Дейвид Лендър
Ваксината (16)

16.

Роланд Уотърс посрещна Дени на входа на сенатската офис сграда „Ръсел“ и я заведе в една от партийните зали, където щеше да се проведе изслушването на сенатор Макийн. Бяха подредени маси с микрофони и столове. Срещу тях на малък подиум малко по-нависоко също бяха подредени маси с микрофони. Там щяха да седят членовете на комитета. Помещението излъчваше мощта на правителството, каквато вероятно е била и целта на дизайнерите: по стените висяха маслени портрети на известни люде, които тя не познаваше, дебели пердета на прозорците от другата страна на помещението, които гледаха към външния свят. Във всеки от ъглите стоеше американското знаме.

— Добре ли си? — попита Роланд.

— Да. — Дени нямаше търпение да даде показания, но не искаше да си има работа с предварителните формалности. — Има ли някъде място, където да поседя и да се подготвя, преди да започнем?

— Разбира се — отговори Роланд. Заведе я в кабинет с размерите на нейната баня.

Няколко минути по-късно се върна и обяви:

— Готови сме за теб.

Той я поведе към залата, а тя полагаше усилие да си събере мислите. Роланд я настани на една от масите с лице към членовете на комитета на подиума, след това излезе. Дени видя Гроувър Медсън седнал на другата маса. До него имаше някакъв мъж — вероятно неговият адвокат.

Тя се закле. Дотогава беше спокойна, но сега вече чуваше как кръвта шуми в ушите й. Започна да диша дълбоко, помисли си за Гейб, за мама и за вкъщи. Това я успокои. После се сети за Ричард. Тази мисъл й напомни защо е тук.

— Госпожо Норт, разбрахме, че разполагате с информация, която този комитет и американският народ имат интерес да научат — започна сенатор Макийн.

Дени отговори право в микрофона:

— Да, сенаторе, така е. Мисля обаче, че преди да стигнем дотам, трябва да ви разкажа за последните си няколко дни. Може би случилото се ще постави показанията ми в нужната перспектива. — Дени се огледа за Роланд, сякаш искаше неговото одобрение, но не можа да го види. Беше сама в центъра на вниманието на цялата нация. Добре, момиче, направи го!

— Ето причината да съм тук. Миналия четвъртък вечерта ми връчиха наградата за най-добър документален филм на кинофестивала „Трайбека“ в Ню Йорк. Казва се „Дрогирането на нашите деца“ и подлага на критика фармацевтичната индустрия и особено нейната политика в областта на ваксините. В петък сутринта имах уговорена среща с мъж на име Дейвид Магуайър, изследовател във „Фарма Интернешънъл“, работещ в областта на ваксините. Той се беше съгласил да разговаряме за новия документален филм, който продуцирам, посветен на аутизма. — Дени описа последните три дни, започвайки с убийството на Магуайър и завършвайки със своя разговор с Роланд Уотърс предната вечер. Направи пауза, изчаквайки някаква реакция. Беше задъхана, защото говори дълго, без да си поеме въздух както трябва.

— Госпожо Норт, това са сериозни обвинения — обади се Макийн.

— Сенаторе, напълно го осъзнавам. Мога да документирам всичко и да потвърдя неговата точност. Освен това имам белези и ожулвания, които потвърждават думите ми.

— Мога да ви уверя, че този комитет ще направи нужното вашите показания да стигнат до съответните власти, за да разследват връзката между убийствата, които споменахте, и покушенията срещу вашия живот. Също така ще се погрижим да бъдете напълно защитена, докато въпросът не се изясни, което обаче не е в компетенциите на този комитет. Но връзката между нашата Национална програма за имунизация и аутизма определено е. Моля, бихте ли пояснили?

Дени беше предупредена, че процедурата е такава. Макийн знаеше много добре какво ще каже. Нейните обсъждания снощи с Роланд го бяха подготвили. Тя започна:

— Във флашката, която доктор Магуайър ми даде, преди да бъде убит, има файлове, които, изглежда, са продължение на изследването, започнато преди десет години от фармацевтичната индустрия под наименованието проект „Епсилон“. — Тя забеляза, че Медсън гледа право напред и без всякаква реакция. Представи проекта и обясни на сенаторите първия слайд, обобщавайки съдържанието му. След това, когато прожектираха втория, описа статистическите данни на Солсбъри, събирани пет години, и най-накрая обясни резултатите от десетгодишната статистика на Магуайър: 0,83 коефициент на корелация.

— Индикатор, неподлежащ на отричане, че симптомите от спектъра аутистични разстройства са свързани с групата ваксинирани деца. Казано с други думи, за тях е 5,3 пъти по-вероятно да развият симптоми от този спектър, отколкото тези от неваксинираната група.

Дени едва сега чу оживения шепот, който се носеше. Хора, за които предположи, че са репортери, изхвръкнаха от стаята. Сенатор Макийн почука с чукчето. Почака малко и галерията утихна.

— Тези данни анализирани ли са от някого другиго освен от вашия познат изследовател? — попита Макийн.

— Да, независим статистик, нает от член на вашия екип. Той потвърди резултатите от първата обработка на данните.

Макийн се обърна към Медсън.

— Господин Медсън, знаете ли нещо за това изследване?

— Мога да потвърдя, че проект „Епсилон“ беше предприет от индустрията в границите, които госпожа Норт изложи. Проучването беше прекъснато преди пет години, защото резултатите бяха неубедителни и ние решихме, че е неетично да държим контролна група от неваксинирани деца и да ги лишаваме от значителната полза, която иначе биха имали от ваксините.

— И вие твърдите, че „Фарма Интернешънъл“ не е продължила това изследване след първите пет години?

— Доколкото знам, не.

Макийн и Медсън се нападаха и отстъпваха още десетина минути по въпроса възможно ли е Магуайър да е продължил изследването и да е скрил своята работа в бюджета на „Фарма“ за „Изследвания и развитие“.

Най-накрая Медсън се предаде.

— Невероятно, но възможно.

Залата отново се изпълни с шепот. Макийн вдигна чукчето си, но шумът утихна, преди да се наложи да го използва отново.

— Господин Медсън — каза сенаторът, — предполагам, че вашата компания пази оригиналните документи от първите пет години на проект „Епсилон“, включително резултатите на останалите деветнайсет компании, участвали в проучването?

— Сигурен съм, че ги пазим.

— Тогава този комитет официално изисква от вас да ни предоставите тези данни, за да можем да оценим и потвърдим показанията, които току-що ни даде госпожа Норт за тях. Ако не го направите, нашият адвокат ще ви изпрати призовка. А сега нека се върнем на най-важния въпрос в тези изслушвания. Дали фармацевтичната индустрия да продължи да има даден от Конгреса имунитет срещу съдебни дела, свързани с Националната програма за имунизация.

— Аз ще започна — намеси се сенатор Уегман от Калифорния. — Господин Медсън, кажете ни, моля, каква е според вас основната причина Конгресът да създаде така наречените съдилища за ваксини като част от Националния акт за увреждания от имунизация през 1986?

Дени знаеше, че Уегман е голям поддръжник на фармацевтичните компании. Ако Медсън беше Дарт Вейдър, то Уегман беше императорът на Империята на злото.

Медсън се наклони леко напред и изражението му стана нетърпеливо.

— Конгресът създаде внимателно обмислен механизъм, за да се балансират нуждите на увредени от ваксините деца с нуждата от защита срещу съдебно преследване на производителите на ваксини.

— Производителите биха ли се оттеглили от пазара, ако този механизъм не съществува? — попита мазно Уегман.

— Да, защото случаите на търсене на съдебна отговорност биха нараснали лавинообразно. Освен това ще е трудно да се получи застраховка срещу исканията за обезщетения заради даден продукт. Затова много от производителите казват, че биха се оттеглили от този бизнес.

— Това ще попречи ли на Програмата за имунизация на Центровете за контрол и превенция на заболяванията? — попита Уегман.

— Според мен тя ще бъде напълно унищожена.

Дени видя как Уегман се облегна удобно със самодоволно изражение на лицето. Беше сигурна, че той и Медсън предварително бяха включили тези въпроси в сценария. Тя скръцна ядно със зъби.

— Господин Медсън, бихте ли на разказали накратко как работят тези съдилища за ваксини? — попита сенатор Стивънс от Северна Дакота.

— Разбира се. Всъщност това е механизъм от типа „независимо от вината“, както тези, които много щати прилагат в автомобилното застраховане. Ищците се явяват пред специални назначени от правителството главни експерти, които по същество се явяват съдии, и трябва само да установят, че има увреждания, нанесени от ваксини, на основата на списък от подлежащи на компенсиране странични ефекти. С това случаят е решен. Законът за имунизация постановява, че всички искания трябва да бъдат решавани в срок от 420 дни. Работи се чисто и ефикасно. Компенсационният фонд се финансира изцяло от акциза върху ваксините.

Дени не знаеше на чия страна е Стивънс и се питаше какво ли цели с въпроса си.

— Какво става, ако вредата не се прояви във времевата рамка, посочена от закона?

— Хората могат да подадат жалба.

— А ако жалбата не е подадена навреме?

— Тогава могат да потърсят обезщетение от съдилището за ваксини.

— Могат ли да съдят производителя?

— Не, защото законът го забранява.

— Това не ви ли се струва малко като скачане през обръчи? — отбеляза Стивънс. — Какво става, ако увреждането е от страничен ефект, който не е описан в списъка за дадената ваксина?

— Тогава трябва да докажат, че ваксината е причинила увреждането.

— Това прилича ли ви на „независимо от вината“? — Когато Медсън не отговори веднага, Стивънс изстреля следващия въпрос: — На каква сума възлиза фондът?

— Около три милиарда долара.

— Не ви ли се струва, че това е огромна сума непохарчени пари? Колко обезщетения са изплатени, откакто всичко това започна, и каква е средната сума, която хората получават?

Медсън беше самото спокойствие.

— Не мога да кажа точно.

— Изплатени са 2569 иска, като всеки случай е отнемал средно две години за решаване. Не мога да нарека това „чисто и ефикасно“. Или честно. От онова, което са ми казвали, твърде много случаи остават без компенсация. Затова е платено на толкова малко хора и във фонда е останала тази огромна сума.

Медсън продължаваше автоматично да се усмихва, но бе замръзнал на място, сякаш позираше за снимка. Дени огледа хората на подиума. Видя, че неколцина от сенаторите кимаха утвърдително — значи бяха съгласни със Стивънс. Почувства прилив на енергия. Дали няма да се нахвърлят дружно на Медсън?

Намеси се сенатор Уегман:

— Чувал съм, че много от ваксините, включени в програмата на Центровете, се произвеждат от две или най-много четири фирми. Вярно ли е?

— Да — кимна Медсън. — Това важи за почти дузина ваксини.

Уегман продължи да дълбае:

— Ако Конгресът днес реши да премахне имунитета на фармацевтичната индустрия, ще намалее ли броят на производителите на тези ваксини?

— Разбира се. Положението днес е по-тежко, отколкото през 1986 година, защото има много по-малко производители.

— Какви ще бъдат последствията, ако Конгресът премахне имунитета? — отново попита Уегман.

— Децата ще останат неимунизирани, защото ще има недостиг на много ваксини. Програмата на Центровете за контрол и превенция на заболяванията ще се провали. Болестите, които сме победили, ще започнат наново да се появяват.

Сенатор Добсън от Мичиган прочисти гърлото си и попита:

— Нека разгледаме един друг аспект. Смятам, всички знаете, че съдилищата за ваксините са създали схема за компенсации, които ищците могат да приемат или да отхвърлят. Приемаш парите и си отиваш вкъщи. Отхвърляш предложението и съдиш производителя в гражданско съдилище. Така ли е?

— Точно така — кимна Медсън.

— Обаче Законът за ваксините гласи, че ако съдиш производителя на ваксина, той е освободен от отговорност за увреждането от странични ефекти, които са били „неизбежни“, макар ваксините да са били произведени и етикетирани както трябва. Производствен дефект, погрешен етикет или дефект в дизайна са трите случая в американското прецедентно право, при които ищецът може да търси продуктова отговорност. В началото на 2001 година Върховният съд отсъди, че „неизбежни“ не включва дефекти в дизайна, като на практика отне възможността на ищците да съдят производителя в гражданско съдилище за продуктова отговорност.

Дени се развълнува. Реши, че знае накъде бие Добсън. Тя стрелна поглед към Медсън, който продължаваше да изглежда невъзмутим.

Добсън продължи:

— Това означава, че макар родителите да са задължени да имунизират децата си, за да могат да посещават училище или колеж и в много случаи да си намерят работа, производителите на тези ваксини не могат да бъдат държани отговорни, ако наранят деца, дори в случай че ваксините имат дефекти в дизайна. Смятате ли, че това е логично?

Медсън се наклони, за да размени няколко думи с адвоката си.

— Да — отговори той.

Дени чу кикот зад гърба си. Той трябваше да попита адвоката си, преди да каже това?

— В какъв смисъл? — попита Добсън. — Аз съм от Мичиган. Производителите на автомобили и много от техните доставчици са мои избиратели. В същото заседание Върховният съд реши, че производителите на предпазни колани са виновни за дефектите в дизайна на техните продукти. Смятате ли, че е логично производителите на предпазни колани да са отговорни за дефекти в дизайна, а вие не?

Медсън отново се наклони към своя адвокат, сложи ръка на микрофона и двамата размениха няколко думи.

Макийн го подкани:

— Господин Медсън.

— Както сам отбелязахте, имунизацията се извършва с правителствен указ. Ние, производителите, само доставяме ваксините. След като ние не нареждаме да бъдат използвани, е правилно да бъдем освободени от съдебна отговорност за тях.

Добсън възрази:

— Предпазните колани са задължителни. Правителството ги изисква. Не производителите на автомобили. Не и доставчиците, които ги произвеждат. Как се е получило така, че моите хора имат морков и тояга, а вие само морков?

Медсън не отговори. Дени чувстваше как вълнението й нараства. Уегман седеше с каменно лице. Медсън преплете пръсти, поговори с адвоката си. Тя чу отново да се понася шепот из залата.

— Моля да се отбележи в протокола, че господин Медсън не отговори — поиска Добсън. — Господин Медсън, преди малко споменахте, че някои ваксини се произвеждат само от две до четири компании. Правилно ли съм разбрал?

— Да.

— Предполагам знаете, че нашето антитръстово законодателство е създадено за намаляване на монополите и олигополите с цел да се насърчава конкуренцията на пазара. Вие, производителите на ваксини, правите добри пари от правителствените програми за имунизация, нали?

Медсън показа първата пукнатина в лустросаната си външност: размърда се на стола си и приглади с ръка косата си. Дени започна да изпитва истинско удоволствие от ставащото. Давай, Добсън, давай!

— Да — съгласи се Медсън.

— Колко?

— Като цяло индустрията получава милиарди годишно.

— Там, откъдето съм аз, това са много пари. Особено като се вземат предвид скорошните проблеми в автоиндустрията. Затова нека ви попитам: след като изкарвате толкова пари от тези продукти, какъв стимул имате агресивно да се конкурирате в областта на цените?

Медсън отново се размърда на мястото си.

— Нашият пазар е не по-малко конкурентен от всеки друг в Съединените щати. Нито един производител не е единствен доставчик на някой вид ваксина.

— Разбирам — поклати Добсън глава. — Тогава нека ви попитам следното. След като Върховният съд отсъди, че не може да бъдете съдени за дефекти в дизайна, какъв стимул имате да въвеждате иновации, да влагате сили и пари в подобряването на дизайна на вашите ваксини на основата на научния и технологичния напредък? Или да разработвате ваксини със същия ефект като съществуващите, но много по-безопасни?

Медсън отново започна да се съветва с адвоката си, този път неспокойно, защото главата му чак подскачаше, докато говореше. Дени се облегна и вдигна поглед към подиума. Всички сенатори бяха впили очи в Медсън и чакаха.

Най-накрая той се наведе към микрофона и каза:

— Не съм сигурен, че разбрах въпроса.

— Господин Медсън, приемам това за отговор — усмихна се подигравателно Добсън. — И искам да ви припомня, че скорошната присъда на Върховния съд беше по повод на тълкуването на Националния акт за увреждания на деца след имунизация, който Конгресът прие през 1986 година. И ако този Конгрес сметне, че нито решението на Върховния съд, нито законът са добри, той има властта да промени закона.

Дени се изпълни с въодушевление и гордост. Зад гърба си отново чу шепота на много гласове, видя неколцина сенатори да кимат.

— В светлината на това дали фармацевтичната индустрия трябва да носи отговорност за своите продукти, нека сега насочим вниманието си към проучването, което вашите хора са назовали проект „Епсилон“. Какво е вашето мнение за статистическите резултати от десетгодишното изследване, стига да могат да бъдат потвърдени?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

— Не ви разбирам. Моля, погледнете слайда, който е прожектиран на отсрещната стена. На него се вижда коефициент на връзка 0,83 и е посочен фактът, че за децата от ваксинираната група е 5,3 пъти по-вероятно да покажат симптоми от аутистичния спектър, отколкото контролната група. Как ще коментирате това?

— Сенатор Макийн, аз не съм статистик.

— Господин Медсън, и аз не съм, но когато видя 5,3 пъти по-голяма вероятност за развиване на аутистични симптоми в групата на имунизираните, изпитвам тревога. Нима подобно число не ви притеснява?

— Ако тези данни са верни и са изтълкувани както трябва, бих казал, че сочат нуждата от допълнителни изследвания.

— А тревожат ли ви?

Медсън отново се посъветва със своя адвокат. Този път разговаряха цяла минута.

— Както вече казах, те сочат нуждата от допълнителни изследвания.

Макийн се облегна и поклати глава.

— Добре, предполагам, че по този въпрос само толкова можем да измъкнем от вас.

Медсън седеше сковано на стола си. Ако беше някой друг, Дени щеше да го съжали. Обаче сега тържествуваше.

Сенаторите разкъсваха Медсън още час и половина, Макийн обяви почивка.

— Господин Медсън — обяви той, — след обедната почивка ще продължим с вас. Преди да прекъснем, смятам за важно да отбележа няколко неща. Първо, искам да ви припомня, че съответните власти ще разследват обвиненията, които госпожа Норт отправи за опитите за покушение срещу нея и тяхната възможна връзка с убийствата на докторите Магуайър и Маклоски, както и на нейния приятел. Това включва подозрението, че тези събития може да са част от заговор на фармацевтичната индустрия. Заговор да се скрие информация, която може да се окаже вредна за имунитета срещу съдебно преследване, свързано с ваксини, предоставен като част от Националната програма за имунизация, на който индустрията продължава да се радва. Второ, този комитет беше свикан в името на нашите граждани и Конгреса, за да отговори на въпроса дали е желателно да се продължи имунитетът на фармацевтичната индустрия заради Националната програма за имунизация. Ако данните, които госпожа Норт ни предостави в своите показания, се потвърдят, независимо от това дали съществува заговор или не те да бъдат скрити, този комитет ще изиграе водеща роля в съветването на нашите колеги в Конгреса кой да бъде държан отговорен за онова, което сега, от далечината на времето, изглежда като голяма национална грешка. Госпожо Норт, комитетът ще ви бъде благодарен, ако бъдете на разположение днес следобед за допълнителни въпроси. Преди да прекъснем заседанието, искате ли да добавите нещо за протокола?

Това беше, помисли си Дени. Макийн така беше ръководил заседанието, че да й позволи да има последната дума в сутрешната му част. Тя прочисти гърлото си и започна:

— Да, и ви благодаря за тази възможност, сенаторе. Надявам се, че комитетът осъзнава важната си роля във формирането на нашата бъдеща политика към Националната програма за имунизация. Ясно ми е, че националният дебат за светостта на детското здраве е много важен, но в него ние някак си успяхме да изпуснем от поглед най-важното. В нашата погрешно насочена ревност да защитим децата си, ние заменихме инфекциозните заболявания с доживотни разстройства в развитието. В страната бушува епидемия от заболявания от аутисткия спектър. През 1987 година едно от десет хиляди деца имаше аутизъм. Съвременни оценки на Центровете за контрол и превенция на заболяванията сочат съотношение едно от сто и десет. Това не е генетична тенденция, както твърдят някои. За да настъпят такива драматични промени, трябва да минат десетки поколения. Тази диагноза е невярна. Ако беше, къде са всички петдесетгодишни аутисти? Ние създадохме това поколение увредени деца. Като оставим настрана социалните разходи за грижите по тях, не може да се изчисли колко е струвал на тях и семействата им техният съсипан живот. Трябва да пренасочим приоритета на нашата Национална програма за имунизация. Трябва да приемем правилото „безопасността на първо място“ като ръководен принцип. Всъщност основният въпрос е безопасността, нали? Родителите на увредените деца не искат компенсация, искат децата им да оздравеят. И най-вече да не са били увреждани. — Дени се облегна и очите й се напълниха със сълзи.

— Благодаря ви, госпожо Норт, от името на комитета и на американския народ. — Макийн чукна с чукчето си и залата се изпълни шумни разговори. Дени въздъхна от облекчение. Чувстваше, че се е справила добре, и знаеше, че сенаторът е сразил Медсън. Освен това сигурно имаше още доводи в запас. Дени се обърна да погледне Медсън. Той размени още няколко думи с адвоката си и закрачи към вратата. Лицето му беше като посмъртна маска. Тя усети, че някой сложи ръка на рамото й. Завъртя се и видя Роланд.

— Готова ли си? — попита той.

* * *

Какъв беше смисълът от подготовката, помисли си Медсън, когато излезе от залата и попадна на тълпа репортери. Светкавиците го заслепиха, а половин дузина микрофони щръкнаха пред лицето му от полукръг протегнати ръце. Върху него се стовариха бързи въпроси: „Какво ще кажете за обвиненията на госпожа Норт в заговор?“. „Господин Медсън, ще си подадете ли оставката като главен изпълнителен директор на «Фарма Интърнешънъл?»“ „Какво ще правите, ако индустрията изгуби своя имунитет?“ „Какво знаете за…“ Той почувства как на челото му избива пот, проби си насила път само за да попадне на стена от други репортери.

— Все още давам показания, така че не мога да коментирам — измъкна се Медсън и се втурна към безопасността на Тилмъновия кабинет. Въпреки това репортерите продължаваха да го замерват с въпроси, а фотографите да го снимат. Когато мина край източното стълбище, където кучката щеше да проведе своята пресконференция, видя, че операторите вече бяха заели местата си, а репортерите стояха в полукръг под стойките на микрофоните. Да се надяваме, че след час изпълнителят ще елиминира малката кучка, а сградата ще гъмжи от полиция. И той ще може да забрави обещания му от Макийн тормоз следобеда. Медсън мина бързо край стълбището.

Едва когато наближи кабинета на Тилмън, се сети за Синди. Нейното спешно съобщение, че трябва да се видят, нещо свързано с Лорън… Нямаше нужда от тия простотии точно сега, но щом ставаше дума за Лорън, трябваше да се срещне с нея. Отвори вратата на Тилмъновия кабинет и ето ти я Синди, застанала в ъгъла, привлекателна жена на петдесет и няколко. Тя се обърна от прозореца, когато чу вратата да се отваря.

Проклет да съм! Искаше да изглежда строг и ядосан, защото наистина беше, но не можа да отблъсне спомена за усещането на кожата и устните й. Онези мудни следобеди между лекциите в медицинското училище. Тя, седнала с възглавница зад гърба в леглото, след като са се любили. Парфюмът й, който изпълва въздуха в апартамента му. А сега беше застанала, сякаш позираше, с единия крак малко изнесен пред другия, както помнеше, че прави. Медсън се почувства като басейн, пълен с разтопено масло. Как може една жена да въздейства така на мъжа? И то след толкова години? Колко пъти се беше питал къде ли е тя и какво ли прави? А когато след години бе научил, че Рей, нейният съпруг, е звезда в „Ню Йорк Джайънтс“, зарови спомените.

— Синди — поздрави я той.

Тя не отговори. Май малко прекалява с използването на момента, помисли си той.

— Гроувър. — Тя се спря за малко пред едно от креслата, после седна и дръпна полата си надолу, защото се беше вдигнала леко. — Трябва да поговорим — Погледът й го фокусираше.

— Така ми съобщиха. — Искаше да й каже, че изглежда добре, да я попита как е, но му се стори някак си неуместно. Тя беше настоявала да се видят спешно и той се бе съгласил. Това беше нейният дневен ред и той бе достатъчно любезен, за да й осигури пространството, от което се нуждае. Отиде до бюрото на Тилмън и седна там.

— Става дума за моята дъщеря Дениъл Джексън. По съпруг Норт. Мисля, че ти я познаваш като Дени Норт.

Медсън затвори очи в агония. Когато ги отвори отново, видя, че Синди е седнала още по-изправена, което той изтълкува като предизвикателство или като израз на гордост. Ръцете му се разтрепериха. Мамка му! Кучката, която от дни преследваше, била дъщеря на Синди!

— Чувал съм името й. Направи документален филм за фармацевтичната индустрия. Спечели награда.

Очите й бяха непреклонни.

— От това, което Дени ми каза, ти не само си чул името й.

Трябваше да отдаде дължимото на Синди — присъствието й беше внушително.

— Какво значи това? — попита той, отбивайки атаката.

— Мисля, че знаеш.

Медсън вдигна рамене.

— Синди, мина много време. Каза, че било спешно. Какво си намислила?

— Дени смята, че ти си зад всичко, което й се случва, след като твой служител е бил убит пред очите й в нейния офис в петък. — Медсън почувства, че главата го засърбя страшно, сякаш бръмбари лазеха под кожата му. Синди се изправи, застана пред бюрото, опирайки длани на плота, и се наведе към него. Той си спомни: винаги беше имала склонност към драматизирането. — Какво знаеш за това? — попита тя.

Медсън се изправи и така се извиси над нея.

— Този разговор няма да доведе доникъде. След час трябва да продължа да давам показания пред комитета на сенатор Макийн. Уверен съм, че си загрижена за дъщеря си, но аз нямам нищо общо с това.

— Мисля, че имаш.

Медсън зачака. Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Върни се назад. — Тя се изправи като свещ, но погледът й не изпускаше очите му. — Ние се разделихме преди двайсет и девет години и шест месеца. Моята дъщеря Дени е на двайсет и девет години и три месеца. Сметни. Винаги те е бивало в сметките.

Медсън почувства как у него се надига вълна от ужас.

Синди продължи:

— Запознах се с моя съпруг Рей, най-хубавото, което някога ми се е случвало, три месеца след като се разделихме. Дени се роди шест месеца след като срещнах Рей. Още ли не си разбрал?

Медсън отстъпи крачка назад. За момент го бе изненадала, но вече прегрупираше силите си. И преди беше слушал глупости, но тази беше от световна класа.

— Хайде, Синди, за какво всъщност става дума?

— Винаги те е бивало в отричането. Както повечето мъже, доколкото мога да съдя от опита си.

— Мисля, че е време да си вървиш. Бих искал да кажа, че срещата ни беше приятна, но не е така.

— Гроувър, Дени е твоя дъщеря. — Тя направи пауза, за да му остави време да осъзнае казаното.

Медсън не се остави да му повлияе. Той закрачи към вратата.

— Чух, че имаш още една дъщеря. Лорън.

Той не отговори. Друга дъщеря, дрън-дрън.

— Представи си, че някой се опитва да я убие.

Медсън почувства отново онези буболечки под кожата на главата. Той се обърна да я погледне.

— Не ти вярвам.

— Не съм някоя двайсет и две годишна ученичка в сестринското училище, която можеш да отхвърлиш. — Тя направи пауза. — Или да я убедиш да легне с теб.

— Недей омърсява това, което имаше между нас, с тези глупости. Не съм те отхвърлял, нито убеждавал в каквото и да било. Обичах те и ти го знаеш.

— Да, Гроувър, знам. Аз също те обичах. И Дени е плодът на тази любов. Тя е наша. Твоя. Нейната кръв е твоя. Винаги си казвал, че си отдаден на спасяването на живот. Обаче сега се опитваш да убиеш собствената си дъщеря.

Сякаш помещението се завъртя около главата на Медсън. Достатъчно.

— Повечето хора биха направили или казали всичко, за да защитят своите деца.

— Кълна се, че е истина.

Медсън разбра, че я е пипнал. Беше си спомнил нейното католическо възпитание в Бруклин, молитвената броеница, която винаги носеше, и Библията в дамската й чанта.

— Закълни се върху Библията.

Тя не се поколеба, извади малката черна книга от чантата, сложи я на бюрото и постави ръката си върху нея.

— Кълна се, че Дени Норт е наша дъщеря. Моя и твоя.

Той почувства как коленете му омекват и тръгна към едно кресло. Тя не го остави на мира.

— Твоя дъщеря.

Медсън седна и изръмжа. О, Господи! Синди не може да се закълне върху Библията и да излъже. Нямаше начин да се престори, че не го е матирала.

— Добре — прошепна той. — Ще го уредя.

Синди почти долепи лицето си до неговото.

— По-добре да успееш.

* * *

Дени тръгна с Роланд, придружена от двама мъже, които той не представи, но тя предположи, че са агенти от Сикрет Сървис. Докато пресичаха „Капитол Граундс“, тя видя тълпа да се трупа в подножието на източното стълбище на Капитолия и микрофоните най-горе. Бяха най-малко двеста и петдесет души. Вълнуващо! Не само защото току-що бе взривила дебата за имунизацията, а и защото й се даваше възможност да отправи това послание до всички майки и бащи, баби и дядовци в Америка с помощта на националните медии. Когато наближиха, видя няколко десетки плаката във въздуха. Прочете надписите на няколко от тях: „Давай, Дени!“, „Ваксиниране по избор“, „Върнете децата ни!“. Сърцето й блъскаше в гърдите. Нямаше търпение пресконференцията да започне.

* * *

Медсън се чувстваше така, сякаш някой беше изсмукал живота му. Трябваше да събере всички сили да отиде до вратата, за да я затвори. Не само имаше дъщеря, която не познаваше, но бе направил всичко възможно да я убие. Направо не е за вярване. Ръцете му трепереха, докато набираше изпълнителя. Позвъняването му беше директно прехвърлено към гласовата поща. „Парола «Чичо». Звънни ми. Спешно е. Прекъсни операцията. Остави момичето.“ Той прибра телефона в джоба си. Какви ли са шансовете? Това беше един от малкото пъти, когато не бе успявал да се свърже с мъжа. Той отиде и отново седна на бюрото на Тилмън. Какво се случи с мен? Направо не можеше да повярва колко ниско е паднал. Как си беше помислил и за Стайлс! Набра Екзейвиър. Отново гласова поща. И тук остави съобщение за прекъсване на операцията. След това набра съобщение на своето блекбъри до Стайлс: „Спешно. Обади се на Екзейвиър тел. 646-746-9890. Кажи му парола «Подводница».“

Миг по-късно се изправи рязко на стола. Дени. Сигурно вече застава пред микрофоните. Тя ще бъде на открито и изпълнителят сигурно вече е там. Той изскочи от кабинета, хукна към асансьорите, но реши, че няма време да ги чака. Надмина Синди, която също слизаше пеша, изтича надолу по стъпалата и изхвръкна през вратата. Минувачите го заглеждаха изненадано, когато профучаваше край тях. Щом наближи източното стълбище, видя репортерите, операторите, цялата събрана тълпа. Дребна жена стоеше пред микрофоните, а зад нея малка група хора. Дени! Неговата дъщеря. По-бързо!

Когато преполови стълбището, премина в бърз ход, взимайки по две стъпала наведнъж, така че да не привлича много внимание. Оглеждаше се за полицаи, за мъжа със сините очи и белезите от акне по лицето. Заобиколи групата от репортери и се насочи към стълбищната площадка. Когато я наближи, осъзна, че неколцина от репортерите го бяха разпознали. Къде, по дяволите, е охраната? Не можеше да повярва, че никой не го спря. Профуча под портика по посока на Дени, която бе заобиколена само от неколцина разпоредители. В момента беше на шест метра от нея, четири и половина. Мярна едно лице в тълпата. Видя озъбената уста и белезите от акне, слънчевите очила и чу звук, сякаш алуминиева бухалка улучва топка за софтбол, един път, два пъти, три пъти. Вътрешностите му се взривиха, а краката му се откъснаха от земята. Вторачи се в небесата, лица гледаха към него отгоре, чуваха се писъци.

* * *

Старк реши да не изхвърля рюгера. През следващите десетина минути можеше да му дотрябва. Устата му беше суха, както винаги ставаше в мига, когато убива, а пулсът му блъскаше в ушите. След като повали Медсън, се обърна и се запромъква през тълпата, докато очите му се стрелкаха наоколо, търсейки ченгетата. Някаква жена тичаше надолу по стълбището с викове: „О, боже! О, боже!“. Той я последва до подножието на стълбището, зави надясно и се запъти към дърветата близо до Конститюшън авеню. Наведе глава и продължи да върви, когато видя ченгето, което спираше движението на Фърст стрийт. Налудничаво, но се получи. Майната му на момичето и майната им на данните. Ще каже паролата на Екзейвиър и ще си получи парите. Медсън нямаше повече да звъни на Екзейвиър и да му руши доброто име. Вероятно Екзейвиър също щеше да се израдва, че този задник вече не е между живите.

Той стрелна поглед назад към тълпата и видя двама мъже с костюми да тичат подире му с извадени пистолети. Мамка му! Извади рюгера изпод якето и се затича. Когато навлезе между дърветата, видя още двама агенти с пистолети пред него. Стрелна се надясно, но в същия момент почувства два удара в гърба. Падна по корем, знаейки, че всичко е свършило.

Дени чу три изстрела и разбра какво е това още преди да усети миризмата на барут. Един от агентите я сграбчи за раменете, повлече я към сградата на Капитолия и я накара да клекне зад една от колоните. Хората около тях пищяха и плачеха. Чу някой да я вика по име. Гласът беше мъжки. Протегна врат и видя мъж, който лежеше на земята в локва кръв, а над него се бяха надвесили хора. Стълбището на Капитолия се беше изпразнило и тя видя дузина полицаи да отцепват района. Мъжът на земята беше този, който я викаше. Един от агентите дойде при тях. Агентът до нея се изправи.

— Районът е обезопасен — обясни новодошлият. — Познавам мъжа, който беше прострелян. Гроувър Медсън ви вика.

Медсън? Вика мен?

— Иска да говори с вас. Безопасно е. — Изражението му беше почти извинително. — Мисля, че не му остава много време.

Когото се изправи, коленете на Дени се прегъваха и краката й бяха несигурни. Единият от агентите я хвана под ръка и я заведе при Медсън. Лицето му беше разкривено от болки. Ушите й пищяха. Не смяташе, че е от шума на изстрелите, а от шока, че отново видя да прострелват човек пред очите й. Беше видяла убиеца. Същото лице с белези от акне, същият мъж, който бе преследвал Магуайър до нейния офис, застана пред Медсън, преди той да рухне.

Тя коленичи до Медсън. Очите му бяха безжизнени, но в един момент, изглежда, я фокусираха. Той я хвана за лакътя и стисна със сила, която я изненада и дори й причини болка. Прошепна й нещо, хватката му отслабна и ръката му падна безсилно на земята.