Джеф Вандърмиър
Агенцията (24)

023: Срив

Контрол намери фенерче и го изпробва. Мина покрай кафетерията — дразнещо повторение, все едно обикаляше из един и същ летищен терминал няколко дни подред с една и съща дъвка в устата. Спря се пред вратата на склада, огледа се и бързо се мушна вътре.

Беше тъмно. Напипа връвта на крушката и я дръпна. Тя светна, но не достатъчно. Както и помнеше, заради металния отражател над нея и ниското й положение, на един-два сантиметра над главата му, тя позволяваше да се видят само долните рафтове. Единствените, до които можеше да стигне портиерът. Единствените, които не бяха празни, както установи, след като очите му се приспособиха.

Имаше чувството, че Уитби лъже. Че това е специалната стая, която бе предложил да му покаже, само за да го заинтригува. Ако не можеше да разнищи други загадки, щеше да реши поне тази. Гатанка. За забавление. Дали магическата намеса на Лаури беше ускорила този момент или го беше отложила?

Лъчът на фенерчето бавно се плъзна по горните рафтове, после към тавана на около два метра над тях. Имаше нещо недовършено в този таван. Дъските, неправилни и голи, с различни оттенъци, бяха препречени от две греди, поставени на X, и изглежда добавени по-късно. Празните етажерки се издигаха до тавана и след него. Виждаше пролуката, през която продължаваше следващият ред над тавана. Огледа го внимателно и забеляза тънък, почти невидим прорез покрай двете греди, оформящ квадрат. Врата в тавана?

Замисли се. Можеше да води просто към отдушници или допълнително складово пространство, но докато се опитваше да си представи помещението в общия план на сградата, обърна внимание, че то се намираше точно срещу любимото място на Уитби в кафенето, а това означаваше, че ако стълбището към третото ниво бе разположено по средата, възможно бе горе да има значително пространство, скрито под стълбите.

Той потърси стълбата и я намери — сгъната, скрита в един ъгъл и покрита с мушама. Докато я наместваше, удари крушката и от нея се посипа прах, при което стаята се изпълни с жива, трепкаща светлина.

Качи се на върха на стълбата и отново светна с фенера, а с другата ръка непохватно натисна по средата на полускрития квадрат. Оттук ясно се виждаше, че „таванът“ е платформа, закрепена между етажерките.

Вратичката изскърца и поддаде. Той издиша дълбоко; чувстваше се несигурен върху хлъзгавите стъпала на стълбата. Отвори вратата. Тя падна гладко и беззвучно назад, сякаш пантите са били току-що смазани. Контрол обходи с фенера си пода и етажерките, издигащи се на още три метра от двете страни. Тук нямаше никой. Огледа по средата: отсрещната стена и плочата на истинския таван.

На погледа му отвърнаха множество лица, заобиколени от различни форми и някакъв надпис.

Контрол едва не изпусна фенера.

Погледна отново.

По цялата стена и част от тавана беше изрисувана мащабна фантасмагория от гротескни чудовища с човешки лица. По-конкретно, виждаха се намацани петна от маслени бои в плътни, наситени червени, сини, зелени и жълти цветове, образуващи нещо като тела. Пикселираните лица бяха увеличени снимки от пропуските на служителите от „Съдърн Рийч“.

Един от образите доминираше, като се простираше нагоре по стената, а главата му, внушаваща особена триизмерност, гледаше надолу от наклонения таван. Другите образуваха съзвездие около него, а тревожните изречения и фрази бяха написани в богата патина от зачерквания, пребоядисвания и други драсканици, сякаш някой бе правил компост от думи. Имаше и граница: обръч от червени пламъци, който в краищата си се превръщаше в двуглаво чудовище, погълнало Зона X в търбуха си.

Контрол неохотно се качи горе и остана на четири крака, за да разпредели равномерно тежестта си, докато не се увери, че платформата ще го издържи. Изглеждаше здрава. Той се изправи и застана до етажерката вляво, за да разгледа това произведение на изкуството.

Тялото, което доминираше над стенописите, картините или каквато дума подхождаше в случая, изобразяваше същество с формата на гигантски шопар и плужек в едно, а бледата му кожа беше изпъстрена с нещо като краста от зелен мъх. Резките, широки контури на ръцете и краката напомняха на свински крайници, но с по три дебели пръста в края. По средата на тялото имаше и други придатъци.

Главата, увенчаваща твърде малката шия, беше боядисана в прозрачно розово-бяло и някак размазана, но лицето, залепено върху нея, приковаваше погледа. Лепилото блестеше пред лъча на фенера. Контрол познаваше това лице от документите: психологът на единайсетата експедиция, заболял от рак, който според записите преди смъртта си бе казал: „В Зона X беше много красиво, много спокойно“. И лекичко се беше усмихнал.

Изображението му тук обаче бе всичко друго, но не и спокойно. Някой — Уитби? Уитби — му бе изрисувал маска на силно, неразбиращо страдание, а устата му беше отворена в постоянно „О“.

Отдясно и отляво бяха наредени още същества — някакъв личен пантеон, някаква лична значимост — повечето от които с познати лица. Директорът беше изобразена като огромен глиган, натъпкан с растения, помощник-директорът — като белка или фретка, Чейни — като медуза.

Намери и себе си. Недовършен. Лицето му бе взето от последната снимка за документи със сериозно изражение, около което Уитби беше нарисувал незапълнени докрай контури на сиво-синьо морско чудовище, китоподобен левиатан, от който се отблъскваха лилави вълни. От лицето му изпъкваше огромно око на циклоп. От чудовищното тяло излизаха не само вълни, но и нанизи от неясни думи, надраскани със сбит, нечетлив почерк. Изненадата и смущението биеха тези от кабинета на директора. Кожата му внезапно настръхна. Контрол осъзна, че все още е разчитал да намери отговори в анализа на Уитби. Тук обаче нямаше отговори. Само доказателство, че главата на Уитби прилича на седиментния пласт от хартии под неумиращо растение, мъртва мишка и стар мобилен телефон.

На пода отсреща, близо до дясната етажерка, имаше захвърлена мистрия, кутии с боя и столче, което позволяваше на Уитби да достигне тавана. Няколко книги. Портативен котлон. Сгънат спален чувал. Нима Уитби живееше тук? Без никой да знае? Или се досещаха, но не искаха да знаят? Вместо това просто го бяха прехвърлили на новия директор. Дезинформация и объркване. Уитби бе творил тук доста дълго време. Беше работил търпеливо, беше допълвал, беше заличавал. Тероар.

Контрол стоеше тук само от минута.

В помещението се усещаше течение. Бе стоял цяла минута, без да разбере, че не е течение.

Някой дишаше зад гърба му.

Някой дишаше във врата му. Контрол замръзна, замръзна и викът „Мамка му!“ в гърлото.

Обърна се неимоверно бавно; искаше му се да прилича на статуя. С тревога видя голямо, бледо, воднисто синьо око на фона на тъмнината или тъмни парцали, прорязани от бледа плът, която постепенно се превърна в Уитби.

Уитби, който е бил там през цялото време, свит върху един рафт вдясно зад Контрол, на нивото на очите му, легнал странично със сгънати колене.

Дишаше плитко и учестено. Гледаше.

Като нещо мътещо. На рафта.

 

 

В първия момент Контрол си помисли, че Уитби спи с отворени очи. Восъчен труп. Шивашки манекен. После осъзна, че е напълно буден и го гледа. Тялото на учения трепереше съвсем леко, като купчина листа, под която има нещо. Приличаше на същество без кости, натъпкано в твърде тясно пространство.

Толкова близо, че Контрол можеше да се наведе и да го ухапе по носа или да го целуне.

Уитби все така мълчеше, а ужасеният Контрол някак усещаше, че би било опасно да заговори. Че ако каже нещо, може да изскочи от скривалището си, че ако се размърда, челюстта му може да разкрие нещо по-обмислено и смъртоносно.

Погледите им се срещнаха и нямаше начин да скрият, че са се видели един друг, въпреки че Уитби продължаваше да не казва нищо, сякаш и той искаше да запази илюзията.

Контрол бавно отмести фенера си от Уитби, овладя треперенето си и със стиснати зъби потисна всички инстинкти, за да не се обърне с гръб към него. Усещаше дъха на Уитби, който излизаше на кълба от устата му.

Последва леко движение и ръката на Уитби се спря на тила му. Просто я опря в косата на Контрол. Пръстите му се разтвориха като морска звезда и бавно се размърдаха напред-назад. Две движения. Три. Галеше главата на Контрол. Нежно и внимателно докосване.

Контрол стоеше неподвижно. С усилие.

След малко ръката се отдръпна, неохотно. Контрол направи две крачки напред, после още една. И още една. Уитби не скочи от мястото си. Не издаде нечовешки звук. Не се опита да го дръпне при себе си между рафтовете.

Контрол стигна до вратата в пода, без да се поддаде и потрепери, спусна крака надолу и намери стълбата. Бавно затвори капака над себе си, без да поглежда към етажерката дори в мрака. Изпита такова облекчение, че изтича надолу по стълбата. Поколеба се, но реши все пак да свали и сгъне стълбата. Преди да излезе от стаята, се насили да се ослуша. Остави фенера си вътре. После излезе в светлия, ярък коридор, присви очи и си пое дълбоко дъх. Пред очите му заплуваха тъмни петна и тялото му потръпна в конвулсия, която не можеше да овладее и която не искаше никой да види.

След петдесетина крачки осъзна, че Уитби се е качил горе без стълбата. Представи си как пълзи по отдушниците. Бялото му лице. Белите му ръце. Белите му ръце, които се пресягат напред.

 

 

На паркинга се сблъска с весело привидение, което се пошегува:

— Изглеждате така, сякаш сте видели призрак!

Контрол го попита дали някога е чувал нещо странно в сградата, като се надяваше въпросът му да прозвучи любопитно или шеговито. Чейни обаче заобиколи отговора, като каза:

— От високите тавани е, нали? От тях на човек му се привиждат несъществуващи неща. А нещата, които наистина са там, изглеждат други. Птицата може да е прилеп. Прилепът може да е найлоново пликче. Такъв е светът. Гледаш едно, виждаш друго. Птици-листа. Прилепи-птици. Сенки от светлина. Случайни звуци, в които долавяш смисъл. Където и да идеш, все същото.

Птицата може да е прилеп. Прилепът може да е найлоново пликче. Може ли наистина?

Изведнъж се стресна от мисълта, че разбира Чейни толкова малко, колкото и Уитби — набързо приготвена фасада, която се отдалечава към паркинга заднешком и казва още няколко думи, но Контрол не чува нищо.

 

 

Контрол запали двигателя, мина през портите и спря до крайбрежната алея, почти без никакъв спомен от пътя дотук. Намираше се на кея на Хедли и се почувства избавен от „Съдърн Рийч“. Поразходи се край реката, но беше потънал толкова дълбоко в мислите си, че не виждаше нито магазините, нито хората, нито водата. От транса му, от мехура от не-мисъл, го извади викът на малко момиче: „Много закъсня!“ Изпита облекчение, когато осъзна, че не говори на него, а на баща си, който идва да я вземе.

Накрая влезе в някаква местна кръчма, тъмна и просторна, с билярдни маси отзад. Някъде наблизо беше понтонът от разходката му във вторник. На хълма се намираше къщата му, но още не искаше да се прибира. Контрол си поръча чисто уиски — веднага щом барманката се отлепи от флиртуващата застаряла версия на куотърбека, който Контрол познаваше в гимназията.

— Хубаво говореше, ама много се е сбръчкал — отбеляза Контрол, а тя се засмя, въпреки че го бе казал жлъчно.

— Не чувах какво казва, двойната му брадичка заглушаваше думите.

Той се подсмихна, за миг отвлечен от мислите си.

— Какво ще правиш довечера, сладурче? Прав ли съм, че ще го правиш с мен? — изимитира той отвратително баналната реплика на сваляча.

— Ще спя. Още сега заспивам.

— И аз — продължи да се хили той. Но усети любопитния й поглед върху себе си, дори когато се захвана да мие чашите. Разговорът им бе продължил не повече от разговорите му с Рейчъл Маккарти преди толкова години. Нито пък беше по-смислен.

Телевизорът работеше без звук и показваше последствията от големи наводнения и поредното училищно клане между рекламите за важен баскетболен турнир. Зад гърба си чуваше разговора на група жени. „Засега ще ти повярвам… поради липсата на по-добра теория.“ „Какво ще правим?“ „Не съм готова да се върна. Не още.“ „Ти май наистина предпочиташ това място, така ли е?“ Не можеше да каже защо бъбренето им го подразни, но се премести към другия край на бара. Неочакваното дърдорене го вбесяваше все повече. Пропастта между тяхното разбиране за света и неговото, може би вече твърде голяма, беше нараснала експоненциално през последната седмица.

Контрол знаеше, че ако се прибере вкъщи, ще започне да мисли за Уитби Умопомрачения, само дето така или иначе не можеше да спре да мисли за него, защото утре трябваше да направи нещо. Или пък не?

Уитби беше в „Съдърн Рийч“ от много години. Нито веднъж не бе навредил на никого в цялата си служба. „Служба“ предшестваше мисълта как да каже: „Благодаря за дългогодишната служба. Сега си взимайте смахнатите рисунки и се разкарайте оттук“. А имаше още толкова много неща за вършене. Майка му още не се беше обадила с информация за къщата на директора. Раната от загубата на биолога още го болеше. Гласът бе казал, че Уитби не е важен, а като си спомни тази реплика, Контрол осъзна, че Лаури я изрече с известна фамилиарност, като човек, който снизходително маха с ръка при споменаването на някой, с когото е работил дълго време.

Преди да си тръгне от агенцията, изцеден и леко вцепенен, Контрол погледна по-внимателно документа на Уитби за тероара. Откри, че когато научиш окото си да не пропуска нищо, текстът започва да се разпада. Нормално звучащите подзаглавия и преамбюли, цитиращи други източници, криеха ядро, в което въображението политаше, без да го е грижа за думите, които се опитваха да го ограничават и насочват. Чудовищата надничаха с постоянство, което изглеждаше оправдано предвид филма от първата експедиция, но не и правилно насочено. В един момент спря да чете: там, където Уитби описваше границата като „невидима кожа“, а онези, които се опитваха да я преминат, без да използват вратата, наричаше завинаги изгубени в необятното пространство на другостта. Въпреки че стъпките, по които Уитби бе стигнал дотук, изглеждаха поне донякъде отрезвяващи и преценени.

И Лаури. Беше попитал Чейни на паркинга и за него. А Чейни нетипично се намръщи. „Лаури? Да се върне тук? Не и сега. Никога, според мен.“ Защо? Кратко мълчание, все едно линията е запращяла. „Той е увреден. Видял е неща, които никой от нас няма да види, надявам се. Не може да се доближи, не може да избяга. Може да се каже, че е намерил подходящата дистанция.“ Лаури, който плетеше паяжина от магически формули, заклинания и всичко останало, което можеше да издигне щит между него и Зона X, защото нямаше как да я забрави. Изпитваше нужда да види, но се страхуваше да погледне. Дистанцията на Уитби беше много по-малка, а заклинанията му — по-интуитивни.

За разлика от тях всичките непрестанни, неспокойни бележки на директора бяха трезви, практични, безстрастни, но в крайна сметка — той си поръча една бира, с която да прокара следващото уиски — бяха безчувствени, може би безсмислени, безполезни като тероара на Уитби; никога нищо нямаше да обяснят и напомняха повече на религия, въпреки целия допълнителен контекст, защото, доколкото той можеше да прецени, тя все още не беше намерила отговора.

Контрол пресипнало поръча още едно питие.

Сигурно това щеше да бъде съдбата му: да подрежда чужди бележки и да пише свои собствени, постоянно и без ефект. Вероятно щеше да направи шкембе и да се ожени за някоя местна жена, вече изтърпяла един брак. Щяха да създадат семейство в Хедли, да имат син и дъщеря; през уикендите той щеше да се отдава напълно на семейството си, а работата му да се мержелее като далечен спомен от другата страна на стената, наречена понеделник. Щяха да остареят в Хедли, докато той работи в „Съдърн Рийч“, отмята часове и брои годините, месеците, дните до пенсия. Щяха да му подарят златен часовник и няколко потупвания по гърба, а коленете му вече няма да го държат от многото тичане, и щеше да седи, а главата му да оплешивява.

Но все още нямаше да знае какво да прави с Уитби. Все още щеше да усеща липсата на биолога. И може би все още нямаше да има представа какво се случва в Зона X.

Пияният мъж се приближи към него и го изтръгна от мислите му, като го плесна по гърба.

— Май те знам отнякъде. Изглеждаш ми познат. Как се казваш, братле?

— Отрова за плъхове — отвърна Контрол.

Истината беше, че ако мъжът, който му приличаше на куотърбека от гимназията, се превърнеше в някакво чудовище и го измъкнеше навън в нощта, част от Контрол не би имала нищо против: щеше да се доближи до истината за Зона X и макар истината да беше отвратителна паст, зъбата паст, воняща на разлагащи се трупове, пак щеше да бъде по-близо, отколкото беше сега.