Дейвид Лендър
Ваксината (15)

15.

Хотел „Уордмън Парк“ не приличаше на нито един „Мариот“, който Синди беше виждала. Това я накара да си спомни за Рей и как бяха пътували. Синди уреждаше всички подробности, а Рей се появяваше едва за шофирането и караше децата да се смеят. Нерядко някой любител на футбола го разпознаваше и той даваше автографи. Обаче никога не сме попадали на фоайе като това, помисли си тя. Запита се къде ли е Дени сега, къде ли е отседнала? Провери отново мобилния си телефон: нямаше обаждане нито от блекбърито, нито от другия номер, от който се беше обадила на Синди. Вече повече от осемнайсет часа!

Синди направи нов опит да се свърже с офиса на Гроувър. Отново гласова поща. Помисли си, че човек с положението на Гроувър трябва да има някой, който да отговаря на служебния му телефон, макар и толкова рано в понеделник сутрин. Отново не остави съобщение. Искаше да говори с жив човек.

Час по-късно, в 8:00, успя да се свърже.

— Кабинетът на господин Медсън — каза секретарката.

— Добро утро. Знам, че Гроувър не е във фирмата, но спешно ми се налага да говоря с него. Казвам се Синди Джексън. Познава ме под моминското ми име Синди Бушар. Моля, мога ли да получа номера на мобилния му телефон?

— Съжалявам, госпожо Джексън, но не даваме номера на господин Медсън.

— Вижте, Гроувър ще разбере. Трябва да говоря с него. Въпрос е — тя направи пауза, за да подчертае казаното — на живот и смърт. — Синди винаги се беше питала дали фразата за живота и смъртта работи. Оказа се, че в случая е безсилна.

— Съжалявам, но не мога да ви дам номера му.

— Тогава моля ви веднага да му предадете едно съобщение. Спешно е. — Пулсът на Синди се бе ускорил и тя трябваше да направи съзнателно усилие да се успокои. Беше дошла за тази среща готова за съпротивата, която знаеше, че ще срещне, но не очакваше, че нейните собствени слова ще й въздействат така.

— Извън града е.

— Знам, че е във Вашингтон, където съм и аз. Трябва да го видя.

— Не мога просто така да обезпокоя господин Медсън, защото някой от миналото му иска да говори с него. Съжалявам…

— Госпожице, аз не съм просто някоя от неговото минало. Бяхме гаджета, когато следваше медицина. Повярвайте ми, ще си спомни за мен.

— Не мога да го безпокоя.

— Можете. Ако не му предадете съобщението, ще си изцапате ръцете с кръв.

Това я накара да се замисли.

— Какво искате да кажете?

— Вече ви казах, че е въпрос на живот и смърт. Само той може да се намеси и да реши въпроса.

— Не ви разбирам.

— Кажете му, че става дума за дъщеря му. — Синди остави номера на своя мобилен телефон и затвори. След това се запита дали беше казала достатъчно, че да отговори на обаждането й. Докато обмисляше този въпрос, кършеше ръце.

* * *

Медсън седеше на бюрото на конгресмен Тилмън в неговия кабинет в офис сградата „Рейбърн“. Най-новата и най-скапаната сграда на Конгреса. Това нямаше голямо значение, обаче му стана смешно, че Лоутънбърг не се беше напънал достатъчно за него, копелето, и че Чък Шумър се бе престорил, че ще използва влиянието си, а всъщност, както Медсън знаеше, щеше да е на рибарска лодка със Сенди Елисън, главния изпълнителен директор на „Келердорн“. Кабинетът на Тилмън представляваше смесица от новобогаташки боклуци и „вижте кой съм аз“ снимки на обитателя си с всяко по-голямо и по-малко светило, до което новоизпеченият конгресмен е успял да се докопа.

Медсън вдигна очи от бележките си за предстоящото изслушване и видя снимка на Тилмън и жена му. Олеле! Тилмън не беше на повече от четиридесет, но жената изглеждаше петнайсетина години по-стара. Или Тилмън имаше Едипов комплекс, или мадамата беше изкарала няколко брака, преди да го срещне. Тилмън влезе. Медсън стана.

— Дениъл — каза той, — не смятах, че кабинетът ще ти трябва преди следобеда. Веднага се махам.

— Не, не. Не искам да те прекъсвам. Моля, седни. — Изражението на Тилмън беше такова, сякаш току-що е повърнал или щеше да го направи.

— Какво има? — Медсън беше поне десетина сантиметра по-висок от него. Настъпи един от онези моменти, когато се питаш какво не е наред в картинката. Медсън стоеше зад бюрото на Тилмън, който го гледаше като уплашено момченце, готвещо се да изяде калая, защото е счупило прозореца на гаража с бейзболна топка.

— Говорих по телефона с един от помощниците на Макийн. — Тилмън седна на един от столовете пред бюрото. Изглежда го изчакваше, затова и Медсън седна.

— И?

— Излиза, че Дени Норт е включена в програмата на изслушванията за 9:00 часа. В същия отрязък от време, когато и ти ще участваш. Не знам какво става, но помощникът на Макийн направо пръхтеше. Беше много развълнуван.

Медсън почувства как му се свива стомахът.

— Бъзикаш ли ме? — Веднага съжали за думите си и се опита да изглежда безразличен. — Бога ми, какво може тя да допринесе за изслушването?

Тилмън се смръщи.

— Не съм сигурен. Но тези типове са хитри. На мен това ми прилича на удар под пояса.

И Медсън нямаше да може да го каже по-точно. Тези копелета. Да включат малката кучка по същото време, когато той трябва да дава показания. Дали няма да я пуснат преди него? Или след него, за да го опровергае? Не можеше да реши кой е по-лошият вариант.

— Е, ще трябва просто да изчакаме и да видим какво ще каже — заяви Медсън.

— Съобщи ми също — продължи Тилмън, — че е предвидено тя да се срещне с пресата на източното стълбище на Капитолия веднага щом приключи с показанията си. — Тилмън отмести поглед, след това отново го спря върху Медсън. — Обикновено това значи, че очакват казаното от нея да бъде много… — гласът му заглъхна, докато се опитваше да намери подходящата дума — наелектризиращо.

Медсън стисна ръце, сякаш вече беше докопал кучката за гърлото.

— Добре, просто трябва да изчакаме и да видим какво има да казва. Дениъл, благодаря за предупреждението. — Отново впери очи в бележките си. Ако имаше някаква справедливост на този свят, кучката щеше да се задави с геврек.

Тилмън стана и се приготви да си върви.

— Да затворя ли, или да оставя отворено?

— Моля, затвори. И благодаря ти отново, че ми позволяваш да ползвам кабинета ти. Скоро ще свърша.

Останал сам, Медсън излая: „Мамка му, мамка му!“. Единственото обяснение беше, че момичето още разполага с данните, разбрало е какво означават и сега се готви да ги оповести. Защо иначе хората на Макийн ще я пускат да говори първа? Това означаваше също така, че цялата информация вече е стигнала до Макийн, защото това беше неговият комитет и той не би допуснал кучката да дава показания без неговото лично одобрение.

Медсън набра номера.

— Да — каза изпълнителят.

На Медсън се стори малко странно, че винаги успява да се свърже с него. Дощя му се да има повече хора като този мъж, които да вдигат така редовно мобилните си телефони.

— Има ново развитие — обясни той. — Момичето ще даде показания в 9:00 в сенатската сграда „Ръсел“, където се провеждат изслушванията пред сенатската комисия на Макийн. Имаш малко по-малко от час да я пресрещнеш.

— Невъзможно.

— Какво искаш да кажеш?

— Има много начини да вкарат момичето в сградата. Вероятността да попадна на нея ще бъде едно на милион.

— Не ми обяснявай. Свърши си работата.

Изпълнителят не отговори.

— Чуваш ли? — попита Медсън.

— Да.

След като през цялата си кариера изграждах доброто си име, сега ме прецакаха. Той се остави на гнева.

— След изслушването тя ще се срещне с пресата на източното стълбище на Капитолия. Елиминирай я и ще ти платя толкова, колкото ако първо беше взел данните. Вече съм депозирал втората половина от хонорара ти при Екзейвиър. Паролата да пусне депозита е същата, както за плащането. — Когато не чу отговор, Медсън попита: — Разбираш ли?

— Чувам те силно и ясно. Не ми остава много време, но мога да се справя. Веднага се заемам. — Линията прекъсна.

Телефонът на Медсън започна да звъни. От кабинета му го търсеха. Сега пък какво?

— Господин Медсън, много се извинявам за безпокойството, но преди малко приех едно много странно обаждане. Жена, която каза, че сте се познавали през студентските си години, иска веднага да се срещне с вас.

— Каза ли какво иска?

— Каза, че е спешно.

Той се напрегна.

— Как се казва?

— Синди Джексън. Каза, че сте я познавали като Синди Бушар.

Синди. Преди колко години беше това? Почти трийсет.

— Каза, че било за Лорън. И че ще си изцапам ръцете с кръв, ако не ви кажа за нейното обаждане.

Медсън почувства как започва да трепери.

* * *

Синди си погледна часовника. 8:40. Секретарката на Медсън й се беше обадила преди половин час и сега, седнала в таксито и в капана на движението, се запита дали трафикът във Вашингтон винаги е толкова натоварен. Секретарката на Медсън й каза, че той ще излезе от кабинета на своя конгресмен в 8:45. Май нямаше да успее да стигне. Зарови в дамската си чанта за молитвената броеница и я извади. Затвори очи и започна да се моли.

* * *

Старк започна да се изкачва по източното стълбище на Капитолия, маскиран с перука и слънчеви очила. Видя екип от охраната, обслужващ метален детектор под портика на вратата към Капитолия. Преброи четири ченгета от тази страна на сградата. По-късно сигурно щяха да бъдат повече. Беше сигурен, че вътре има цели рояци от тях. Новинарските екипи се готвеха, микробусите със сателитните им антени бяха паркирани един след друг по Конститюшън авеню. Техническите екипи монтираха микрофоните на площадката в края на стълбището. Старк мина покрай тях, вперил очи в офис сградите на Конгреса до Капитолия. Ако Медсън му беше дал информацията няколко часа по-рано, вероятно сега щеше да бъде на покрива на някоя от тях с карабина и оптически мерник. Спусна се по стълбите, попивайки околността. От прикритието на рехавата горичка на територията на Капитолия имаше десетина метра до Конститюшън авеню или Индипендънс авеню. Да застреляш човек от близко разстояние с пистолет си беше чиста лудост. Беше прекалено рисковано да протегне ръка и да се опита да я улучи в главата. Поне беше успял да смени заглушителя. А якето му беше достатъчно широко, за да може да стреля три или четири пъти през плата, без някой да го види. Според него това беше единствената възможност. Беше лудост, но поне щеше да приключи с това. Извади носната си кърпа, вдигна очилата и си избърса очите. Докато го правеше, си мислеше за момичето и онзи тъпак Медсън.

* * *

Медсън не набра смелост лично да се обади на Синди, затова накара Стефани. След петнайсет минути се зае отново с бележките си. В 8:45, учудвайки се къде ли е Синди, той стана, за да отиде пеша до сенатската офис сграда „Ръсел“ за изслушванията на Макийн.