Дейвид Лендър
Ваксината (6)

6.

През целия път от Ню Йорк до Филаделфия Старк не изпусна мобилния телефон от ръката си. В кабината на хеликоптера — „Бел 407“ — не можеше да чуе каквото и да било. Двайсетина минути след като излетяха от Ню Йорк, телефонът звънна веднъж, той го сложи до ухото си, но не можа да чуе какво казва клиентът. Затова изрева в микрофона, че ще му звънне, когато кацнат. Обади се от колата, която го караше към гарата на 30-а улица.

— Да? — каза Старк.

— Там ли си вече?

Какво е това, мамка му? Този тип да не иска стъпка по стъпка да бъде информиран?

— На десет минути път. Вече съм близо.

— Нашият човек във влака каза, че се е подстригала късо и…

— Ще я позная. Нещо друго?

Клиентът замълча. Не беше човек, който е свикнал да го прекъсват.

— Най-важното е да вземеш флашката. Успех.

— Благодаря — отговори Старк, опитвайки се да прозвучи приятелски и всички останали глупости.

* * *

Влакът влезе във филаделфийската гара. През последните петнайсет минути Дени и Ричард бяха пътували в мълчание. Тя се запита какво ли си мисли той сега. Дали ще стане, за да се премести, след като се освободиха седалки, защото пътниците слязоха във Филаделфия? А може би ще се обади в полицията и ще я арестуват при следващото спиране в Уилмингтън, Делауеър? Още не беше станал, значи Филаделфия нямаше да е проблем. Обаче реши, че е прекалено рисковано, след като знае коя е, да не й повярва. Трябваше или да слезе от влака и да избяга, или да убеди Ричард, че е невинна. Това означаваше да му каже за флашката, която Магуайър й беше дал, и да сподели какво е намерила в нея, макар да не го разбираше.

Обаче това разкритие също криеше рискове. Какво беше казал за документалния й филм? Нещо като: „Всички в индустрията са гледали твоя филм. Привлякла си вниманието ни“. Беше естествено той да заеме страната на фармацевтичните компании, щом си изкарва прехраната, като им предлага услуги. Освен това каза, че Гроувър Медсън е един от най-големите му клиенти. Обаче, от друга страна, нямаше да е на поста, който заема, ако не е умен, и като всеки интелигентен човек не може да не е чувал дебата за страничните ефекти и уврежданията от лекарства, включително ваксините за деца. Вярно бе, че повечето от хората в бранша са фанатични типове като Гроувър Медсън, които не могат да приемат, че има и друга гледна точка освен тяхната — те спасяват света! Но може би Ричард има по-различна гледна точка. Затова вероятно ще повярва, че някой, който се опитва да пусне информация, която може да навреди на бранша, се превръща в мишена. И тя, която беше като трън в техните очи, също беше мишена.

Реши да поеме риска.

— Какво е нужно, за да се убедиш?

— В какво? — попита стреснато той.

— Първо, че нямам нищо общо с убийствата на Магуайър и полицая.

Той направо изстена.

— Няма нужда да навлизаме отново в тази тема.

— Аз обаче мисля, че трябва. Ще бъда откровена с теб. Не си смених мястото, защото се притеснявам, че ако го направя, ще се обадиш в полицията.

— Няма причини да ти навредя. Ще приема, че до доказване на противното си невинна. Не бих се обадил в полицията.

— А ако някой те попита дали си ме виждал?

— Ще бъда откровен за това.

— Точно затова трябва да те убедя.

Изражението му стана студено.

— Не виждам как би могла.

Дени сниши глас:

— А ако ти кажа, че Магуайър ми даде нещо? Нещо, което неговият убиец не искаше да попадне в моите ръце?

Лицето на Ричард стана безизразно. Дени нищо не можа да прочете по него.

— Предполагам, че ще зависи от онова, което ти е дал.

— Нали си носиш лаптопа?

— Да.

— Ако го включиш, ще ти покажа какво ми даде. — Тя почувства как пулсът й се ускорява, когато той извади лаптопа. Може би ще успее да разбере повече от тези данни, отколкото тя и Джеймс.

Дени му подаде флашката и той я пъхна в слота.

— Има само един файл.

— Знам. Екселска таблица. При това голяма. — Тя гледаше, докато таблицата се зареждаше и накрая се отвори. Оглеждаше лицето му за някаква реакция. Нищо. Ричард вдигаше и сваляше таблицата, минаваше наляво и надясно.

— Може да е нещо важно — каза той — или нищо. Просто една купчина данни.

Сърцето на Дени се сви.

— Нищо ли не ти говорят?

— Върху какво работеше Магуайър? — поиска да разбере Ричард.

— Не знам. Но ако си гледал последния ми филм, знаеш, че взех интервю от Джон Маклоски, разобличителя на лекарството „Мириъд“ на „Келердорн“. А в понеделник във Вашингтон започват изслушванията за ваксините.

— А ти току-що спечели наградата „Трайбека“ за твоя филм и това ти придава достоверност.

Дени отново заоглежда лицето му. Той мислеше за това и се чудеше. Накрая каза:

— Какво знаеш за статистиката?

— Нищо — отговори тя веднага.

Ричард обърна компютъра към нея.

— Виждаш ли тези колонки? Всяка от тях има число, последвано от запетайка, след това идва друго число. — Той я погледна с очакване. Тя усети как я обзема нарастващо вълнение. — Приличат на сдвоени променливи в статистическо уравнение — продължи Ричард. — Анализ на линейна регресия със стотици или дори хиляди въведени данни, за да се провери хипотезата, подкрепяна от това уравнение. Уравнение, което да установи способността на първата променлива да предскаже втората променлива.

— Не съм много сигурна дали разбирам какво значи това — призна Дени.

— Може би Магуайър се е опитвал да установи случайна връзка между едната променлива величина и другата.

— Или я е установил. Но каква е?

* * *

Старк стигна до гарата на 30-а улица и хвана влака за Вашингтон само няколко минути преди да тръгне. Мобилният му телефон звънна отново. Това шибано копеле е направо невероятно. Той го остави да звънне около пет пъти, защото беше заклещен зад една възрастна жена, която с клатушкане се носеше по перона към последната врата на вагона и влачеше зад себе си куфар на колелца. Щом стигна до края, се вмъкна във вагона. Той продължи и реши да се обади.

— Да?

— Качи ли се?

На Старк му мина през ума да попита този тип дали държи да знае и кога му се пикае, но реши да си замълчи.

— Току-що се качих. — Спомни си, че трябва да се прави на любезен. — Някакви инструкции?

Клиентът направи пауза.

— Само вземи данните. Не ме е грижа какво ще се случи с момичето.

— Но мен ме е грижа — отговори Старк.

— Нашият човек е в четвъртия вагон. Облечен е с…

— Аз работя сам — пресече той клиента и прекъсна връзката.

Само това му липсваше — да му се пречка някакъв глупак, който си мисли, че знае какво прави. И да види как изглежда Старк, за да го опише по-късно. Трябваше сам да намери момичето, затова продължи напред, като от време на време потъркваше очите си.

* * *

Ричард видя вдигнатото към него лице на Дени, видя как очите й не го изпускаха. Цялото й същество представляваше една голяма въпросителна. Какво да правя с всичко това? Беше невъзможно миньончето да е убиец. Въпреки това той нямаше нищо общо с нейните проблеми и не беше сигурен дали трябва да се забърква в тях. Знаеше какво ще каже психоаналитикът, когото беше наел преди шест месеца. След три мимолетни връзки, откакто се разделиха с Кейти, терапевтът най-накрая каза на Ричард: „Спри да мислиш с онази си работа!“. Толкова за специалиста, който използваше метода на Сократ да разпитва клиента, докато той сам не стигне до правилното заключение. Дени определено го привличаше. Осъзна, че само заради това си е направил труда да чуе историята й. Напомни си, че трябва да внимава. Запази екселската таблица на твърдия диск на компютъра и върна флашката на Дени.

— Не знам какво да кажа.

— Вярваш ли ми? — Погледът на момичето беше настоятелен.

— Вярвам, че той ти е дал флашката. Обаче не знам защо и не съм убеден, че е бил убит заради нея.

— Обаче вярваш, че той ми я даде?

Ричард се отпусна назад и въздъхна дълбоко.

— Това толкова много ли значи за теб?

— Да. Постави се на мое място през последните двайсет и четири часа. Тогава и за теб щеше да е много важно, нали?

Ричард реши, че няма защо да решава какво да прави с Дени, докато влакът не стигне във Вашингтон. Ако въобще трябва да взима някакви решения.

— Имам една идея. — Той извади мобилния си телефон, намери номера, който търсеше и го набра.

Дени почувства как я обхваща тревога.

— Какво правиш?

— Не се притеснявай. Обаждам се на приятел, който е цар на статистиката. — След това зачака. Държеше телефона малко настрани от ухото си, така че и Дени да чува.

— Джеф, Ричард се обажда.

Двамата размениха поздрави.

— Пред мен е една екселска таблица с данни и се чудя дали можеш да ми помогнеш.

— Зависи каква е.

— Таблица с много колони данни. Данните са с две стойности, отделени със запетайка. Някаква идея как мога да разбера какво представляват?

— Никаква формула или етикет за какво са?

— Не.

Джеф замълча за малко.

— Казваш, две променливи във всяка колона?

— Да.

— Множество колони?

— Да. — Дени видя как Ричард прехвърля таблицата надясно. — Преброих десет, може би двайсет колони, че дори и повече.

— Може би става дума за данни за уравнение за линейна регресия във времето. Проверка на променлива X срещу Y в течение на времето. Това е единственият начин да го направиш. Другият е да използваш нелинейна регресия.

— Не разбирам.

— Някой може да проверява две еднакви променливи величини на месечна или годишна основа. Да види какво е съотношението и как се променя с времето.

— За какво му е да прави подобно нещо?

— За да докаже, че с времето корелацията се засилва или отслабва. Само с това ли разполагаш? Колони с променливи X и Y?

— Дори не съм сигурен, че са X и Y променливи.

— Долу вляво нямаш ли етикет, в който да пише какво са, или горе над колоните, когато се появяват?

— Тц.

— Тогава, мой човек, май нямаш късмет. Е, приятелю, вече трябва да затварям. — И Джеф прекъсна връзката.

Дени видя как Ричард сваля телефона от ухото си.

— Трябва да разберем какво представляват тези данни и в какъв времеви период са измервани — обясни той.

Дени въздъхна, но после отново се обърна към него.

— Ти каза „ние“. — Не беше много, но все пак той го каза. Ние. Една малка победа. Приемам я! — И какво ще правим сега?

— Не бъди самонадеяна!

Тя му се усмихна.

— Благодаря ти! Имам нужда от твоята помощ, но имам нужда и някой да вярва в мен. Това е по-страшно, отколкото можеш да си представиш. Освен това боли, когато знам, че приятелите и семейството ми ме виждат по телевизията като вероятна убийца. Нали разбираш какво имам предвид?

Няколко минути отново пътуваха в мълчание. Минаха край няколко скалисти участъка. Мокрият гранит я накара да си спомни връх Стодард близо до Туин Лейкс — един гранитен наклон под 45 градуса, с вечно мокри пукнатини, на който се бе изкачвала толкова пъти с баща си. Миналата есен го изкачи за пръв път с Гейб. След като татко й умря, изкачването вече не й доставяше удоволствие, докато не го изпита отново с Гейб. Радостта й от това, че той вижда това кътче. Само мисълта за него я караше да се усмихва. Какво не би дала сега да е с него на върха Стодард, да си хапват сандвичи и да си говорят за училището и „Янките“. В гърдите си почувства приятна топлина. Не беше разговаряла с Гейб, откакто вчера сутринта го остави пред училището. Тя зарови в торбичката от магазина на „Дуейн Рийд“ за един от предплатените мобилни телефони. Извади го и набра, но нищо не се случи. Беше се вторачила объркано в него, когато Ричард се обади:

— Трябва да влезеш в интернет страницата им и да го регистрираш, за да проработи. — Дени почувства как я прониза страх. Явно това беше проличало по лицето й, защото Ричард добави: — Не се страхувай. Можеш да напишеш каквото си искаш име. Така ще запазиш самоличността си скрита. Предполагам, че затова си го купила. — Тя се отпусна. Той продължи: — Затова наркотърговците и търгуващите с вътрешна информация ги използват. Как научи за този номер?

— От моето бивше гадже Джеймс. Преди да потегля тази сутрин, той ми каза да си купя няколко.

— Бившето ти гадже ти помага? Това не ми прилича много на раздяла.

— Нямаше къде да отида, а на Джеймс имам доверие колкото на майка си.

Ричард кимна и протегна ръка.

— Дай го, ще се погрижа за теб. — Дени му подаде мобилния телефон, после зарови из чантата и извади останалите три. Той се засмя.

— Ти май не обичаш да поемаш рискове, а?

— Не мога да си го позволя. — Смехът му заглъхна. Вероятно беше видял присвитите й очи и доловил мрачната сериозност в гласа.

Дани погледна към коридора и видя мъжа, който мина покрай нея и продължи напред. Това не може да бъде! Главата на мъжа беше обръсната, но тя реши, че разпознава лицето с белези от акне. Той не бързаше, обръщаше глава наляво и надясно, докато крачеше, сякаш търсеше някого. О, боже, той търси мен! Не беше напълно сигурна, но приличаше на убиеца. Същото тяло, същата подчертана поза на главата и раменете. Беше застанал пред нея и докато си проверяваше пистолета, я попита: „Къде е?“.

Тя се вкопчи в ръката на Ричард.

— Мисля, че току-що видях мъжа.

— Кой мъж?

Дени едва промълви думата.

— Убиецът.

— Сигурна ли си?

— Не. Преди имаше руса къдрава коса, а сега главата му е бръсната. Не можах да видя добре лицето му, но крачи и преднамерено оглежда наляво и надясно, сякаш търси някого.

— Къде е?

— Току-що излезе от нашия вагон.

— Как изглежда?

— Едър. Силен. Мускулест. Ако е той, по лицето има белези от акне.

Тя видя как Ричард стисна зъби.

— Ако е той, ще се върне и този път ще те огледа по-добре. Щом аз те разпознах по снимката ти в „Таймс“, и той ще го направи.

Дени знаеше, че се паникьосва. Погледна надолу към ръцете си и видя, че треперят. Наведе се колкото можа и започна да си поема дълбоко дъх, докато се опитваше да накара мозъка си да заработи отново. Тя се изправи и издиша, но в същия момент цялата се скова, сякаш някой я беше ударил. Мъжът беше влязъл отново в техния вагон и вървеше по коридора между местата. Тя се обърна към Ричард.

— Той е!

Хвърли се да го целува, притискайки устни в неговите с все сили, и го прегърна с две ръце. Не го пускаше, макар да усещаше, че диша на тласъци. Не знаеше колко време са прекарали така, защото не броеше, докато най-накрая той се откъсна от нея, изправи се, но я остави да лежи в скута му.

— Видях го — прошепна той. — Не можах да го огледам добре, но това лице трудно се забравя. Със сини очи, нали?

Дени почувства как ледена ръка се плъзга по гръбнака й.

— Остават най-малко петнайсет минути до Уилмингтън, където можем да слезем от влака — каза Ричард.

Боже мили!

* * *

Старк беше ядосан. Това момиче се оказа истинско проклятие. Беше обиколил влака и в двете посоки, но още не можеше да я намери. Нямаше как да е слязла във Филаделфия, защото той се погрижи да бъде последният, качил се на влака, и не я беше видял на перона. Или си бе променила външния вид повече, отколкото професионалният му поглед можеше да различи, което беше невъзможно, или се прехвърляше от тоалетна в тоалетна. Спря се на платформата между два вагона, нападнат от тракането на колелата върху релсите, което накара ушите му да заглъхнат, и в прахоляка и горещината извади мобилния телефон и се почувства като глупак.

— Да? — обади се клиентът.

— Реших да приема предложението ти. В кой вагон е твоят човек?

Настъпи пауза. Старк си помисли, че ще долови в тона на мъжа онова „нали ти казах“ — нищо подобно. Клиентът заговори делово:

— Вторият вагон отзад напред. Син костюм, метър и осемдесет, около сто килограма. Попитай го дали е Том и ще ходи ли утре на ралито.

— Разбрано — каза Старк и прекъсна линията. Колкото по-малко се говори, толкова по-добре.

Отне му две минути, за да открие мъжа. Носеше син костюм, копринена вратовръзка и четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Сякаш беше началник-отдел в някоя корпорация, тръгнал за Вашингтон, където върховната управа ще му сапунисва главата. Мъжът кимна на Старк, стана, изглади с ръце костюма си и го поведе напред. Момичето беше изчезнало, както и мъжът, който според частния детектив бе седял до него. Детективът посочи към предната част на влака.

* * *

Ричард следваше Дани напред, стиснал пътническата си чанта в едната ръка, а с другата влачеше куфара на колелца. Усещаше как пулсът му блъска в слепоочията. Ако този тип със странен външен вид наистина беше убиецът, това бе доста нескопосен начин да му избягат. Обаче в момента не се сещаше нищо друго. Да дръпне внезапната спирачка? Не. Това щеше да спре влака. Да се обади в полицията? Това нямаше да помогне въобще. Все още бяха на дванайсет минути от Уилмингтън. Когато влязоха в друг вагон, Ричард видя напред едно пуберче да крачи надолу по пътеката, като махаше с ръце и нещо си говореше.

Дени се наведе към момчето и му заговори — изглежда разбираше какво не е наред с него. Детето продължи да мънка неразбираеми звуци. Дени го помилва по главата. Ричард видя една жена да влиза от другия вагон и тревожно да поема надолу по пътеката към тях. Вероятно беше майката на пуберчето. Дени обърна детето към майката, която окончателно го обърна в другата посока.

После благодари на Дени и пое обратно с момчето.

— Той е онова, което наричат „беглец“ — каза Дени на Ричард. — Ще ти обясня по-късно.

Продължиха към първия вагон.

— А сега какво? — попита Дени.

Ричард посочи към тоалетната. Дени се вмъкна в нея, а той седна на една от двете срещуположни седалки. Майката и странното дете седяха срещу него.

— Какво не е наред? — попита жената.

Ричард се зачуди какво ли толкова й пука, после се сети, че сигурно е благодарна на Дени.

— Във влака има частен детектив, нает от бившия й съпруг, който я следи. Опитваме се да му избягаме, докато успеем да слезем в Уилмингтън.

— Онзи тип с белези от акне, който непрекъснато снове нагоре-надолу?

— Да.

Същият тип, следван от друг, влезе във вагона.

Ричард завъртя очи и жената кимна. Почувства тежест в гърдите. Какво ли щеше да направи убиецът? Ако разпознае Дени, щеше ли да я застреля? Ако реши, че Ричард помага на момичето, и него ли щеше да гръмне? Ричард бръкна в пътната си чанта, извади лаптопа и се престори, че го включва. Запази спокойствие, каза си той. Като в последния рунд на преговори, когато всичко е на кантар. Мъжете продължиха напред. Ричард издиша. Видя как стигнаха до предния край на вагона и тръгнаха обратно. Той отново заби нос в компютъра си, но все още чуваше как пулсът блъска в ушите му.

Ричард чу двамата мъже отново да се приближават. Онзи с белезите от акне опита да отвори вратата на тоалетната. Майката стана.

— Синът ми е вътре. Той е аутист. Моля, не го плашете — излъга жената.

Мъжът погледна към нея, после погледът му се спря върху пуберчето, което махаше с ръце и не спираше да си мърмори под носа. След това тръгна към вратата на вагона. Той и мъжът, който го следваше, излязоха на платформата между вагоните. Поговориха малко, след това мъжът с белезите пое към задната част на влака, а другият остана на платформата между двата вагона. Жената свали куфара си от багажника, извади дрехи, отиде при вратата на тоалетната и почука.

— Чарлз, мама е. Нося ти дрехите. Моля, отвори вратата. — Миг по-късно вратата се отвори и тя подаде дрехите. Пет минути по-късно Дени се появи, преоблечена като момче. Вървеше приведена напред, косата й беше мокра и прилепнала към главата, на носа имаше слънчеви очила. Тоалетът завършваше с кепе на „Янките“. Тя седна до Ричард и се заклати на мястото си като сина на жената, която й каза:

— Дени, Бог да те благослови. Ние всички сме на твоя страна.

Когато беше обявена гара Уилмингтън, Ричард стана, опитвайки се да се държи колкото може по-нормално. Мъжът, който беше придружавал убиеца, стоеше на платформата между двата вагона. Ричард се насили да не поглежда към него. Запита се защо рискува живота си за Дениъл. Погледна към нея, застанала до него прегърбена и размахваща ръце. Влакът спря и вратата се отвори. Ричард слезе, примижа от ярката слънчева светлина и подуши миризмата на асфалт, защото перонът се пържеше в жегата. Дени влачеше крака по перона до него. Той я хвана за ръката и пое право към стоянката на такситата. Погледът му неотклонно беше вперен напред и се държеше така, сякаш знае точно къде отива и какво ще прави. Истината обаче беше, че нямаше ни най-малка представа.

* * *

Старк почувства, че влакът започва да намалява, и тръгна отново напред. Пътниците се протягаха към багажниците над главите си, за да свалят чантите си, и той трябваше да се промъква край мнозина. Влакът беше спрял вече от минута, когато успя да стигне до частния детектив на клиента, който чакаше на платформата между първия и втория вагон.

— Нещо ново? — попита го той.

Мъжът само поклати глава.

Старк почувства как мускулите на корема му се свиват. Тази малка кучка наистина се оказа голяма беля. Сигурно още беше във влака. Той отвори вратата на първия вагон и погледна към местата до тоалетната. Майката и шантавото дете бяха там, но мъжа го нямаше. Той се завъртя на пети и погледна през прозореца точно в мига, когато усети, че влакът тръгва. Видя, че мъжът върви надолу по перона, дърпайки едно мършаво дете с кепе на янките за ръката. Вгледа се по-внимателно. После кресна на частния детектив:

— Шибан глупак! Това е тя, преоблечена като дете.