Майте Каранса
Отровни думи (10)

9. Салвадор Лосано

Заместник-инспектор Суреда е седнал срещу стария заместник-инспектор Лосано. Вече е официално назначен. Инспектор Доменек току-що го бе приел в кабинета си и му бе връчил заповедта за назначение, която влиза в сила от утре, в нула часа. Лосано забелязва, че е разсеян и за разлика от преди малко, сега не слуша внимателно обясненията му, не споделя отчаянието му, нито чувството му за безсилие пред този толкова мътен случай. Вече не остроумничи и не е в настроение великодушно да му дава съвети, или да му подхвърли блестящи идеи. Младият Суреда се е замислил за очакващите го предизвикателства. За предстоящите нови случаи с други момичета като Барбара, които за беда ще се трупат върху бюрото му и ще бъдат негови, и само негови. Виж, за тях той ще се старае много и ще прекарва безсънни нощи. В края на краищата Барбара Молина е заварен случай, оставен му в наследство. Стара история, вече покрита с прах. И все пак Тони Суреда се преструва, че проявява интерес.

— Бяхме стигнали до Хесус Лопес — напомня той на предшественика си.

„Сякаш се обръща към някой изкуфял дядка, на когото трябва непрестанно да се напомня“, мисли си Лосано ядосан.

А истината, може би, е, че Лосано е станал прекалено чувствителен от неизбежното си и съвсем близко пенсиониране.

— Хесус Лопес се появяваше във всички свидетелски показания, но оставаше в сянката на Мартин Борас — подхваща Салвадор Лосано, сякаш несъзнателно търси оправдание, че разследванията са вървели в невярната посока. — Преподавал социални науки в училище „Леванте“, където е учила Барбара. Училище „Леванте“, сигурно си чувал за него, е онова на улица „Урхел“, близо до Индустриалното училище. Светско платено училище, в което се преподава до четвърти клас на средното задължително обучение. Барбара е ходела в него три години, с едни и същи съученици. Това е елитно училище, с деца от добри семейства, малко на брой, по един клас за година, където ученици и учители се познават открай време. След завършването на висшето си образование по география и история, Хесус Лопес е преподавал в няколко средни училища като хоноруван преподавател, явявал се на два пъти на конкурси за постоянно място, без да бъде одобрен и най-сетне, вече двадесет и седемгодишен, е назначен с договор в училище „Леванте“, благодарение на препоръките на учителя по физика, Мануел Понс, приятел на баща му. Тоест по онова време има осем години трудов стаж. Рус, луничав, висок и слаб, изглеждаше десет години по-млад от възрастта си. Държи се като активист на Грийнпийс, което не му отива особено и се прави на голям интелектуалец с подчертани интереси към киното, философията и изкуството. Млад учител, отгоре на всичко сърдечен и дружелюбен, което идеално пасва на духа на училището, събрало отбрано и изискано общество, и което благоприятства за създаването на отношения между учител и ученик, надхвърлящи рамките на тези в класните стаи. Води учениците на кино, на театър, по музеи и посещават различни културни събития. Всяка година пътува до Рим с абитуриентите, завършващи четвърта година на ESO^[1] и прекарва по една седмица в Тарагона с учениците от трета на ESO, тоест от класа, в който е учила Барбара. В петък вечерта често завършвал разходките в света на изкуството с поредната изложба в МАКБА^[2], или в някой бар в квартал „Дел Равал“, заобиколен от блестящи и хубави ученички. Това последното, разбира се, го научихме по-късно. През май 2005-та Хесус Лопес е учител, признат, уважаван, от три години женен за Лаура Вентура, по онова време бременна с неродения им син и баща на двегодишно момиченце. Живее в Лес Кортс^[3] и ходи до училище „Леванте“ всяка сутрин с колело.

За съмнителен най-напред го посочи Ева, бившата най-добра приятелка на Барбара. После бе Мартин Борас, ексгаджето на Барбара, и накрая — последен и решаващ — бе класната на Барбара, Ремедиос Комас, към чиито показания се върнахме отново след лутанията ни в разследването.

Ева изостри вниманието ни и ни насочи към него с изненадващо за нас твърдение, че скарването им с Барбара не е било заради Мартин Борас, а заради Хесус Лопес. По думите на Ева Караско — цитирам буквално — Барбара му ближела задника, смеела се на тъпите му вицове и му правела вятър за всичко. Била любимката от свитата му, тайно влюбена в него и за всичко му играела по гайдата. Известно й било колко често се виждали, дълго разговаряли и оставали насаме. Накрая Ева избълва купища обвинения, къде основателни, къде не, срещу Хесус Лопес и съмнителното му поведение с ученичките от училище „Леванте“, което ни накара да преразгледаме всичко и да започнем от самото начало.

Сигурно си чувал за скандала в пресата.

Лосано измъква измежду документите хвърчащи листчета с изрезки, едното от вестник „Ла Вангуардия“, другото от „Ел Паис“, вече са пожълтели и чете:

— Учител, обвинен в педофилия, вероятен заподозрян по делото Барбара — поема си въздух и продължава: — Бащата на изчезналото момиче напада учителя, замесен в случая.

Преглежда други изрезки и се спира на една от „Ел Периодико“ със заглавие „Училищен скандал“.

— Скандалът беше грандиозен и се разрази неочаквано. Като бутилка с газ, която ни е била пред очите, но не сме забелязали изтичането и внезапно избухва пред очите ни. В предишни свои показания Мартин Борас ми бе споменал, че Хесус Лопес вечно бил в устата на Барбара и имал голямо влияние над нея. При все това не му беше известно да са се виждали и срещали тайно. Борас не бе част от училищния кръг. Всъщност съучениците на Барбара ни подпалиха фитила. Показанието на Ева отприщи нещата, след нея проговориха и други. Неочаквано на бял свят излезе онова, което всички знаеха, но премълчаваха, а именно че Хесус Лопес поддържа извънучилищни отношения с непълнолетни ученички. Открай време го беше правил, още щом кракът му стъпил за първи път в училището. От седем години излизал с малки групички от ученички, все хубави момичета, на възраст между четиринайсет и седемнайсет години. Невинни наглед излизания под маскировката и претенциите за културни занимания. Ловък и прикрит. Пигмалион^[4], човек самовлюбен, със самочувствието на голям интелектуалец, който от време на време си позволявал шегички и дребни интимности, сякаш случайно откраднати. Приятелска ръка на бедрото, нежна прегръдка, симпатично ощипване по дупето, съобщение по мобилния, задушевни разговори със споделяне на лични неща, кафе по вечерно време, разходка насаме. Измъквахме нови и нови признания, макар да им ги вадехме с ченгел от устата. Момичетата плачеха и отричаха каквато и да била злонамереност от негова страна. Той беше техният герой, техният водач и ги бе избрал между многото други. Нямаха самочувствието да са най-хубавите. Със сигурност обаче вярваха, че са най-умните. По-лесен се оказа разпитът на бившите ученички. От дистанцията на времето съумяваха да анализират по-трезво лекомисленото поведение на Хесус. Пълен кретен! Питър Пан. Нещастник. Инфантил. Такива бяха определенията им — категорични, верни и потресаващи. Никоя от тях обаче не го обвини в сексуална злоупотреба. Макар и на ръба на непристойното, поведението му никога не прехвърляше границата на приличието. Без да искаме, бяхме разкрили върха на огромен айсберг, непредвидим и неуправляем, но мен ме интересуваше само Барбара.

Решаваща в случая се оказа изповедта на Ремедиос Комас. Дойде да ни даде показания доброволно, след като разбрала колко са сериозни нещата. Двамата отново седнахме очи в очи. Беше тъмнокоса и добре сложена зряла жена, без грим и бижута, стилно и елегантно облечена. Разведена от двайсетина години, бе отгледала три деца съвсем сама. Не си наложи никакви задръжки в приказките и хубавичко го подреди. Ако се беше решила да говори преди месец, щяхме да си спестим много безполезни усилия в грешната посока. Ремедиос Комас поиска позволение да пуши и аз й разреших, специално за нея направих изключение. Отидохме в едно кафене и, между две кафета с мляко, ми сподели, че отдавна е пушач — ту спира цигарите, ту отново ги пропушва, — но се кани в най-скоро време пак да ги откаже. Запали цигарата с изискан жест, дръпна жадно, изпусна дима и заговори със строгия си малко дрезгав глас. Помня нашия разговор дума по дума.

„Никога не ми е харесвало отношението на Хесус към ученичките — даде ясно да се разбере още в самото начало тя. — Останалите преподаватели се шегуват с това, но не и аз. През последните четири години съм класна на един и същи клас, сега третокурсници, и неведнъж ми се е налагало да гася пожари. Хесус им объркваше главите, учеше ги на упадъчните изтънчени маниери, характерни за интелектуалците сноби, и им внушаваше, че ги въвежда в света на голямата култура и изкуствата. Да, наистина, запознаваше ги с Висконти, със Серт или с Пикасо, но си играеше с чувствата им. Харесваше му да се възхищават от него, изпитваше някакво похотливо удоволствие от това, някак по детински, но без изобщо да му пука, че може да им разбие сърцата. А да се разбие сърцето на петнайсетгодишно момиче никак не е трудно. Не знам дали ви е известно — говореше тя, захапала цигара, — те са лесно влюбчиви, впечатлителни, раними, и независимо че физически са вече жени, гледат на света с детски очи. Те са доверчиви, дълбоко емоционални и максималистки. Егото им се люшка от едната крайност в другата като махалото на Фуко. Един ден се мислят за богини, а на другия искат да се самоубиват. — Говореше с болка и с яд. Изглежда се сърдеше на себе си, задето не е посмяла по-рано да изкаже публично онова, което казваше пред мен в онзи момент. — Хесус ги подбираше по своя преценка и вкус, беше си създал свита от любимки и всяка година коронясваше някоя за своя фаворитка. Понякога царуването й продължаваше дълго, друг път бе съвсем мимолетно, зависеше накъде ще духне вятърът. Никога обаче не минаваше границата, никога не отиваше твърде далеч. Затова всички го приемахме, без да негодуваме, оставяхме го да си я кара, както си знае. Извънучилищните излизания придаваха стил на училището. През двайсет и първи век трудно можеш да намериш човек, готов да философства върху френския сюрреализъм с учениците си в събота вечер. Няма нищо опасно в това — казвахме си ние, за да го оправдаем, беше като палаво дете, което им отваря очите за света. Древногръцката скулптура, германските романтици, живописта на кубистите, неореалистичното кино. Доколкото знам, не е имало никакви оплаквания срещу него — добави тя. Загаси фаса си в пепелника и ме погледна виновно. — Ще ви разкажа нещо, което трябваше да ви споделя много по-рано — призна си тя, — но се боях да не отворя кутията на Пандора. Една вечер в училище, може би преди месец, изненадах Хесус Лопес насаме с Барбара Молина в залата за семинарни упражнения в крилото на обществените науки. — За секунди млъкна. — Съжалявам. Сега ще избухне скандал, знам, и вероятно и аз ще пострадам. Не можете да си представите колко малко е нужно, за да се очерни доброто име на едно училище. Мълвата бързо се разпространява, плъзва като петно от асфалт.“

Слушах я много внимателно, бях целият в слух. Бе най-вълнуващото сведение, което чувах през последния месец. Ремедиос Комас си пое дълбоко въздух и продължи изповедта си:

„Беше десет часа вечерта, в училището нямаше никой, дори чистачките си бяха отишли, а аз бях забравила да взема писмените работи от проведения изпит, които трябваше да поправя през съботата и неделята. Едва ли знаете, но най-неприятната част от учителската професия е проверката на писмени работи. И така, взех ключовете, с които разполагаме само ние, от ръководството, и тръгнах към училището. Не обръщах внимание на дъждовития и неприятен петъчен ден. Бях свикнала с изненадите на времето. Случвало се е да ми се обадят посред нощ, защото алармата се е задействала и се е налагало да скоча от леглото и спешно да отида дотам. Аз живея най-близо, само на две преки. Този път обаче веднага си дадох сметка, че вътре има някой. Вратата не беше заключена, както обикновено с двойно превъртане на ключа, а алармената система беше изключена. Заизкачвах се по стълбището много предпазливо и на втория етаж, където се водят семинарите, чух гласове. Бавно и тихо започнах да се приближавам и под вратата на залата по социални науки, видях да се процежда лъч светлина. Спрях за кратко и се вслушах по-внимателно. Долових хлипания, долитащи отвътре. Някой плачеше. Плачеше момиче. Без да се замисля и за секунда, отворих вратата и видях Хесус Лопес, прегърнал Барбара Молина, обляна в сълзи. Мигом всичко секна. И плачът, и гласовете. Двамата ме гледаха с широко отворени очи, силно изплашени, че са били хванати на местопрестъплението. Макар че, всъщност не знам кой от трима ни беше по-изплашен. Повярвайте, никак не е приятно да хванеш учител с ученичка в подобна съмнителна ситуация. Ако трябва да съм откровена, не забелязах нищо подозрително, което недвусмислено да сочи, че става дума за любовна среща. Като оставим настрана късния час и мястото на срещата, нито дрехите, нито държанието им подсказваха, че съм ги сварила в неудобно положение. И все пак беше непростимо. Хесус Лопес реагира светкавично и веднага се помъчи да ми даде някакво обяснение. «Барбара има проблеми и поиска да ми ги сподели.» Сам разбирате колко трудно ми беше да приема за нормално преподавател да си прави среща късно вечерта с непълнолетна ученичка в съвсем празна сграда, където няма жив човек. Освен това Хесус Лопес нямаше, или поне не би трябвало да има, ключове от училището и на теория не би трябвало да знае кода за алармената система. Беше смущаващо, но аз не загубих хладнокръвие. Много сухо помолих да ме придружи да изпратим Барбара до дома й. Тримата тръгнахме заедно по улицата, потънали в мълчание. Разстоянието беше късо. Барбара вървеше по средата, безропотно, свела глава — съзнаваше каква страшна буря ще се разрази. Оставихме я пред вратата на дома й. Разбрахме се на другия ден да дойде в кабинета ми. После с Хесус отидохме в един бар и там, вече останали само двамата, ме заля с обяснения и оправдания. Беше много разстроен, никога преди не го бях виждала толкова остарял, толкова съсипан. Годинките, крити с такова старание и суета, изведнъж му проличаха. Беше ми ясно, че съм длъжна да уведомя ръководството на училището за случая, но Хесус ме помоли да си затворя очите. Беше сломен, направо рухна пред мен. По страните му се стичаха сълзи, като на някой хлапак, и дори се опита да ме умилостиви с това, че съпругата му очаквала дете. Върна ми ключовете, засрамен. Всичко било по негова вина — призна си той най-смирено, за да ме предразположи. Барбара искала да поговори с него, а и на него му се налагало да остане до късно в училището по работа. «Момичето живее наблизо — добави в своя защита — а дубликат от ключовете си бях направил за всеки случай. За първи път ми е!» — уверяваше ме и ми се кълнеше той. Не му повярвах, защото човек, който разполага с копие от ключовете и знае кода на алармената система, действа професионално като изпечен мошеник. На колко ли момичета е определял среща в училището преди Барбара? — питах се аз. Главата щеше да ми да се пръсне и затова си тръгнах за вкъщи, без да обещавам нищо. Казах му, че искам да си помисля на трезва глава, след като се успокоя. И от много мислене не мигнах цялата нощ. Повтарях си хиляди пъти, че трябва незабавно да уведомя училищното ръководство, независимо че така щях да обрека един колега на уволнение, на срам и позор, и дори на развод. Но той беше зрял човек, а много отдавна вървеше по ръба. Този път бе прекалил. Въпреки всичко силно се затруднявах да поема подобна отговорност. Коя бях аз, та да съдя някого? Да стана причината да се разрази трагедия? На следващия ден Барбара дойде в кабинета ми разтреперана като изплашено кученце. Побързах да я успокоя и се опитах да я предразположа.“

И тук Ремедиос Комас замълча.

„Но не успях, така и не ми се довери. Барбара не ми вярваше, затова не ми даде никакво обяснение, дори не отвори дума за проблема, който е искала да сподели с Хесус. През цялото време плака, умолявайки ме да не казвам нищо. Повтаряше, че между нея и Хесус не се е случило нищо, просто искала да му сподели някакъв свой много личен проблем и това повече никога нямало да се повтори. Прегракнах в усилията си да я накарам да проумее, че тя няма никаква вина, защото е непълнолетна, но Барбара упорито настояваше на своето. Накрая дори ме заплаши с нерядко използван от тийнейджърите аргумент и опасен похват: «Баща ми никога няма да ми прости — увери ме тя, — по-добре да се самоубия, отколкото той да научи».“

Ремедиос Комас ми поиска разрешение да изпуши нова цигара и, признавам, и аз се присъединих към нея. За кратко потъна в мълчание, замислена, обвита в облак дим, засрамена, че може би е взела грешно решение, и накрая рече:

— Обещах й да мълча при условие повече никога да не се доближава до Хесус Лопес. Направих го заради Барбара, не заради него — уточни тя. — Ако моето мълчание досега е престъпление, ще си поема отговорността… Този път — заключи тя.

През цялото време Суреда не обели думичка. Докато слушаше, си представяше сцената, почти чу и видя Ремедиос Комас и изстрада заедно с нея дилемата й. Лосано е доволен. Усеща, че е успял да го развълнува и го е направил съпричастен към тези толкова деликатни моменти от разследването по случай, който сега вече мислеше за разрешен. Сега, когато навърза нещата и приписа на Хесус Лопес вината за малтретирането, за противозачатъчните, за сексуалната злоупотреба, за лошите оценки и бягството на Барбара. Всичко пасваше. Получаваше се перфектното уравнение. Учителят бе превишил правата си; беше реагирал грубо или агресивно, от страх да не бъде разкрит; бе объркал главата на Барбара и, може би, й беше обещал неизпълними за него неща. Всъщност той представляваше много голям неприятел на Мартин Борас. И Лосано си спомня неочаквано осенилата го идея, че навярно Мартин Борас е бил само спасителен изход за избавлението на Барбара, отворена врата, през която, в крайна сметка, така и не е успяла да мине.

— Винаги съм го смятал за кръгъл идиот — вметва Суреда. — Но да си малоумник не означава, че си убиец — добавя дълбокомислено той.

Вътрешно Лосано се дразни от самонадеяността на Суреда. Сякаш единствено той е способен да прозре истината и за него всичко е фасулска работа. Като че е толкова лесно да сложиш знак на неравенство между глупака и убиеца.

Продължава, все едно не е чул приемника си:

— Истината е, че скандалът действително избухна и предсказанията на Хесус се сбъднаха, а професионалният и личният му живот се сринаха тотално, макар така и да не се намери нито едно доказателство, което да го свърже било с изчезването на Барбара, било да подсказва, че срещата им е била сексуална, или да говори, че е упражнил насилие върху нея. Проверихме колата му, дрехите, движението по кредитната му карта, поставихме го под наблюдение и подслушвахме телефоните му. Безплодни усилия. Навсякъде ударихме на камък, а и той упорито отричаше всичко. Без улики, без свидетелски показания и без тяло бе невъзможно да продължим следствието по случая. Жена му, въпреки ненавистта, която демонстрира по-късно към своя вече бивш съпруг, така и не промени показанията си и твърдеше упорито, че Хесус Лопес е бил с нея в Барселона през всичките дни на Страстната седмица. Колкото и да се мъчеше полицията, никой не успя да докаже противното.

Заместник-инспектор Суреда става и поглежда часовника.

— Нещо друго? — пита той с тон на човек, нетърпелив да отсвири свой подчинен.

Очевидно бърза за някъде. Или изведнъж се е сетил за уговорена среща, или му се е приискало да запали цигара. Хесус Лопес вече не му е толкова интересен, колкото му беше Мартин Борас допреди малко. Въпреки разочарованието си Лосано се утешава, че е излязъл прав. Интуицията не го бе излъгала. Случаят Молина въобще не вълнуваше Суреда. Младите не обичат старите затлачени случаи.

— До довечера, ще се видим на прощалното тържество.

И вече на вратата, подхвърля шегичка:

— И преди съм си го мислел, но сега вече категорично заявявам, че никога няма да работя като учител.

Лосано остава сам пред досието по делото Барбара Молина. Върху бюрото му, като на маса за аутопсия, лежи Барбара, разрязана и изтърбушена. Хипотези, догадки, имена… Труден пъзел, който се бе опитвал да подреди милион пъти. Със сигурност името на убиеца е някъде тук, сред книжата, до името на Барбара. Тук са и мобилните телефони, и обстоятелствата, фактите, и мистериозно изчезналото тяло на момичето. Работата е там, че от толкова много гледане и разглеждане, всичко му играеше пред очите и вече не е способен да го различи. Искаше му се да може да си сложи вълшебни очила, за да види ясно размазаните смислови знаци на случая. В едно беше сигурен и то е, че ударите по тялото на момичето и убийството са дело на един и същи човек. Навярно пенсионирането му щеше да даде зелена улица на Барбара. Може би той беше променливата величина в уравнението и когато се оттегли от случая, другите ще се окажат способни да го решат, проявявайки прозорливостта, която на него му бе липсвала.

Лосано става да се поразходи преди прощалната вечеря, на която щяха да му подарят обичайния часовник и да пият за негово здраве.

Остават му само шест часа, но те щяха да са най-дългите часове в живота му.