Джеф Вандърмиър
Агенцията (7)

006: Типографски аномалии

Същата стая за разпити. Същите изтъркани столове. Същата несигурна светлина. Същата Призрачна птица. Или пък не? Остатъкът от непознат блясък или пламъче в очите или изражението й — не можеше да определи кое. Нещо, което не бе доловил при първата им среща. Тя изглеждаше някак едновременно по-смекчена и по-твърда отпреди. „Ако някой ти се струва променен от предишната среща, провери дали ти самият не си се променил“. Това гласеше предупреждението на майка му преди години, поднесено така, сякаш е отворила кутия с късметчета за шпиони и е избрала едно случайно.

Контрол остави небрежно саксията на масата вляво от себе си и сложи папката между двамата като вечното морковче. Дали не зърна леко повдигане на веждите при вида на саксията? Не беше сигурен. Но тя не каза нищо, въпреки че един нормален човек би проявил любопитство. По-рано Контрол импулсивно бе извадил мишката от боклука и я беше сложил при растението в саксията. На това потискащо място тя вече наистина приличаше на боклук.

Контрол седна. Дари биолога с лека усмивка, но не получи отговор. Вече беше решил да не продължава разговора оттам, където бяха свършили предния път — давенето, въпреки че за целта трябваше да пропъди собствената си внезапна потребност да бъде прям. Думите, които беше открил, надраскани на стената зад вратата, неприятно се въртяха в главата му: „Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите…“ Растение. Мъртва мишка. Някакви налудни брътвежи. Или нечия шега. Или поредното доказателство за спускането надолу, за скока от скалата в океан, пълен с чудовища. Може би накрая, преди да се натресе в дванайсетата експедиция, директорът се беше упражнявала за някаква извратена форма на „Скрабъл“.

Не вярваше, че помощник-директорът е напълно невинна по отношение на тази деволюция. Още една причина Контрол да се радва, че тя не го наблюдава през еднопосочното стъкло. Свивайки номера от свой колега, който му го беше приложил на последната му месторабота, Контрол даде свободен следобед на Грейс. После отиде в крилото, където държаха експедициите, говори с охраната и ги накара да доведат биолога в стаята за дебрифинг.

Когато се гмурна вътре, този път без предисловия, Контрол не обърна внимание на петната от вода по тавана, които му напомняха на ухо и огромно подводно око.

— В Зона X, сравнително близо до базовия лагер, има топографска аномалия. Забелязахте ли я — вие или друг член на експедицията? И ако да, влязохте ли вътре?

В действителност повечето, които бяха влизали, я наричаха кула или тунел, дори яма, но той предпочиташе да се придържа към определението „топографска аномалия“ с надеждата, че тя ще й даде конкретно название.

— Не помня.

Непрекъснатото повтаряне на тези думи започваше да му лази по нервите, въпреки че причината може да бяха думите на стената, а упоритият й поглед само да допълваше раздразнението му.

— Сигурна ли сте?

Естествено, че беше сигурна.

— Сигурно щях да си спомня, че съм го забравила.

Сега, когато Контрол срещнеше погледа й, той винаги бе съпроводен от леко повдигнатите крайчета на устните й, а в очите й имаше светлина, много различна от предишния път. Това го тревожеше, макар да не можеше да си обясни защо. Тя не беше същият човек. Или пък беше същият?

— Това не е шега — каза той, защото искаше да види как ще реагира тя, ако изглежда раздразнен. Само дето той наистина беше раздразнен.

— Не помня. Какво друго да ви кажа?

Изрече всяка дума така, сякаш той беше бавноразвиващ се и не я бе разбрал от първия път.

Представи си как седи на дивана в новия си дом, с Чори, сгушен в скута му, на фона на музика и с книга в ръка. По-хубаво беше, отколкото тук.

— Че си спомняте. Че таите нещо в себе си.

Натисна я. Някои хора обичаха да доставят удоволствие на разпитващите ги. На други не им пукаше или нарочно искаха да ги възпрепятстват. От първия разпит и записите от трите сеанса преди неговото пристигане му хрумна, че биологът може да се лута между тези крайности, без да съзнава собствената си позиция, или да изпитва сериозен вътрешен конфликт. Какво можеше да направи, за да я убеди? Посадената мишка не я трогна. Смяната на темата също.

Биологът мълчеше.

— Малко вероятно е — каза той, сякаш тя отново беше отрекла. — Много експедиции са се натъквали на тази топографска аномалия.

Мъчна за произнасяне топографска аномалия.

— Може — отвърна тя, — но аз не си спомням кула.

Кула. Не тунел, не яма, пещера или дупка в земята.

— Защо я наричате „кула“? — попита той с разтуптяно сърце. Миг по-късно усети, че е твърде напорист.

На лицето на Призрачната птица се изписа широка усмивка с нотка на далечна топлина. Към него? Заради някаква мисъл, която думите му бяха провокирали? Въобразил ли си беше акцентирането на думата „кула“, сякаш по своя воля бе влязла в капана?

— Знаете ли — отвърна тя, — че охлювът форус прикрепя празните черупки на другите охлюви към своята? Затова соленоводният охлюв форус е много тромав. Залита и се прекатурва заради тези празни черупки, които често действат като камуфлаж, но си имат своята цена.

Дълбокият кладенец от тайнствено тържествуване зад този отговор го жилна.

 

 

Може би той искаше биологът да сподели собственото му презрение към термина „топографска аномалия“. Беше се появило по време на първоначалния брифинг с Грейс и други членове на екипа. Докато някакъв спец по „топографската аномалия“ бъбреше за нейните „не-аспекти“ и всъщност очертаваше какво не знаят, Контрол почувства надигането на гореща вълна, а заедно с нея — задвижването на цял монолог. Говореше си с дядо Джак, който можеше да изпадне в могъща ярост, стига да поиска, особено когато се сблъскаше с глупостта на света. Той би се изправил и би казал нещо от сорта: „Топологична аномалия? Топологична аномалия? Да нямате предвид вещерство? Да нямате предвид края на цивилизацията? Да нямате предвид някаква страхотия, за която не знаем нищо, абсолютно, шибано нищо, и трябва да я приемем като всичко друго, което не познаваме?“ Само сянка върху размазана снимка, сгърчен кошмар, прозиращ от бележките на няколко ненадеждни свидетели — може би станали още по-ненадеждни заради хипнозата, въпреки възраженията на Централата. Отклонила се спираловидна нишка, която можеше да бъде направена или не от нещо съвсем различно — по-неразбираемо дори от охлюва, понесъл празните черупки на други охлюви, който се препъва като пиян. Нямаше надежда да разбере какво е това или дори да прати всичко по дяволите, защото така правят интелигентните примати. Просто нещо в земята, небрежно споменато, безпристрастно, като „капак на шахта“ или „чешма за вода“, или „ножове за пържоли“. „Топографска аномалия“.

Той вече бе казал повечето от тези неща на етажерките с книги в кабинета си във вторник — на призрака на Директора, докато преглеждаше бележките, бавно като охлюв. Спокойно попита Грейс и останалите от екипа: „Можете ли да ми кажете нещо друго за това?“ Но те не можеха.

Очевидно не повече от биолога.

 

 

Известно време Контрол само я гледаше мълчаливо — този противен прерогатив на разпитващия, предназначен обикновено за сплашване. Призрачната птица обаче посрещна погледа му с острите си зелени очи, докато той не го отмести. Продължаваше да го гризе мисълта, че днес е различна. Какво се бе променило през последните двайсет и четири часа? Режимът й беше същият, наблюдението не бе показало нищо ново в психичното й състояние. Бяха й предложили грижливо проследен телефонен разговор с родителите й, но тя нямаше какво да им каже. И това не можеше да се обясни със скуката поради липса на друго занимание освен един дивиди плейър и внимателно подбрани филми и романи. Хранеше се с храна от кафетерията, за което Контрол можеше да й съчувства, но и това не даваше обяснение.

— Може би това ще раздвижи паметта ви.

Или ще спре лъжите ви. Той започна да чете резюмета на доклади от предишни експедиции.

„Безкрайна яма, прокопана в земята. Не можехме да стигнем до дъното й. Не спирахме да падаме.“

„Кула, паднала навътре в земята, от която се излъчваше усещане за силно безпокойство. На никой от нас не му се влизаше, но влязохме. Някои от нас. Някои се върнаха.“

„Нямаше вход. Само кръг от пулсиращ камък. Само усещане за голяма дълбочина.“

От тази експедиция се бяха върнали само двама участници, но те бяха донесли дневниците на колегите си. Които бяха пълни с рисунки на кула, тунел, яма, циклон, поредица от стълби. Където нямаше образи на по-обикновени неща. Нямаше два еднакви дневника.

Контрол не чете дълго. Беше започнал със съзнанието, че избраните откъси могат да замърсят периферията на амнезията й… ако тя наистина страдаше от загуба на паметта… и това чувство бързо се усили. Спря обаче най-вече заради собственото си безпокойство, което го накара да замълчи за кратко, после напълно. Заради чувството, че правейки кулата по-реална във въображението си, той я прави по-реална и в действителност.

Но Призрачната птица или не бе доловила, или тъкмо защото бе доловила мимолетното му смущение, попита:

— Защо спряхте?

Той не й обърна внимание; вместо това смени тази кула с другата:

— А какво ще кажете за фара?

— За фара…

Първо си помисли, че нарочно повтаря думите му като ехо, с което върна унизителния спомен от прогимназията, когато по-силните момчета го тормозеха; това беше преди трансформацията в гимназията, когато насочи усилията си към футбола и започна да мисли за себе си като шпионин в света на спортистите. Осъзна, че думите на стената са го разклатили. Не много, но достатъчно.

— Помните ли го?

— Да — изненадващо отговори тя.

Въпреки всичко трябваше да изкопчва думите една по една:

— Какво си спомняте?

— Как се приближавам от пътеката между тръстиките. Как гледам към вратата.

— И какво видяхте?

— Вътрешността му.

Разговорът продължи по този начин известно време и Контрол започна да губи нишката на отговорите й. Преминаха към следващото нещо, което твърдеше, че не си спомня, а той позволи разговорът да влезе в ритъм, с който тя щеше да се чувства удобно. Каза си, че се опитва да схване нервните й тикове, всичко, което би могло да издаде истинското състояние на ума й или действителните й планове. Каза си, че всъщност не е опасно да я гледа. Никак дори. Той беше Контрол и държеше нещата под контрол.

 

 

Там където се крие душащият плод от ръката на грешника ще раздам семената на мъртвите за да споделя с червеите които се събират в мрака и заобикалят света със силата на живота и докато от сумрачните коридори на други места форми които никога не биха могли да съществуват се гърчат за нетърпението на малцина нивга невидели онова което би могло да бъде. В черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят и в мрака на златното ще се пукнат за да разкрият откровението на фаталната мекота в земята. Сенките на бездната са като листцата на чудовищно цвете, което ще разцъфне в черепа и ще разшири съзнанието отвъд поносимото за всеки човек но независимо дали се разлага под земята или отгоре, по зелените полета, или в морето, или в самия въздух, всички ще стигнат до откровение и пир познали душащия плод и ръката на грешника ще ликува защото няма грях в сянката и светлината който семената на мъртвите да не могат да простят… Текстът продължаваше нататък и на Контрол му се струваше, че ако не беше свършило мястото, ако директорът не бе решила да добави и карта на Зона X, думите също е нямало да свършат…

Отначало му се стори, че стената зад вратата е покрита с тъмни рисунки. Но не, някой я беше запълнил с низ от странни изречения, написани с удивително дебел черен маркер. Някои думи бяха подчертани с червено, други — оградени със зелено. Тежестта им го накара да отстъпи крачка назад и просто да остане там със смръщено лице.

Първоначалната теория, отхвърлена като абсурдна: думите бяха налудничава ода на директора за растението в чекмеджето на бюрото й. После го привлякоха беглите сходства между ритъма на думите и някои от по-религиозните антиправителствени движения, които бе наблюдавал в началото на кариерата си. Стори му се, че долавя тихото мърморене на онзи тип лениви, но педантични лунатици, които лепят изрезки от вестници и разпечатки от интернет по стените на мазетата на майките си. Кабарче по кабарче си създават своя собствена вселена, предназначена единствено за тях самите. Но техните излияния и философии рядко звучаха така меланхолично или така едновременно земно и неземно като фразите на стената.

Това, което най-силно парна Контрол, докато ги гледаше, не беше нито объркване, нито страх, а раздразнението, което бе допуснал при разговора си с биолога. Емоция, която се материализираше като изненада: студена вода, излята в нищо неподозираща празна чаша.

Незначителните дреболии можеха да доведат до провал: малката пробойна водеше до други. Ставаха все по-големи и скоро човек политаше стремглаво надолу. Можеше да е всичко. Един следобед да забравиш да въведеш полевите си бележки. Да се приближиш твърде много до обекта на наблюдение. Да пропуснеш файл, който е трябвало да прочетеш с цялото си внимание.

Контрол не беше инструктиран за думите на стената на директора и не беше видял нищо подобно в документите, които най-старателно бе прочел и препрочел. Това беше първият сигнал за грешка в процеса.

 

 

Когато реши, че биологът се чувства наистина добре, доволна от себе си и може би много хитра, Контрол подхвърли:

— Казвате, че последният ви спомен от Зона X е как се давите в езерото. Какво по-точно си спомняте?

Биологът трябваше да пребледнее, да се замисли, да се усмихне тъжно, с което да натъжи и него, сякаш по някаква причина се е разочаровала. Сякаш досега е правил всичко чудесно, а изведнъж е прецакал нещата. После да възрази, да каже: „Не беше езерото. Беше в океана“ и останалото просто да се излее.

Но нищо от това не се случи. Не последва никаква усмивка. Вместо това тя заключи всичко в себе си и дори погледът й се обърна към някаква далечна височина — може би фар — за да го гледа от безопасно разстояние.

— Вчера се обърках — каза тя. — Не беше Зона X. Това беше спомен от петгодишна възраст, когато едва не се удавих в един фонтан. Ударих си главата. Шиха ме. Не знам защо, но когато ми зададохте въпроса, това си спомних, откъслечно.

Идеше му да плесне с ръце. Да стане, да плесне с ръце и да й подаде папката.

Предната вечер тя бе седяла в стаята си, отегчена до полуда, очакваща въпроса. Не само го бе очаквала, но бе решила да го превърне в яйце, снесено от Контрол. Да издаде по-малко личен детайл, за да скрие нещо по-важно. Инцидентът с шадравана беше добре документиран, защото се бе наложило да ходи в болница за шевове. Това трябваше да потвърди, че си спомня нещо от детството си, но нищо повече.

Хрумна му, че може би той няма право на достъп до спомените й. Може би никой нямаше. Но се отблъсна от тази мисъл, както астронавт се оттласква от стената на космическата капсула. Докъде ще стигне, може само да се гадае.

— Не ви вярвам — каза той с равен тон.

— Все ми е едно — отвърна тя и се облегна на стола си. — Кога ще се махна оттук?

— О, знаете какви са процедурите — трябва да дадете своята лепта — отвърна той, като нарочно използваше клишета, за да прозвучи невеж или тъп. Беше не толкова стратегия, колкото самонаказание, че не е бил на висота. — Подписали сте споразумението, знаели сте, че дебрифингът може да отнеме време. Знаели сте също, че може да се върнете с рак или изобщо да не се върнете.

— Нямам компютър — каза тя. — Нямам нито една от книгите, за които помолих. Държат ме в килия с малко прозорче високо на стената. Виждам само небето. Ако имам късмет, през няколко часа прелита ястреб.

— Това е стая, не килия.

Беше и двете.

— Щом не мога да си тръгна, значи е килия. Поне ми дайте книги.

Но той не можеше да й даде книгите за загубата на памет, които беше поискала. Не и докато не разбереше повече как тя беше загубила паметта си. Освен това тя търсеше и всякакви текстове за мимикрията и камуфлажа. Трябваше по някое време да я разпита и за това.

— Това говори ли ви нещо? — попита той, за да отклони вниманието й, като избута саксията с растението и мишката към нея.

Тя изправи рамене и сякаш стана не само по-висока, но и по-широка, по-внушителна. Приведе се напред към него.

— Растение и умряла мишка? Това е знак, че трябва да ми дадете шибаните книги и компютър.

Може би днес беше различна не заради шеговитото си настроение. Може би заради безразсъдството си.

— Не мога.

— Тогава знаете какво да правите с растението и мишката си.

— Много добре.

Презрителният й смях го последва чак в коридора. Хубав смях беше, дори когато го използваше като оръжие срещу него.