Джеф Вандърмиър
Агенцията (10)

009: Доказателство

Най-сетне вниманието на събранието по повод стената зад вратата се насочи към мишката и растението.

— Какво можете да ми кажете за тази мишка и това растение? — поиска да знае Контрол, за да види каква реакция ще предизвика. — И те ли са за спомен?

Растението и мишката още бяха в саксията и не бяха изскочили, за да ги стиснат за гърлото, но Уитби и Хсию не ги изпускаха от поглед през цялото време.

— Не, всъщност не — отвърна Грейс след малко. — Тя се опитваше да го убие.

— Какво?

— Не щеше да умре — обясни помощник-директорът презрително, сякаш нарушаването на естествения ред на нещата не е чудо, а оскърбление.

Думите й предизвикаха Уитби да направи обобщение на опитите за унищожение, от които настръхваше косата и които включваха пробождане, старателно изгаряне, лишаване от почва и вода, вкарване на паразити, цялостно неглижиране, излъчване на вибрации на омраза, вербално и физическо насилие и много други. Пресъздаде някои от събитията с крайно маниакална енергия.

Бяха изпратили проби в Централата и може би досега учените там се мъчеха да разкрият тайните на растението.

От Централата обаче не бяха върнали никаква информация, а каквото и да бе направила директорът, не бе успяла да убие растението, дори след като го беше затворила в заключено чекмедже. Само че някой се бе съжалил над него и го поливаше, може би дори му бе дал умряла мишка, за да го нахрани. Контрол гледаше подозрително Уитби и Грейс. Мисълта, че един от тях е проявил милозливост, го изпълваше с малко повече симпатия и към двамата, отколкото изпитваше само преди миг.

— Сигурна съм, че го е взела от залата с проби — намеси се Хсию. — Растението е от Зона X. Най-обикновен вид, макар че не съм ботаник.

После, разбира се, ги поведе към залата с проби.

Само дето Хсию, като лингвист, нямаше пропуск.

* * *

Малко преди границата пейзажът се промени и Уитби трябваше да кара с петнайсет километра в час, защото пътят се стесни и стана много труден. Докато се движеха по лекия наклон, тъмните борове и блатото отстъпиха на нещо като субтропична дъждовна гора. Контрол виждаше извитите като въпросителни знаци стръкове на папратите и изненадващо много нежни, чернокрили еднодневки над дървените мостове, по които преминаваха над по-големите поточета. От влажна и наситена миризмата на земята бе станала въпросителна като папратите: нотка на свежест от по-гъстите листаци на дърветата. Контрол осъзна, че се движат през периферията на огромна падина, „топографска аномалия“ със съвсем различен хабитат. Парковете в падините наоколо по някаква причина бяха любимо място за разходка на местните тийнейджъри и понякога, запасили се в Хедли с нелегално придобита бира, те тръгваха за срещи с момичета по тия места. Падините, които той помнеше, бяха обсипани със смачкани кутийки от бира и опаковки от презервативи. Те бяха от ония райони, които местната полиция държи под око, защото там рядко минаваше уикенд без сбиване.

Още по-учудващо беше, че се виждаха бели зайци, които припкаха покрай езерцата и влажните места, покрити с кафява шума, където земята бързо гниеше и никнеха древни червеновърхи гъби.

Което накара Контрол да прекъсне поредния заекващ монолог на Чейни:

— Дали те са това, за което си мисля?

— Да, останки от експеримента — отговори той с видимо облекчение, че Контрол най-после е казал нещо. — Тези, които избягаха. Размножават се… като зайци. Опитахме се да ги премахнем, но се оказа, че това поглъща твърде много ресурси, и ги оставихме на мира.

Контрол следеше движенията на един бял екземпляр, по-голям от останалите, който обикаляше по височинките с дълги скокове. Имаше нещо непокорно в стойката му. Или Контрол проектираше върху животното същата особена неподвижност и бдителност, която проектираше върху събратята му.

— Зайците имат три клепача и не могат да повръщат — обади се неочаквано Уитби. Смаян от намесата му, за миг Контрол придаде по-голяма значимост на твърдението му, отколкото заслужаваше.

— Знаете ли, това ни напомня да бъдем смирени — каза Чейни като парен валяк, твърдо решен да премине през Уитби. — Да изпитваме смирение. Смиряващи преживявания. Нещо такова.

— Не е ли възможно някои от тях да са се върнали? — попита Контрол.

— Моля?

Контрол беше сигурен, че Чейни го е чул, но все пак повтори въпроса си.

— Имате предвид от другата страна на границата? Да са я прекосили и да са се върнали? Е, това би било лошо. Много кофти. Защото знаем, че са се разпространили сравнително надалеч. Тези, които са достатъчно умни, за да оцелеят. Освен това, някои от тях са напуснали ограничената зона, били са заловени от предприемчиви особи и са продадени в магазини за домашни любимци.

— Значи казвате, че е възможно някои от наследниците на вашия петнайсетгодишен експеримент сега да си живеят по домовете на хората? Като техни питомци? — втрещи се Контрол.

— Не бих се изразил точно така, но в общи линии, да — съгласи се Чейни.

— Забележително — гласеше единственият коментар на поразения Контрол.

— Не точно — възрази Чейни деликатно, но твърдо назад. — Такъв е светът. Или поне инвазивните видове навсякъде. Мога да ви продам питон от полуострова на ужасите, воден от същите подбуди.

Няколко секунди по-късно се обади Уитби с най-дългото си излияние на един дъх, откакто бяха поели на път:

— Няколкото бяло-кафяви екземпляри са потомци на бели зайци, чифтосали са се с местните блатни зайци. Наричаме ги „специални погранични“, а войниците ги отстрелват и ядат. Но не и чисто белите, в което не виждам никаква логика. Защо изобщо стрелят по тях?

Защо не стрелят по всички? Защо не ядат всички?

* * *

В дългите зали, съставляващи втория етаж на лявата страна на подковата, гледано откъм паркинга, отлежаваха петдесет хиляди проби. Отидоха там преди обяд, без Хсию. Наложи се да облекат костюми за биологична защита с черни ръкавици, много подобни на онези, които толкова го бяха смутили в научния отдел в другия край на сградата. Това беше неговото отмъщение: да пъхне ръце в тях и да ги превърне в свои кукли, въпреки че усещането за гумата не му допадаше.

Атмосферата беше като в катедрала, а научният отдел сякаш беше репетиция за събитието; поредицата от камери беше същата. Трябваше да свири неземна, небесна музика; светлините, които пронизваха въздуха, образуваха езерца, в които Контрол виждаше летящи прашинки, а сводовете и стените изпълваха помещенията с чувство на благоговение, усилвано от високите тавани.

— Това е любимото ми място в „Съдърн Рийч“ — каза Уитби със светнало лице под прозрачния шлем. — Излъчва спокойствие и сигурност.

Значеше ли това, че не се чувства сигурен в другите части на сградата? Контрол едва не му зададе въпроса, но се спря, за да не развали настроението. Искаше му се да бе взел слушалките си с неокласическа музика за по-пълно преживяване, но въпреки това в главата му звучаха нотите, изпълнени със странен копнеж.

Тримата с Уитби и Грейс вървяха в земните си космически скафандри като далечни богове, крачещи по божествено избрана земя. Костюмите бяха обемисти, но тънката материя едва докосваше кожата му и той имаше чувството, че се носи в безтегловност, сякаш гравитацията тук действаше по различен начин. Костюмът миришеше леко на пот и мента, но той се стараеше да не обръща внимание.

Редиците с проби се множаха и разпростираха, а ефектът се подсилваше от огледалата по стената, деляща залите. Тук имаше всякакви растения, късове кора, водни кончета, замразено-сушени трупове на лисица и ондатра, изпражнения от койоти, парче от стар варел. Мъхове, лишеи и гъби. Спици от колела и блестящи очи на дървесни жаби, вперили сляп поглед в него. Беше очаквал да види франкенщайнова лаборатория с двуглави телета във формалдехид и противен гърбав прислужник, който изскача пред тях и обяснява всичко с непонятна мешавица от добри намерения и завален синтаксис. Но до него вървяха само Уитби и Грейс и в тази катедрала никой от двамата нямаше желание да обяснява каквото и да било.

Анализът на учените в „Съдърн Рийч“ потвърждаваше, че през последните шест години, или около X.11.D, в Зона X не са останали следи от токсини, дължащи се на човешка дейност. Абсолютно нищо. Никакви тежки метали.

Никакви индустриални или селскостопански отпадъци. Никакви пластмаси. Което беше невъзможно.

Контрол надникна през вратата, която помощник-директорът отвори пред него.

— Това е — каза тя, напълно безсмислено според него.

Озова се в главната зала — дълго, широко помещение с още по-висок таван и повече колони, пълно с безкрайни редици от рафтове.

— Тук въздухът е чист — отбеляза Уитби, — човек може да се надруса от толкова кислород.

Нито една проба не бе показала каквато и да било аномалия: нормални клетъчни структури, бактерии, радиация, всичко. Но Контрол беше видял и някои странни коментари в докладите на неколцина гостуващи учени, които бяха минали през проверката за сигурност и бяха дошли да изследват пробите, въпреки че бяха държани в неведение относно контекста. Общият смисъл на коментарите беше, че когато отмествали поглед от микроскопа, пробите се променяли, а когато отново погледнели, обектите се връщали към нормалния си вид. „Чудна работа.“ За Контрол, в този кратък поглед, плъзнал се по огромното множество вещи пред него, залата приличаше на голяма витрина с редки предмети: изсъхнали черупки на бръмбари, крехки морски звезди и всякакви други неща в буркани, шишенца, контейнери и кутии във всевъзможни размери.

— Някой опитвал ли е да яде от пробите? — попита той Грейс. Общо взето, беше сигурен, че ако бяха погълнали неумиращото растение, то нямаше да се върне.

— Шшшт — отвърна тя, като че ли бяха в църква и той говореше твърде силно или бе вдигнал мобилния си телефон. Контрол обаче забеляза, че Уитби го гледа озадачено, навел леко глава настрани в шлема на костюма си. Дали все пак той не бе пробвал пробите? Въпреки „терора“?

Успоредно с това се замисли, че Хсию и другите небиолози никога не са виждали катедралата с пробите. Чудеше се какво ли биха разчели те в ивиците козина на мъртвия блатен плъх или в празните стъклени очи на блатния ястреб, в изкривения му клюн. Какви ли непонятни шепоти и възклицания биха могли неочаквано да се вербализират от разрезите на дървесния мъх или кората от кипарис? Какви ли модели можеха да се открият в клонките и листата?

Прекалено абсурдна мисъл, за да я изкаже с думи, не и докато беше толкова нов тук. Може би дори и когато станеше от „старите“ на това място, ако имаше… или нямаше късмет.

Това беше.

Когато помощник-директорът затвори вратата и преминаха към следващата част от катедралата, Контрол трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее. Представи си как пробите танцуват зад вратата, избавили се от страшните ограничения на човешкия поглед. „Нашето банално, убийствено въображение“, както се бе изразила биологът пред директора в един от редките си непредпазливи моменти преди дванайсетата експедиция.

 

 

По-късно, вече в коридора, леко изцеден от преживяването, Контрол попита Уитби:

— Това ли беше залата, която искахте да видя?

— Не — отвърна Уитби, но не добави нищо повече.

Дали не го беше обидил с отказа си по-рано?

Но дори да не беше засегнат, Уитби явно беше оттеглил поканата си.

* * *

Откъслечни гледки на селища, сега скрити в гъстаците от кудзу и други увивни растения, гниещи под мъховете: отдавна изоставено мини голф игрище на пиратска тема. Зелените му терени бяха погребани под шума и кал. Палубите на пиратите се издигаха под странен ъгъл от бурните морета на растителността, а мачтите стърчаха, прекършени под прав ъгъл, и чезнеха в мрака на започващия дъжд. До него имаше полуразрушена бензиностанция с пробит покрив от паднали дървета, а паважът беше така напукан от разкривени коренища, че се беше разпаднал на набъбнали от вода парчета с текстура и консистенция, напомнящи на тъмни, овлажнели курабии. Размазаните, неправилни силуети на къщите и двуетажните постройки през дърветата доказваха, че преди евакуацията тук са живели хора. Толкова близо до границата се осъществяваше възможно най-малко дейност, така че тези опустели места можеха да бъдат разрушени само от естествения процес на десетилетия дъжд и разлагане.

В последната част от пътя до границата Уитби се спусна още по-ниско, докато Контрол беше сигурен, че са слезли под морското равнище, преди отново да се изкачат до един нисък хребет, на който бяха разположени зелени бараки, една по-представителна на вид тухлена сграда за командване и контрол и местният пункт на „Съдърн Рийч“.

Според една оплетена йерархична диаграма, която напомняше на няколко съвкупляващи се змии, тук „Съдърн Рийч“ се намираше под военна юрисдикция. Това може би обясняваше защо техният пункт, който стоеше затворен между експедициите, изглеждаше като редица от големи палатки, направени от лимонова глазура. Иначе казано, напомняше на църквите, които Контрол бе виждал в юношеските си години, обикновено заради момичето, с което излизаше в момента. Калцирането на членовете на религиозни секти често добиваше тази форма: сякаш нещо временно се беше втвърдило и увековечило. Затова ги посрещна или поредица от бели, вечно заледени палатки, или огромна, завинаги замръзнала бяла вълна. Гледката беше неуместна и смайваща — пунктът приличаше на вкаменено стадо от огромни шоколадови бисквити с крем, едно от лакомствата на отминалото детство.

Щабът на армията се помещаваше в куполообразна част на бараките след последния охранителен пункт, но наоколо май нямаше никого, с изключение на няколко редници, стоящи насред бълбукащата кална баня, служеща за паркинг. Разхождаха се безцелно, без да се интересуват от дъжда, говореха си отегчено, но напрегнато и пушеха цигари с филтър и аромат на череши. „Както кажеш.“ „Майната ти.“ Приличаха на хора, които нямат представа какво охраняват или знаят, но се опитват да забравят.

Граничният командир Саманта Хигинс, която обитаваше стаичка с размерите на килер и също толкова потискаща, вечно отсъстваше, когато я потърсеха. Заместникът й се извини, че се е наложило да излезе и не може да ги „приеме лично“. Все едно ставаше въпрос за препоръчано писмо с обратна разписка.

В което нямаше нищо лошо. След като последната единайсета експедиция се озова у дома, настъпи неловка ситуация между двете организации. Тогавашният граничен командир беше уволнен, процедурите бяха променени, записите от охранителните камери бяха многократно прегледани. Провериха границата за други изходи, търсиха топлинни сигнали, флуктуации във въздушния поток, какво ли не. Но нищо не откриха.

Затова и Контрол смяташе „граничния командир“ за безполезна и подвеждаща титла и не му пукаше дали Хигинс е там, въпреки че Чейни прие отсъствието й като лична обида.

— Казах й, че е важно. Тя знаеше, че е важно.

Междувременно Уитби се възползва от възможността да погали една папрат, разкривайки незабелязана до момента чувствителност към текстурата на нещата.

* * *

Контрол се почувства глупаво, когато попита Уитби какво има предвид с думата „терор“, но не можеше просто да го подмине. Особено след като прочете документа с теории, който Уитби му връчи тази сутрин и за който също искаше да поговорят. Предвид контекста, възприемаше теориите като „бавна смърт“. Бавна смърт от извънземни. Бавна смърт от паралелна вселена. Бавна смърт от злокобна, непозната, — пътуваща във времето сила. Бавна смърт от инвазия от алтернативна Земя. Бавна смърт от бясно отклонила се технология или биосфера в сянка, или симбиоза, или иконография, или етимология. Смърт от това и онова. Смърт от безразличие и намеса. Любимото му: „Земен организъм, обитаващ повърхността, неизвестен до момента.“ Къде се е крил през всичките тези години? В езеро? В някоя ферма? В автоматите в някое казино?

Той обаче осъзнаваше, че напушилият го смях е начало на истерия, а цинизмът му — защитен механизъм, за да не се налага да мисли за всичко това.

И за смъртта с повдигнати вежди: загатнато или откровено „теорията ти е глупава, необоснована, безполезна“. Някои от призраците на съперничествата между отделите се възкресиха и прозираха по странни начини от изреченията. Чудеше се какво ли побратимяване се е случвало през годините — дали писменото потръпване на археолога пред привидно разумното твърдение на еколога е честно мнение или е търсело края на играта, последната щриха от събитие, настъпило преди двайсет години.

Затова, преди да поеме към границата, Контрол се отказа от обедната си почивка, а извика Уитби в кабинета си, за да изясни значението на „терора“ и да поговорят за теориите. Макар че, както се оказа, почти не стигнаха до теориите.

Уитби седна на ръба на стола срещу Контрол и огромното му бюро, съсредоточен и очакващ. Почти вибрираше, като камертон. Контрол изгуби желание да каже това, което трябваше, но все пак го изрече:

— Защо казахте „терор“? И после го повторихте?

Уитби, чието лице беше съвършено безизразно, така светна, че сякаш за миг се вдигна във въздуха над мястото си. После каза със заетия вид на колибри в момент на съвкупление:

— Не терор. Изобщо не. Тероар.

Този път провлачи думата, така че Контрол ясно долови разликата.

— А какво значи „тероар“?

— Това е термин от света на виното — обясни Уитби с такъв ентусиазъм, че Контрол си помисли дали втората му професия не е сомелиер в някой луксозен ресторант на крайбрежната алея в Хедли.

Внезапното му оживление обаче беше заразително. В „Съдърн Рийч“ имаше толкова много мрачно настроение и механични рецитации, че вълнението на Уитби от тази идея възбуди и Контрол.

— Какво означава? — попита той, макар да не беше сигурен дали е добре да насърчава Уитби.

— Какво означава ли? Специфичните характеристики на дадено място — география, геология и климат, които заедно с генетичните свойства на гроздето могат да създадат изумителна, дълбока, оригинална реколта.

Контрол беше едновременно объркан и развеселен.

— По какъв начин се отнася това към нашата работа?

— По всякакъв — отвърна Уитби с удвоен ентусиазъм. — Буквалният превод на „тероар“ е „усещане за място“; смисълът му е сборът от ефектите на средата, които биха могли да повлияят на качествата на даден продукт. Да, по принцип се употребява за виното, но защо не и когато мислим за Зона X?

— Значи искате да кажете, че освен другите елементи, бихте изучавали всичко, свързано с историята — природната и човешката — по тази част на крайбрежието? — попита Контрол, прихванал от вълнението му. — И че е възможно — просто е възможно — да намерите отговор в общото им съчетание?

След идеята за тероар другите теории, представени на Контрол, му изглеждаха крещящи и глупави.

— Именно. Смисълът на тероар е, че няма две еднакви места. Че не може да има две еднакви вина, защото не може да има напълно еднакви комбинации от елементи. Че на определени места не могат да съществуват определени вариетали. Но за да стигне човек до някакви заключения, е необходимо да познава в дълбочина региона.

— А това не се прави.

Уитби сви рамене.

— Отчасти. Отчасти. Просто по мое мнение не се взема предвид всичко заедно. Мисля, че твърде много се акцентира на фара, кулата, базовия лагер — тези отделни елементи, за които може да се каже, че изпъкват от пейзажа, докато самият пейзаж бива като цяло пренебрегнат. Както и идеята, че Зона X не би могла да бъде създадена никъде другаде… макар че тази теория може да е много спекулативна и вероятно почива предимно на собствените ми наблюдения.

Контрол кимна, макар че сега не можеше да се отърси от скептицизма си. Дали тероарът наистина би могъл да се окаже по-полезен от другите подходи? Ако нещо, далеч отвъд човешкия опит, беше решило да се впусне в мисия, която хората не могат да схванат и разберат, то тероар би било вид аутопсия, признаване на ограниченията на човешките системи. Можеш да картираш целостта на един процес — или на десант, или инвазия — едва след като се е случил, и пак да не знаеш кой и защо. Искаше му се да каже на Уитби, че гледането на лозя е по-просто от Зона X, но се въздържа.

— Мога да ви запозная с някои от личните си открития — каза Уитби. — Мога да ви покажа началото на нещата.

— Чудесно — кимна Контрол с преувеличена веселост. Изпита облекчение, че Уитби прие тази дума за край на разговора и бързо се измъкна, като донякъде с облекчение я изтълкува като израз на безусловно съгласие.

Големите обединени теории можеха да дадат обратен резултат — като например прекомерният акцент на Централата върху опитите за укрепване на връзките между несвързани десни военни групировки. Спомняше си историите на баща си как една скулптура в градината с изоставени произведения си говорела с друга и как всички били част от един общ наратив. Всички заемаха едно и също пространство, бяха направени от един и същи създател, но не се очакваше да общуват помежду си. Точно както не се очакваше да гният и ръждясват в задния двор. Но така поне баща му можеше да размишлява защо бяха струпани там, заедно, под слънцето и дъжда, макар и защитени с мушами.

Границата се беше появила рано сутринта един ден, който никой извън „Съдърн Рийч“ не помнеше и не споменаваше. Само по себе си това необяснимо събитие беше погубило около две хиляди души на кораби, самолети и на земята. Как се вписваха призраците в тероара? Дали придаваха по-плътни нотки или напротив, дали правеха виното сухо, тебеширено, неприятно? Във всеки случай Контрол усещаше горчив вкус в устата си.

* * *

Ако тероар означаваше сливане, то входът на границата на Зона X беше върховното сливане. Той беше и върховната тайна, защото никой не разполагаше с видеозаписи за него. Ако човек не беше там и не го гледаше, никога не би могъл да го преживее. Не помагаше и да се взираш в него през бушуваща гръмотевична буря, с пълни с кал обувки и само един чадър за трима.

Стояха, подгизнали и изстинали, близо до края на пътеката, която лъкатушеше от бараките от другата страна на хълма над огромната падина, а после и върху по-твърда земя. Наблюдаваха дясната страна на висока, масивна рамка от секвоя, която бележеше местоположението, ширината и височината на входа след нея. Успоредно на пътеката се виеше линия от постоянно освежавана боя, която показваше, че границата се намира на четири и половина метра оттам. Ако човек се озовеше на три метра след линията, щяха да се активират лазерите на скрита система за сигурност, които бързо да те изпекат. Като се изключи това, армията беше оставила колкото може по-малък отпечатък; никой не знаеше какво може да промени тероара.

Що се отнася до тероара, личното му ниво беше усилено от делтите на светкавиците, които разцепваха небето, и гръмотевиците, които звучаха така, сякаш великан в лошо настроение изтръгва дървета. Въпреки това упорстваха; Чейни държеше чадър на сини и бели райета високо над главите им, изпънал ръка към небето, а Контрол и Уитби се бяха сгушили до него, стараейки се да се движат в синхрон по тясната пътека, без да се препъват. Но всичко беше безсмислено под проливния дъжд.

— Входът не се вижда отстрани — каза Чейни силно; едната страна на лицето му беше изцапана с листа и пръст. — Но скоро ще го видите. Пътеката прави завой и после излиза точно пред него.

— Не излъчва ли светлина?

Контрол плесна нещо червено с шест крака, което пълзеше нагоре по панталона му.

— Да, но отстрани не се вижда. Отстрани сякаш изобщо го няма.

— Висок е седем и половина и е широк три и половина метра — добави Уитби.

— Или, както казвам аз, висок е шейсет и широк трийсет и шест заека — пошегува се Чейни.

Завладян от внезапно великодушие, този път Контрол се засмя; стори му се, че чертите на Чейни се зачервиха от удоволствие, макар едва да се разпознаваха един друг в пороя и тинята.

Местността напомняше на параклис, дори под дъжда. Особено когато дъждът рязко спря на границата, въпреки че в пейзажа нямаше прекъсване. Контрол някак си беше очаквал еквивалента на разместване, като при снимка на две страници в албум. Вместо това изглеждаше така, сякаш газят в огромен терариум или парник с невидимо стъкло, през което се вижда слънчевият ден в отвъдния свят.

Продължиха до края сред пищна, тучна растителност и обезпокоително населен пейзаж с птици и насекоми, и елени, които се виждаха през воала на дъжда. Тук нивата на токсичност отговаряха на онези вътре в Зона X: тоест, нулеви, nada, нищо. По време на срещата Хсию беше казала нещо за допусканията в терминологията, а той беше отвърнал в крещящата тишина: „Имате предвид наричането на нещо «граница»?“ Върна лентата назад от отнемането на имената на участниците в експедициите: възможно ли беше, когато прилепиш характер и други детайли около една проста функция, да възникне различна картина?

След няколко минути газене в калта тримата свиха и спряха пред една дървена постройка.

Контрол не беше очаквал да види тук нещо красиво, но тя беше точно такава.

 

 

Зад червеникавата дървена рамка Контрол виждаше, грубо казано, правоъгълно пространство, през което се вихреше искряща, търсеща бяла светлина; светлина, която съскаше и трептеше, и сякаш всеки миг щеше да изгасне, но никога не изгасваше… имаше някакъв спираловиден ефект, защото постоянно се завърташе обратно към себе си. Ако човек мигаше бързо, му се струваше, че светлината е образувана от осем или десет бързо въртящи се спици, но това беше илюзия.

Никога не беше виждал такава светлина. Не беше нито ярка, нито мека. Не беше сладникава като от слаб филм с феи. Не беше тъмнеещата светлина на шарлатани и фокусници, и други такива, които се опитваха да определят светлината чрез сенки. Липсваше й яснотата на всеразкриващата светлина на катедрала, но не беше мътна или мъглива; не й прилягаше никой епитет, за който се сещаше. Представяше си как се опитва да разкаже на баща си за нея, но всъщност баща му бе този, който можеше да опише такава светлина.

— Въпреки че коридорът е толкова висок и широк, човек трябва да пълзи с раницата си колкото може по-близо до средата. Колкото може по-далеч от „стените“. — Чейни само потвърждаваше това, което Контрол вече бе прочел в докладите. За котки с монтажно тиксо на гърба, които пълзят по корем. — Каквото и да изпитвате в затворени или открити пространства, там ще се чувствате странно, защото сякаш вървите през широко, открито поле, и в същото време се движите покрай тясна пропаст без предпазни парапети и всеки миг може да паднете. Съществувате едновременно в затворено и безкрайно пространство. Една от причините да подлагаме членовете на експедициите на хипноза.

Без да споменават — и Чейни така и не го направи — че ръководителят на всяка експедиция трябваше да преживее това без кондициониране и хипноза, както и че някои получаваха странни видения вътре. „Все едно бяхме в аквариум под вода, само че по-мътна, така че не можех да видя какво всъщност плува наоколо. Или не беше мътна водата, а съществата.“ „Виждах съзвездия и всичко беше едновременно близо и далеч.“ „Имаше обширно поле като онова, в което съм израсъл, и то постоянно се разширяваше, докато се наложи да гледам в земята, защото имах чувството, че нещо ме изпълва и ще се пръсна.“ Всичко това обаче можеше да се е случило и в съзнанието им.

Освен това, дължината на прохода не съответстваше на ширината на невидимата граница. Според някои доклади на завърнали се експедиции проходът имаше много завои, други го описваха като прав. Беше различен и времето за достигане до Зона X не можеше да се оцени, освен с грубата „норма“ от три до десет часа. Поради това един от първоначалните страхове на Централата беше, че входът може напълно да изчезне, макар мненията да се различаваха. Сред документите за границата Контрол беше попаднал на показателен цитат на Джеймс Лаури: „… когато я видях, вратата изглеждаше така, сякаш винаги е била и винаги ще бъде там, дори да нямаше Зона X“.

Директорът очевидно бе смятала, че границата се придвижва напред, но нямаше доказателства за това. Една вметка в папките високо по веригата на управление изказваше мнение, че може би директорът само се опитва да привлече внимание и пари за „умиращата агенция“. Сега, след като видя входа, Контрол се почуди как някой от тях е знаел какво означава „придвижване“.

— Не гледайте твърде дълго към него — посъветва го Уитби. — Способно е да ви привлече.

— Ще внимавам — отвърна Контрол, но беше късно. Единственото му успокоение беше, че ако тръгне към него, Уитби или Чейни ще го спрат. Ако не те, лазерите.

Вихрушката от светлина осуетяваше опитите му да извика в съзнанието си биолога. Не успяваше да я накара да застане до него, да последва трите други участнички в дванайсетата експедиция в тази светлина. Когато е стигнала дотук, тя вече е била под хипноза. Лингвистът вече е била напуснала експедицията. Били са само четирите, с раници на гръб, на път да запълзят през тази невъзможна светлина. Само директорът е виждала ясно. Ако прегледаше надрасканите й бележки, ако изровеше затрупаните пластове и стигнеше до сърцевината й… дали можеше да се върне тук и да реконструира мислите и чувствата й в този момент?

— Как са излезли членовете на последната единайсета и дванайсета експедиция от Зона X, без да ги видят? — попита Контрол Чейни.

— Трябва да има друг изход, който не сме намерили.

Наблюдаваният обект все още не сътрудничеше. Видение на баща му в кухнята, когато Контрол беше на четиринайсет; как тъпче гнили плодове на дъното на чашата и поставя навита фуния от хартия отгоре, за да улови винените мушици, нахлули в къщата им.

— Защо можем да видим коридора? — попита Контрол.

— Не съм сигурен какво точно имате предвид — отвърна Чейни.

— Ако се вижда, значи целта е да го видим.

Стъписваща мисъл: какво може да излезе в света през коридор, висок седем и половина и широк три и половина метра?

Чейни всмукна бузи за момент, после намусено призна:

— Това е теория. Определено е теория, да. Не мога да отрека.

Дълго стояха там, времето изтичаше като кръв, но те не обръщаха внимание нито на него, нито на дъжда.

Уитби стоеше встрани от тях, подгизнал от дъжда, презрял чадъра. Зад тях, през гръмотевиците, твърдата струя вода от потоците гъргореше надолу в падината отвъд възвишението. Отпред — ясен, безоблачен летен ден.

А Контрол се опитваше да се взре дълбоко в тази искряща, тази танцуваща светлина.