива разочарованието в неговите очи. От години не правят любов, но за нея така май че е по-добре. Спят отделно, ограничили са разговорите до минимум. И все пак той не си е стегнал багажа, не я е изоставил. И тя му е признателна за това. Съжителстват под един покрив и разиграват фарс, преструвайки се, че са семейство. Съучастници са в една благочестива лъжа. От двойката им нищо не е останало, беше разбита на парчета, също като надеждата да намерят Барбара, като пламъка на илюзията, който никога не угасваше напълно, преди изчезването на Барбара.

И въпреки всичко признава, че понякога той е мил и показва съчувствие.

Вече не се надява на любов, само на съчувствие.