Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Picture, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Живот назаем

Преводач: Невена Дишлиева-Кръстева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 18.07.2011

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-954-529-851-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2854

История

  1. —Добавяне

3

На бюрото в кабинета ми бяха сложени девет хапчета. Един зантак от сто и петдесет милиграма за киселини в стомаха. Две софтгел капсули корейски женшен за естествена енергия. Две таблетки декседрин от по пет милиграма за химическа енергия. Чудовищна доза от пет милиграма валиум за стреса. И три таблетки бета-каротин за справяне с токсините в организма.

— Най-много ме стряска голямата доза бета-каротин — отбеляза Естел, като хвърли поглед на сутрешните лекарства, които си бях приготвил за вземане.

— С него съм добре прочистен отвътре — отвърнах с усмивка аз.

— Нещо като диетична кола след два „Биг Мак“-а и голяма порция пържени картофки?

— Да си ми виждала маалокса?

Тя извади шишенцето от хладилника на офиса и ми го подаде:

— Ако бях на мястото на стомаха ви, щях да планирам да вдигна стачка.

— Той вече стачкува — рекох аз, събрах хапчетата в шепа, глътнах ги наведнъж и ги прокарах с маалокс.

— Предполагам, че сега ще поискате сутрешното си кафе?

— Нека този път да не е безкофеиново, Естел.

— Кофеин след всичките тези енергизиращи хапчета! Правилно ли разбрах?…

— Няма да ми е никакъв проблем.

— Всички тук са обезпокоени, господин Брадфорд. Всички виждат колко уморен изглеждате…

— Малко умора не е чак толкова страшно нещо. Създава впечатление, че вероятно човек върши някаква работа. Докато безкофеиновото кафе, Естел… То е като подлежащо на уволнение нарушение.

— Без мен сте загубен — сви устни Естел.

— Знам.

— С мляко и едно захарче?

— Да, моля. И, докато го приготвяш, ми дай и папката на Берковиц.

— Вече е на бюрото ви. Може би ще искате да погледнете член 5, параграф А от завещанието. Има нарушение на правилото против пожизнената рента, тъй като попечителството така и не е било прекратено.

— Не се ли е прекратило след смъртта на съпругата на наследника? — попитах.

— Ами, според едно решение на Нюйоркския съд за наследствени дела, касаещо лица над осемдесетгодишна възраст, способни да имат потомство, попечителството не се прекратява, тоест, пак може да се влезе в противоречие с това правило.

Вдигнах поглед към Естел и се усмихнах.

— Наблюдателна си.

— Влиза ми в служебните задължения.

— Всъщност зад това бюро би трябвало да седиш ти.

— Не ми се пие маалокс за закуска. Не ми трябват такива ядове.

Естел отвори вратата към стаята си и се обърна на прага:

— Нещо друго, господин Брадфорд?

— Съпругата ми… Би ли й се обадила, ако обичаш?

Тя хвърли бърз поглед към часовника си. Знаех какво си мисли и какво щеше да каже на колежките, докато обсъждат клюките по време на обедната почивка: „Обади се на жена си петнайсет минути, след като влезе в офиса… И само да го видите на какво е заприличал горкият човечец. Казвам ви — ядове, ядове и пак ядове. А такива ядове накрая винаги водят до сълзи“.

Като всяка опитна секретарка в правна фирма обаче, Естел каза само:

— Ще ви звънна, щом се свържа с нея.

Естел беше на четирийсет и седем, разведена, с бавноразвиващ се син в тийнейджърска възраст. Беше здрава като буик, а гласът й гърмеше като сблъсък при верижна катастрофа. Ако беше попаднала в някой от по-секси отделите на „Лорънс, Камерън и Томас“, досега да са я уволнили поради няколко причини: беше пълничка, изговаряше гласните твърде гръмко и носеше евтина конфекция. Всичко това не се връзваше с идиотското темпо на отделите като „Сливания и придобивания“ или „Съдебни спорове“. За неин късмет обаче, когато преди двайсет и пет години започнала работа тук, тя се озовала в „Попечителство и недвижима собственост“ — отдел, който определено не беше никак секси. И си беше самата истина, че не друг, а тя би трябвало да оглави този отдел, защото никой в „Лорънс, Камерън и Томас“ не познаваше по-добре от нея сложните лабиринти на закона за наследствата. Мозъкът й беше като компютър — достатъчно й бе да смели и обработи веднъж дори най-миниатюрно късче информация, и можеше да си го спомни години по-късно, когато й потрябва. Попитайте я за сложен казус, свързан с някое постановление за попечителство, и тя ще ви цитира дословно раздели и части от решение на Апелативния съд в Глен Фолс, щата Ню Йорк отпреди единайсет години, променило из основи естеството на закона. Споделете й за проблем с правомощие за назначаване, който имате с изпълнител на завещание, и тя ще си спомни за подобен случай, по който кантората ни е работила през 1972 г. А по отношение на закона за пожизнените ренти — закон, който постановява, че попечителството не може да трае по-дълго от живота на наследниците, налични по време на създаване на попечителския фонд, плюс двайсет и една години — съм почти сигурен, че е водещият световен експерт. Само адвокат, който разбира от попечителство и недвижима собственост, би открил някакъв смисъл в този закон.

„Попечителство и недвижима собственост“. Ние сме хората, чиято работа е да ви напомнят, че, уви, не можете да отнесете имуществото си в гроба. И като се има предвид, че смъртта е неизбежна, нашата задача е да ви помогнем да разпределите временните си придобивки. Дори нещо повече — ние ще увеличим максимално натрупаното от вас състояние посредством създаването на различни попечителски фондове, умно измислени с цел да ограничат „негативната намеса на данъчната администрация“ (иначе казано, убийствените данъци). По ваше желание ние можем да приютим капитала ви в разнообразни данъчни заслони. Можем също така да създадем попечителски фондове със строги правила, за да сте сигурни, че онзи разсипник, синът ви, няма да профука наследството си най-безразсъдно. Можем лесно да отнемем на въпросния син правото да получи какъвто и да е дял от имуществото ви, като зададем поредица от непредвидени обстоятелства — правно обвързващи клаузи във вашето завещание, които могат да попречат дори на неговата майка и ваша вдовица да финансира прахосническите му навици. И, разбира се, ще направим така, че вашето завещание да е толкова непоклатимо, че наследниците ви никога да не се сблъскат с онзи страховит закон за пожизнената рента.

Разбира се, „Лорънс, Камерън и Томас“ не биха се наели да ви представляват, ако нетната оценка на имуществото ви не превишава два милиона долара. Нашият отдел е малък — един старши партньор (Джак Мейл), един младши партньор (моя милост), трима сътрудници и пет секретарки. И тъй като попечителството и недвижимите имоти се смятат за доходоносен, но подчертано непривлекателен дял от правото, ние сме забутани в девета глуха в централата на корпорацията и разполагаме само с един ъглов офис.

„Лорънс, Камерън и Томас“ заема осемнайсетия и деветнайсетия етаж на Бродуей 120 в Долен Манхатън. Сградата е един от символите на индустриалното оживление през 20-те години на XX в. На вид наподобява музикален орган „Вурлицер“. Според легендата, след срива на Уолстрийт през 1929-а, през прозорците на тази сграда полетели над дузина брокери. Късметлиите, чиито офиси са били в югозападния ъгъл на сградата, трябва да са се насладили на страхотна гледка към Долен Манхатън, докато са падали към улицата. Здравей, Господи! Сбогом, богатство! Туп.

В нашата фирма и до днес ъгловият кабинет се смята за голяма работа. Нужно е да си пълноправен партньор, за да се добереш до такъв. Но тъй като ъгловите кабинети са само осем, мнозина от старшите адвокати с години се терзаят дали ще получат луксозния офис с две изложения, подобаващ на положението им. Точно както сътрудниците, които работят на осемнайсетия етаж, се терзаят дали ще станат партньори във фирмата и ще се преместят на деветнайсетия етаж. И както сътрудниците, назначени за през лятото, се терзаят дали ще ги назначат на постоянна работа. И както стажантите се терзаят заради липсата на професионален напредък (тъй като все още нямат степен по право). И както секретарките се терзаят заради ниските си заплати.

В „Лорънс, Камерън и Томас“ има много терзания. Но пък за доста от нас има и много пари, което уталожва огъня на терзанията. Лично аз не се терзая за локацията на кабинета си (деветнайсети етаж, източна страна на сградата, хубав изглед към Бруклинския мост, собствена баня и в непосредствена близост до ъгловия офис на Джак Мейл). И при всички положения нямам оплаквания от парите, които получавам — около триста и петнайсет бона годишно в зависимост от участието ми в разпределението на печалбата и премиалните: с тези доходи си осигурявам постоянно жителство в рая на големите данъкоплатци. Допълнителните облаги от работата ми също са фантастични: безплатна здравна застраховка за цялото ми семейство, безплатно членство в Нюйоркския атлетически клуб, безплатно ползване на фирмения апартамент в Батъри Парк Сити, безлихвени заеми за закупуване на автомобил, безплатно обслужване с лимузина по всяко време на нощта до всяка точка в радиус от осемдесет километра от офиса (Ню Кройдън тъкмо влиза в този район), фирмена сметка за ресторантите „Лютис“, „Фор Сизънс“ и „21“…

Всъщност нямам никакви оплаквания по отношение на „Лорънс, Камерън и Томас“. С изключение на работата. Тя наистина ужасно ме тормози. Защото ме отегчава. Направо затъпявам от нея.

Разбира се, когато през септември 1983 г. започнах в „Попечителство и недвижима собственост“, знаех, че мястото е глупаво. В края на краищата, беше средата на 80-те години и с потичането на ненаситните сокове на годините икономически разцвет всеки загубеняк с капка мозък, току-що излязъл от правния факултет, напираше тутакси да се класира в някоя фирма на Уолстрийт като „Лорънс, Камерън и Томас“ — защото при онази треска по търговията с рискови облигации и сливания, която тресеше корпоративна Америка, именно там беше точното място, където да се озовеш.

Мисълта ми е, че отначало повъртях в главата си идеята да се хвана на работа в някоя политически коректна кантора и да прекарам първите си години като адвокат, защитаващ нелегални емигранти от Салвадор. Но баща ми ме убеди първо да се пробвам в някоя от големите нюйоркски кантори.

„Дори по-късно да решиш да ставаш Махатма Ганди — посъветва ме той, — четири-пет години в престижна адвокатска фирма ще ти създадат име, а това е много важно. Защото то ще означава, че си минал през всичко в бизнеса, а не си просто парашутист без грам практически познания.“

И така, за пореден път замислих брилянтен план. Оставам максимум пет години в някоя голяма фирма, живея скромно и пестя като луд, после, докато съм още в началото на трийсетте, се прехвърлям в някой по-некомерсиален сектор на правото. Виждах се като борец за връщането на земите на индианците или доблестен закрилник на нещастни дечица, родени от наркомани и с осем пръста на ръчичката. И, разбира се, с всичките пари, които щях да съм спестил като адвокат от Уолстрийт, пак щях да мога да посветя значителна част от свободното си време на фотографията. По дяволите, Америка е пълна с известни адвокати писатели — защо да не стана първият известен адвокат фотограф?

И така, явих се на интервю в пет-шест големи кантори и това — убеден съм — че Прескот Лорънс и баща ми бяха учили заедно в „Йейл“, наклони везните в моя полза, за да получа работата в „Лорънс, Камерън и Томас“.

Като всички нови сътрудници, първата година ме въртяха между различните отдели — това беше възможност за партньорите да оценят новия талант и да видят доколко пасва на корпоративната схема на работа. В „Лорънс, Камерън и Томас“ няма отдел за наказателно право, нито отдел за защита про боно, чрез който партньорите да успокояват съвестта си, като безплатно поемат случаи на осъдени на смърт престъпници. Фирмата е строго комерсиална. И в пиковите години на т.нар. рейгъномика всеки новоназначен адвокат се пънеше да направи добро впечатление в отделите от тежката артилерия — „Съдебни спорове“, „Корпоративно право“ и „Данъци“, където представлявахме някои от най-известните крадци в държавата.

Прекарах известно време във всеки от тези отдели, но установих, че те са пълни с хора на име Еймс и Брад, на които им доставяше удоволствие да разпердушинват „противниковата страна“ и да си забиват един другиму ножове. Разбира се, този тип хора е често срещан в американския корпоративен живот. Те бяха възпитани в състезателен дух и обожаваха да използват термини от американския футбол дори при обсъждането на най-незначителния договор.

„Този път от теб се иска да си корав лайнбекър“, „В нашия отдел фийлдголовете не са на почит — ние признаваме само тъчдауни“, „В тази сделка аз ще играя куотърбек, ясно ли е?“.

Груповата истерия и параноята бяха типични за тези отдели и дори когато нямаше нужда от изстъпления или агресия, все някой измисляше някаква криза (или враг), за да поддържа високо нивото на войнственост.

След месеци на тъпи футболни метафори, изричани от хора, които полагаха големи усилия да се държат като професионални боклуци, осъзнах, че за да оцелее човек в безскрупулните представления, които се играеха в тези по-привлекателни отдели, трябва да приеме гладиаторската им философия, че бизнесът е война.

Но тъй като за мен правото беше просто средство, с помощта на което възнамерявах да субсидирам бъдещата си кариера на фотограф, реших да потърся най-спокойната възможна ниша в „Лорънс, Камерън и Томас“ — кътче, където ще съм невидим, ще правя сериозни пари, но няма да имам досег с дребните Наполеоновци, превзели останалите отдели във фирмата. И когато се запознах с Джак Мейл, разбрах, че съм открил своя ментор, своя равин — човек, който още преди години беше преценил, че „Попечителство и недвижима собственост“ предлага сигурна закрила от междуособиците, съставляващи шейсет процента от корпоративния живот.

„Ако си решил да воюваш, ако си от недоузрелите апаши, дето колекционират скалпове, не ми трябваш тук — предупреди ме той на първото ми интервю при него. — В «Попечителство и недвижима собственост» няма блясък и сексапил. Тук е девета глуха, капиш? Нашето мото е: «Инфарктите са за гоите».“

— Но господин Мейл — позволих си да отбележа аз, — аз също не съм евреин.

Той сплете покритите си с кафяви петна пръсти и силно изпука кокалчетата си.

— Тази мисъл ми мина през ума — призна той с оттенък на равинска дяволитост в гласа. — Но поне си кротък гой.

Джак Мейл носеше обувки със скрита платформа. Как ви се струва: Джак Мейл носеше обувки „Гучи“ със скрита платформа. Тънката му сива коса беше винаги напомадена с гел и зализана назад. Купуваше си ръчно ушити костюми „Дънхил“. Носеше перлена игла за вратовръзка и черно палто от кашмир през зимата. Приличаше на Джордж Рафт[1] — миниатюрно конте, което смяташе, че доброто облекло е най-надеждната защита срещу ръста му от сто шейсет и два сантиметра и фактът, че е единственият старши партньор от еврейски произход във фирма, която се състоеше предимно от бели англосаксонски протестанти.

„Знам, че зад гърба ми ме наричат Счетоводителя — призна ми той веднъж, — но също така знам и че съм най-големият магьосник във фирмата. Докарвам повече бизнес от всеки от онези епископални смотаняци в «Съдебни спорове». А ако има нещо, което знам за протестантите, то е следното: дай им повече мангизи и те веднага ще се престорят, че те смятат за равен.“

На Джак му харесваше да играе ролята, която сам си беше избрал — на евреин аутсайдер, изолиран в своеобразна ивица Газа от гойския Уолстрийт. И мисля, че една от причините да ме хареса толкова бързо беше, че усети (и одобряваше) положението ми на аутсайдер във фирмата. Както разбрах по-късно (от Естел, разбира се), след колежа Джак беше работил като набеден художник в приказната страна на бохемите от петдесетте години — Гринич Вилидж, преди да поддаде под неизбежния семеен натиск и да спечели стипендия в Юридическия факултет на Бруклинския университет. И така, когато видя как фотографските ми амбиции минават на заден план, изместени от ангажираността ми с корпоративната игра, у него явно се отключи силен инстинкт да ме закриля, защото две седмици след назначаването ми в „Попечителство и недвижима собственост“ той вече беше разпространил във фирмата новината, че след трийсет и пет години в „Лорънс, Камерън и Томас“ най-сетне е намерил своя заместник, своя бойчик[2].

„Ако си изиграеш правилно картите, ще ти помогна да станеш младши партньор след пет години — каза ми той след края на двумесечния ми изпитателен срок в «Попечителство и недвижима собственост». Само си помисли: пълна гаранция за развитието на кариерата ти още преди да си навършил трийсет и три години. И, повярвай ми, ще можеш да си купиш много фотоапарати с парите, които ще носиш у дома.“

Предлагаха ми поредната изкусителна фаустовска сделка. Партньорство? Според плана на моя учител трябваше да работя само пет години като сътрудник в „Лорънс, Камерън и Томас“, след което щях да намеря подходящата практика в Бъркли или Ан Арбър, където щях да стана фотограф и да печеля награди, а паралелно с това щях да води яростни юридически битки с крилото на „Християнската коалиция“, подкрепящо търговията с бели роби. Но партньорство? На невръстната възраст от трийсет и три години? Това направо би удивило моя старец. Вярно е, че „Попечителство и недвижима собственост“ не преливаше от вълнуващи моменти, но започнах да убеждавам себе си, че вглеждането в детайлите на юридическата работа — доизкусуряването на завещанията, заплетените наследствени права — пасва на моята природа. С други думи, след като мога да потъна в най-дребните технически подробности, съпътстващи отпечатването на една фотография, значи имаше шанс да започна да се увличам и по детайлите около написването на едно завещание. Нали така?

Телефонът на бюрото ми иззвъня. Натиснах бутона на високоговорителя и чух носовия глас на Естел.

— Съпругата ви не отговаря, господин Брадфорд.

— Опитай пак след половин час.

— Господин Мейл пита дали бихте могли да му отделите една минута…

— Кажи му, че ще се отбия при него след четвърт час. Довършвам последните щрихи от документа на Берковиц…

Тези последни щрихи ми отнеха около пет минути. Стегнах още малко изказа в частта, където ставаше дума за изплащане на сумите от остатъчния попечителски фонд, за да е сигурно, че никоя издънка на клана Берковиц — наследници на най-големия търговец на „Линкълн Континентал“ в Хънтингтън, Ню Айланд — никога няма да може да предяви претенции към имуществото, освен ако не е изрично посочена за наследник в завещанието. След това вдигнах телефона, натиснах първия бутон за бързо избиране и се свързах с домашния си номер. Отсреща ми вдигнаха:

— Hola? Quién es?[3]

По дяволите! Пердита — нашата напълно легална (сериозно, проверих й зелената карта) икономка от Гватемала.

— Hola Perdita. Dónde está Señora Bradford?[4]

Излязла за целия ден. Не оставила телефон за връзка. А децата били на разходка с бавачката. Прехапах устни. За трети пореден ден от седмицата излизаше от къщи още преди девет сутринта. Знам го, защото през всяка една от тези сутрини се бях опитвал да се свържа с нея от офиса, като се надявах някак да постигнем примирие.

— Нещо интересно ли има днес?

— Не.

Отворих тефтерчето си с телефони и набрах номера на Уенди Уагънър — местна авторка на готварски книги (сигурен съм, че сте чели „Чудеса за талията от Уенди: върховната диета“) и единствената позната ми четирийсетгодишна жена, която все още носи карирани плисирани поли с огромни безопасни игли. Омъжена е за първокласен смотаняк на име Луис, завършил „Йейл“ през 1976-а и голяма клечка в отдела за ценни книжа в „Беър Стърнс“. Веднъж той ми каза, че, като изключим секретарката му, не може да си спомни кога за последен път е разговарял с човек, който печели под двеста хиляди долара на година. Те двамата бяха точно от типа хора, които гледам на всяка цена да избягвам, но на Бет й доставяше удоволствие да бъде в компанията на такива второразредни знаменитости като Уенди и веднъж седмично играеше тенис с нея.

Може би уговорката им беше точно за тази сутрин.

— Hola? Hosteria de Waggoner[5].

Още една латиноамериканска камериерка. Май всички в Ню Кройдън наемат домашните си помощници от агенция, отстояща на юг от границата.

— Уенди там ли е? — попитах, внезапно уморен от опитите в Кънектикът да разговарям на чужд език.

— Сеньора Уагънър днес е в града. Искате ли да й оставите съобщение?

— Не, благодаря — отвърнах аз и затворих.

Нямаше нужда да карам Уенди да се чуди защо съм й се обаждал в делничен ден в търсене на жена ми. Нямаше нужда да се превръщаме в тема за разговор по време на седмичното й обедно парти: „Чувам, че семейство Брадфорд не са особено влюбени напоследък“.

Семейство Брадфорд. Господи!

Телефонът иззвъня. Отново беше Естел.

— Господин Мейл би искал…

— Тръгвам веднага… — прекъснах я аз.

Кабинетът му беше до моя. Офис на старши партньор. Масивно президентско писалище. Меки кресла. Заседателна маса от махагон. Лошо изкуство от времето на федералистите. Собствена баня. Почуках два пъти и влязох. Той седеше в големия си кожен стол зад бюрото и изглеждаше дори по-дребен от обикновено.

— Хубав костюм — хвърли поглед към тъмносивия ми костюм на ситно райе. — „Брукс“?

— „Хюго Бос“.

— Позволяваш на швабите да те обличат, а?

— Можеш да ме изпратиш при твоя шивач.

— О, не. Тук съм единственият, комуто е позволено да се облича като Нейтън Детройт[6]. Искам да продължиш да изглеждаш все така елегантен и да показваш на клиентите ни от кънтри клуба, че си получил образованието си в университет от Бръшлянената лига.

— На клиентите като Берковиц?

— Господин Берковиц мисли, че слънцето изгрява от твоя тукус[7].

— Така си е.

— Сериозно говоря. Докарвам гониф[8] като Берковиц във фирма като тази, след което бял англосаксонски протестант като тебе се държи с него уважително… Казвам ти, сега той се мисли за Нелсън Рокфелер. И можеш да си убеден, че решиш ли да си купиш ново „Елдорадо“, ще ти направи голяма отстъпка… Не че някой някога ще те види да караш нещо толкова шикозно в онзи скучен до болка град, в който живееш.

— В Ню Кройдън имаме евреи — отвърнах аз в същия шеговит тон.

— Да… като домашни помощници. Е, докъде стигна с документите на Берковиц?

— Остават само някои незначителни подробности за наследствените връзки и две потенциално спорни точки относно плащането на остатъчния попечителски фонд. Дреболии.

— Де да можех и аз да кажа същото за имуществото на Декстър…

— Наскоро починалият Дийк Декстър от „Декстър Копър енд Кейбъл“?

— Точно същият загубеняк. И доколкото разбирам, доста активен загубеняк. Оставил е три много огорчени чилийски жени на възраст от петдесет и четири до двайсет и две години, всяка от които твърди, че му е родила дете през последните две десетилетия.

— Откъде този интерес към чилийките?

— Чили е най-големият производител на мед в света. При това не са някоя загубена бананова република, повярвай ми. Оня адвокат мошеник от столицата им Сантяго ми звъни по два пъти на ден и заплашва, че ще ексхумира Декстър и ще сравни ДНК на трите чилийски деца и тази на техния мъртъв баща. За бога! Защо Декстър не постъпи по-разумно и не посочи в завещанието си, че желае да бъде кремиран! Тогава щях да кажа на оня смотаняк печалбар да се скрие някъде. Но тоя мазник е хитрец, на сън да го бутнеш, ще ти цитира закона за наследствата.

— Колко пари иска да измъкне?

— По десет милиона на дете.

— Каза ли му да се разкара?

— Разбира се. Предложих му петстотин бона еднократно на дете. Мисля, че в края на краищата ще се споразумеем за милион и сто хиляди.

— Госпожа Декстър сигурно тръпне в радостно очакване да олекне с три милиона и нещо.

— По принцип нашият златотърсач, мъжът й, излезе с общо четирийсет и седем милиона след облагането с данъци. Така че бълха я ухапала с тия три милиона, особено предвид това, че разправиите с ексхумации и прочее ще й гарантират реклама на жълтите страници на „Нешънъл Инкуайърър“. Трябва да видиш тая дропла. Госпожа Декстър номер 5 има толкова операции за лифтинг на лицето, че на тила й, там, където са събирали цялата кожа, се е натрупал възел.

— Е, поне звучи много по-забавно от документите на Берковиц — отбелязах.

— Да, има си и своите забавни моменти. Помага ми да убивам времето.

Той се усмихна с уморена, невесела усмивка. Усмивка, която не ми хареса.

— Седни, Бен.

Седнах. Интеркомът му иззвъня. Беше Хилди, секретарката му.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин Мейл, но се обадиха от кабинета на доктор Фробишър…

— Няма ме — прекъсна я Джак насред изречението. — Друго?

— Господин Брадфорд, Естел ме помоли да ви предам, че пак се е опитала да се свърже със съпругата ви, но…

Сега беше мой ред да я прекъсна:

— Няма проблем, Хилди. Благодари на Естел от мое име.

Джак натисна бутона на високоговорителя и ме изгледа внимателно.

— Всичко наред ли е на семейния фронт?

— Всичко е чудесно, Джак. Съвсем наред.

— Лъжец.

— Толкова ли е очевидно?

— Изглеждаш ужасно, Бен.

— Нищо, което двайсет часа здрав сън да не излекуват. Но ти… ти, Джак, както винаги изглеждаш готов за бизнес.

— Не, не е вярно.

— Напротив — продължих аз, като усилено отбягвах темата за семейния ми живот. — Имаш вид на човек, прекарал две седмици в Палм Спрингс в компанията на вариететна актриса.

— Сега вече говориш глупости — отряза ме той.

— Съжалявам — отвърнах, изненадан от раздразнението му.

Той се загледа безизразно в попивателната на бюрото си в продължение на няколко минути. Накрая проговори:

— Аз умирам, Бен.

Бележки

[1] Американски актьор, известен с ролите си в гангстерски филми от 30-те и 40-те години на XX в. — Б.пр.

[2] Момче, млад мъж — смесица от английски и идиш. — Б.пр.

[3] Ало, кой е? (исп.). — Б.пр.

[4] Ало, Пердита. Къде е госпожа Брадфорд? (исп.). — Б.пр.

[5] Ало, гостоприемницата на Уагънър (исп.). — Б.пр.

[6] Герой от популярен мюзикъл на Бродуей. — Б.пр.

[7] Задница (идиш). — Б.пр.

[8] Крадец (идиш). — Б.пр.