Дъглас Кенеди
Живот назаем (19)

5

Галерия „Новият запад“ се намираше на тясна уличка, пряка на главната. Помещаваше се в старо хале, декорирано наново, за да прилича на универсално артпространство, каквото в наши дни може да се намери на всеки ъгъл в Сохо или Трайбека. Боядисан в черно бетонен под. Чисто бели стени, насочени лампи, кафене с хромирани маси и столове. В момента имаше изложба на абстрактни платна, обединени под названието „Сънища от прерията“.

Джуди Уилмърс носеше дълга пола от деним и беше отрупана с индиански гривни. Чупливата й прошарена коса се спускаше чак до кръста. Ухаеше на сапун със сандалово дърво и шампоан от водорасли. Настанихме се в кафенето. Тя пиеше чай от шипки. Аз изгълтах едно двойно еспресо. Джуди претича набързо през живота си. Родена в Бей Ериа, държала малка галерия в Пасифик Хайтс, но през 1986-а първият й брак се разпаднал и тя се преместила тук, защото имала нужда да „пренастрои параметрите“ на средната си възраст.

— Та значи, разполагах с триста квадратни метра първокласно галерийно пространство в Пасифик Хайтс, закупено през 1979-а за двайсет и два бона, без никакви тежести. През 1986-а, благодарение на Рони Рейгън и неговата вуду икономика, то вече струваше четиристотин и петнайсет хиляди. Така де, съществува положителна чиста стойност и кармична положителна чиста стойност, ако ме разбирате?

Някъде по това време съпругът ми Гъс го тресна типичната криза на средната възраст и забегна с една акупунктуристка от Саусалито. Това много ме огорчи, разкъсваха ме вътрешни противоречия. Но впоследствие реших, че след като иска да приключим, значи ще приключим. Продадох галерията и отидох на възстановителен лагер в страхотен петзвезден курорт в Айдахо. Та така, един ден реших, че ми стига толкова диета на женшен, взех кола под наем и карах на изток два часа, докато стигнах в Монтана. Маунтън Фолс беше първият град, в който попаднах. Огледах се. Видях университета. Направи ми впечатление, че арт сцената я има и на нея кипи живот. Усетих желание да започна отначало. След няма и половин час минах покрай това място. Продава се шоурум на „Гудиър“. Звъннах на агента, поразпитах. Инфлацията още не беше стигнала до Монтана. Човекът поиска двайсет и девет хиляди. Споразумяхме се на двайсет и шест и петстотин. Още осемнайсет за ремонт, и Маунтън Фолс има първата централна галерия за съвременно изкуство от Запада.

— Днес сигурно струва малко над четирийсет и седем хиляди — вметнах.

— Триста и деветнайсет — отвърна тя, без да мигне, — ако пазарът запази тази тенденция. Разбира се, счетоводителят ми напира за диверсификация, иска да открия клонове на „Новият запад“ в Боузман и Уайтфиш, че дори да се замисля за галерия и в Сиатъл. Но, да ти кажа, по самата си природа диверсификацията е рискова структура, която се нуждае от сериозна ликвидност. И се запитах защо да си играя с парите?

Кимнах и се почудих дали и тя някога не е учила право?

— Така де, живеем в деветдесетте и малкото се приема за красиво. Имаш идея, развиваш я в управляеми синергични граници, в противен случай застрашаваш чистотата й чрез свръхразвиване. Но това не означава, че не се оглеждаш за потенциален пазарен растеж. Когато Ан ми показа снимките ти, разбрах, че съм попаднала не само на потенциална изложба, ами на забележителен обзор на мирогледа на Новия запад. И на един сериозен потенциал.

Реших да мина по същество.

— Значи мислите, че е възможно да се продадат?

— Като топъл хляб. Това, което си направил — при това, по мое мнение, великолепно — е да уловиш автентичния противоречив дух на щата днес. Човек гледа тези лица и си мисли: ето я тъканта, болезнената същност на днешна Монтана. Дори истинските монтанци приеха радушно снимките, а, повярвай ми, местните не са свикнали да се изказват ласкаво за хора, дошли отвън. Особено ако съответният човек има дързостта да снима или рисува светия им и неприкосновен щат. С други думи, за да ми каже човек като Руди Уорън, че ти ще станеш Уокър Еванс на Монтана…

— Познаваш Руди Уорън? — прекъснах я.

Тя ме изгледа изумена.

— Естествено, че го познавам. Той беше вторият ми съпруг.

— Била си женена за Рудолф Уорън?

— Какво се шашна чак толкова? Всеки има право на една-две грешки. Все едно, продължи само шест месеца.

Най-сетне разбрах защо Руди е толкова на нож с калифорникацията.

Джуди премина по същество — подхвана една игра на договаряне, която играеше с кармична безкомпромисност. Току-що й пропаднала изложба; отворила й се дупка от едва шест седмици, но имала нужда от по-широка гама снимки, от които да „състави“ изложението. Било прекрасно, че съм разполагал с около още трийсет скорошни снимки, които съм можел да помисля дали да не включа. Естествено, галерията щяла да плати рамките. Целеше цена от около 150 долара на снимка и искаше да делим продажбите 50 на 50. Освен това искаше 35 процента дял от допълнителните права (книги, списания, пощенски картички, календари, дори репродукции в интернет), да не говорим за 15 процента комисиона върху всички бъдещи продажби в галерии както за всичките 48 щата, така и в чужбина. Казах й, че няма да стане. Това била стандартна практика в галериите, отвърна. Тогава не искам да излагам в галерия. Но нямало да бъде само изложба в „Новият запад“, щяло да премине в мащабна национална маркетингова кампания, която да ме направи известен. Ако искаш изложбата, отвърнах, делим 60 на 40, без никакъв дял от бъдещи допълнителни права. Не се съгласи. Е, добре. Станах и си взех снимките.

— Благодаря за кафето.

— Не мислиш ли, че си доста самомнителен за човек, който не е излагал никога досега. Че кой си ти, Гари? Доколкото разбирам от Ан, дори сам си й признал, че си дошъл в Маунтън Фолс, защото нещата в Ню Йорк не са ти се получавали добре. И сега, когато най-добрата галерия в Монтана ти предлага първа самостоятелна изложба — при това по инициатива на галерията — ти се заяждаш за клаузи от договора. Не я ли искаш тази изложба?

— Не и ако искат да ми измъкнат солиден дял от бъдещите световни авторски права — замлъкнах, преди да съм подхванал с юридическите термини. — Ако искаш да предоговориш условията, имаш домашния ми телефон.

И си излязох.

В първия момент изпитах облекчение, задето бях отрязал Джуди Уилмърс. Би означавало да бъда изваден на показ твърде много, повтарях си.

По-добре да пусна шест снимки във вестник, след което да се оттегля кротко от погледите. Но колкото и да убеждавах сам себе си, че съм направил каквото трябва, един тщеславен глас вътре в мен продължаваше да ме ръчка с коментари като: „За бога, тя хареса работите ти, предложи ти изложба… а ти какво направи? Захвърли всичко в прахта и взе да се правиш на адвокат“.

Поне повече няма да я чуя да използва фразата „вътрешни противоречия“. Макар че точно в момента самият аз бях изпълнен с противоречия.

На път обратно към апартамента се отбих в „Бенсънс“ — супермаркета на главната — и прахосах седемдесет долара за евтин телефонен секретар. Още щом се прибрах, го инсталирах. Не смених фабрично записаното електронно съобщение в началото. Грабнах фотоапарата и излязох, отправих се в южна посока, през гората Лиънтри — километри стройни ели покрай буйните води на Копърхед.

Беше хубав ден, снегът бе покрил земята, живакът гонеше размразяващите минус шест градуса, слънцето изпаряваше приятно замайваща мараня. На около трийсет километра от града спрях на една отбивка, оставих колата и тръгнах надолу по реката. Попаднах на двама мъже, с вид на банкери, които ловяха риба през дупка в леда. И двамата бяха на около петдесет, добре екипирани, с очила — двама бабити^[1] от малкия град в рибарски ботуши до бедрата и гортексови якета. Бяха намерили ъгълче от реката, което не беше замръзнало и седяха на сгъваеми брезентови столчета, подаваха си манерка уиски и водеха неангажиращ разговор за някакви нови облигации и какво ли още не. Наруших едно от правилата си и реших да не им искам разрешение да ги снимам. Застанах зад едно дърво като снайперист, с обектив, фокусиран върху двойните им брадички, изщраках серия бързи снимки под звуковото прикритие на бързо шуртящата река. Почувствах се като шпионин, изпитах удоволствие от ролята си на таен наблюдател. Нямаше как да позират, понеже не можеха да ме видят. Аз бях невидимото око. Това бе ролята, която играех с най-голямо удоволствие. Носиш се незабелязан през живота.

Постоянно. Но Маунтън Фолс постепенно ме прогонваше от тази ми роля — защото установявах, че няма начин човек да остане незабелязан за дълго в малкия град. Просто не беше позволено. Щом се прибрах в апартамента малко преди залез-слънце, намерих четири съобщения на телефонния секретар. Първото и третото бяха от подложената на кармично изпитание Джуди Уилмърс, която питаше дали няма да преосмисля предложението за изложба.

— Сигурна съм, че можем да достигнем креативно détente^[2], Гари — гласеше първото й съобщение. — Не просто détente, а истинско rapprochement^[3]. Помисли върху природата на възможността, Гари… и ми се обади.

Във второто си съобщение заряза общите приказки и мина директно по работа.

— Ами добре, да ти кажа какво е положението. Съгласна съм да делим 60 на 40 в твоя полза. От теб искам дванайсетмесечна опция да работя като твой международен агент и да поема допълнителните права срещу трийсет и пет процента от всяка реализирана продажба плюс десет процента от комисионата ти за всяка изложба в галерия, която успея да ти уредя. В края на годината си получаваш всички права обратно. Повярвай ми, казвам ти го като приятел — в Ню Йорк или Сан Франсиско никога няма да ти се случи да сключиш толкова изгодна сделка…

Като приятел. Тази жена не знае ли какво е ирония? Между двата маркетингови трика, които се опитваше да ми приложи Джуди, имаше монолог на Руди Уорън. Ако се съди по кънтящата отвратителна музика, която се чуваше като фон, а и по невъзпитаното му поведение, явно ми се обаждаше от „При Еди“.

— Ало, фотографа. Както изглежда, сте се разбрали с госпожица Еймс и ще те виждаме често в „Монтанан“. Освен това чувам, че си отказал да се поставиш в подчинение на онази крадла, известна като бивша съпруга номер две. Все повече ми харесваш. Но разбери едно: след като те поставих на пътя на успеха, очаквам от теб неувяхваща вярност. Освен това от теб ще се очаква да плащаш всички сметки в бара. Което ми напомня защо всъщност се обадих: ще бъда в „офиса“ цяла вечер, ако искаш да наминеш и да се видим.

Последното съобщение беше от Ан, която ме молеше да й звънна на мобилния. Заварих я в колата.

— Мислех, че всички тук недолюбват мобилните телефони.

— Така е, само че всеки има. Виж, избрах шестте снимки, които ще използваме. Искаш ли да видиш кои са… и после да вечеряме в едно заведение до вестника.

— Не знаех, че фоторедакторите разполагат с представителни разходи.

— Да, изключително щедри при това, възлизащи на двеста долара годишно. Смятам да изпукам половината тази вечер. Излез пред блока след пет минути.

И затвори, преди да направя опит да откажа.

Заведе ме в „Льо Пти Плас“^[4] — най-добрия ресторант в Маунтън Фолс. Намираше се в стара крайградска гара. Червени тухлени стени, ръбати черни постмодернистични маси и Джордж Уинстън от тонколоните. Меню, което се самоопределяше като „Ново тихоокеанско“… макар че градът отстоеше на 800 км от този воден басейн. Сервитьорът ни се казваше Калвин. Препоръча ни лаврак с гъби шийтаке и зеленчукова темпура. Специалната салата тази вечер беше хидропонна маруля със сметана и копър. Виното на седмицата беше „Красавицата от Орегон“ — шардоне от Рекс Хил „с превъзходен дъбов послевкус“.

— Знаеш ли как се прави мартини? — попитах го.

— Естествено — отвърна той, леко обиден от покровителствения ми тон.

— В такъв случай, мартини с джин „Бомбай“, много чисто, много сухо, с четири маслинки.

— А за мадам? — попита Калвин.

— Мадам ще желае същото — каза тя.

— Мадам — повторих през смях. — Този младеж сигурно никога не се е отдалечавал на изток от Боузман.

— Няма нужда да му усложняваш живота — предупреди ме тя.

— Не му го усложнявам, просто исках да проверя дали има степен по науката за мартини. Защото това наистина е наука.

— Правиш се на НЗИ.

— Какво е това?

— Надут задник от Изтока — усмихна ми се сладко тя.

Питиетата пристигнаха. Поръчахме си храната. Ан вдигна чашата си.

— За нашето сътрудничество — каза.

Чукнахме се. Отпих от мартинито и усетих течния му анестезиращ ефект в дъното на гърлото си.

— Мартинито е прилично — отбелязах.

— Недей да звучиш толкова адски изненадан.

— Просто не съм си и представял, че ще има мартини и хидропонна маруля в Монтана.

— Аха, ясно. Ти си от онези чужденци, дето приемат с ненавист идеята, че е възможно в Маунтън Фолс да има интересна храна, чуждестранно кино и прилични книжарници. На тебе ти трябва „Истинският запад“ — мазни сандвичи, евтино порно в мизерното местно кино и магазин за тютюн, в който човек може да си купи „Хъслър“ и други еднодневки. Нищо чудно, че сте си паснали с Руди Уорън.

Засмях се.

— Наистина ли е бил женен за онази скумрия от Бей Ериа?

— Понякога животът е по-странен от литературата. Мисля си, че Джуди е видяла в него есенцията на типажа от Монтана и вероятно си е паднала по очарованието му на бунтар.

— Продължило е само шест месеца, нали?

— Бих казала — два часа. По онова време Джуди тъкмо беше пристигнала в града и просто не е била на нужната честота.

— Сега да не би да е?

— Не се заблуждавай от вида й а ла Грейс Слик^[5]. Тя наистина умее да продава своите творци.

— Умее и да ги изцежда, доколкото виждам.

— Аха, чух, че двамата сте се посдърпали.

— Тук новините летят.

— В Маунтън Фолс е така, ти какво очакваше? Както и да е, струва ми се, че ти е направила ново предложение. Ще приемеш ли?

— Още не съм решил. Калифорнийските й номерца ме изнервят.

— На мен ли разправяш. Може да се каже, че с нея сме приятели, но след една вечер, прекарана с Джуди, ми идва да изляза и да застрелям някой суфист мистик. Галерията й обаче е страхотна, има контакти с крайбрежието. На твое място бих се опитал да постигна споразумение с нея.

— Ами, условията продължават да са убийствени.

— Трудно се пазари човек с тебе, господин Съмърс. Дали пък не си работил на Уолстрийт в някой предишен живот.

— Не знаех, че вярваш в прераждането — избегнах темата аз.

— Всеки, който попадне в Монтана, вярва в прераждането. Затова се озовават тука. Зарежи ги монтанските глупости. Това е щат, в който човек преоткрива себе си.

— Ти преоткри ли се? — попитах.

— Може да се каже. Предвид това, че Маунтън Фолс е доста далеч от Армонк, Ню Йорк. Но не беше точно директно преместване от Уестчестър в Монтана.

— Бас ловя, че си учила в някой от онези прогресивни колежи на изток. „Сара Лорънс“, „Бенингтън“, „Хемпшир“.

— Не позна. „Скидмор“.

— Стига бе! Защо не носиш карирана поличка и не си омъжена за зъболекар в Маунт Киско?

— Защото се приспособих към средата. А ти… нека позная. „Антиок“? „Оберлин“?

Насмалко да кажа „Боудън“, но се сетих, че Гари е учил в…

— „Бард“.

— Ха! Значи съм била на прав път. „Бард“. Какъв майтап. Какво специализира? Макраме за напреднали? Никарагуанска литература на съпротивата? И си карал на рентата на тати?

Пак застанах нащрек.

— Откъде знаеш?

— Не знам, предположих. Мъж на трийсет и няколко, без очевиден доход, решава да се премести в Монтана просто ей така, взема си квартира под наем, не се е завтекъл да си намери работа на всяка цена… Казах си, че или си пенсиониран дилър на наркотици, или си от онези късметлии, получили в наследство достатъчно пари, че да не се притесняват за прехраната си.

— Доверителският ми фонд не е чак толкова голям — установих, че съм минал в защита. — Стига ми само за посрещане на най-базовите нужди.

Ан ме изгледа с игриво пламъче в очите.

— Хей, това, че семейството ти е оставило годишна рента, не ме вълнува ни най-малко. Особено, при положение че си наистина талантлив — захлупи ръката ми със своята. — Ужасно талантлив.

— Сериозно ли го мислиш?

— Убедена съм — нервно дръпна ръката си. Като човек, притеснен, че е изиграл предварително коза си. — Затова трябва да се постараеш тази изложба да стане факт.

— Ще видим.

— Защо е тази неохота, защо не искаш да се възползваш от възможността?

— Не е неохота.

— Напротив. Още когато се запознахме във вестника ми направи впечатление, че ти е все едно. Че не ти пука дали ще купя снимките ти. Дори си помислих, че едва ли не ти се иска да ти откажа.

— Просто бях предпазлив.

— Знам. И това ми хареса. Дори ме привлича… особено предвид идиотите, които ме преследват нонстоп и искат работа. Видя ми се едва ли не като следващия Робер Доасно^[6]. Но въпреки това се запитах защо.

— Защо какво?

— Защо си толкова неуверен, когато предлагаш собствените си произведения?

Калвин се появи с храната и ме спаси. Виното имаше подчертан дъбов послевкус.

Хидропонната маруля си беше най-обикновена маруля. Прекъсването ми даде възможност да отклоня разговора от нежеланието да започна кариера и да го върна към Ан след завършването й на „Скидмор“.

— След колежа се озовах в Бостън. Намерих си работа в едно лъскаво списание с изключително оригиналното заглавие „Бостън“. Работата ми беше да издирвам снимки, което за „Бостън“ в началото на 80-те означаваше да събирам интересни снимки на суши. Както и да е, работех оттатък реката в Кеймбридж, в съседното апартаментче живееше един младеж на име Грег. Приключваше докторат по английска литература. След година вече живеехме заедно. След две се оженихме. След три напуснахме Бостън и се озовахме в Боузман, след като Грег получи работа във вестник „Монтана Стейт“.

— Колко време продължи бракът ти?

— Пет години.

— Защо приключи?

— Случи се нещо.

— Какво?

— Нещо. — По тона й личеше, че няма да е много разумно да продължа с въпросите. — Както и да е, след като се разделихме, определено нямах желание да остана в Боузман, но не ми се щеше да напусна Монтана, в която някак се бях влюбила. Затова реших да отида до Маунтън Фолс и чрез приятел на приятел си уредих интервю при Стю Симънс, редактора на „Монтанан“. Оказа се, че съм уцелила момента — предишната седмица фоторедакторът му бил напуснал. Преместих се тук.

— Звучи като съвършената история от Маунтън Фолс — изкоментирах.

— Аха. Всеки се озовава тук, защото навсякъде другаде нещата са се объркали.

— Всеки е имал проблеми в Казабланка.

— Или в Ню Йорк. Твоите проблеми от какво естество са, Гари?

Разбрах, че на свой ред и тя очаква да й разкажа историята си и защо съм се провалил в Манхатън. Затова преразказах в основни линии живота на Гари, като го поукрасих. Останах изненадан колко добре се справям с доизкусуряването на детайлите. Разказах как съм отишъл в града след колежа с идеята, че ще снимам корици за „Вог“ едва ли не след броени месеци. Вместо това обаче съм се озовал в долнопробни квартири в Долен Ийст Сайд, бачкал съм черна работа, доникъде не съм стигнал. Родителите ми починали и като единствено дете, съм получил къщата. Било ми изключително трудно да се върна в предградията, след толкова години в Манхатън, но от финансова гледна точка не съм имал друг избор. Особено, при положение че отказите продължавали да валят — от всякакви фотоагенции, от списания като „Дестинейшънс“.

После споменах аферата с Бет.

— Сериозно ли беше? — попита Ан.

— Не. По-скоро самоунищожително. Човек се забърква с омъжена жена само ако иска да си причини нещо лошо.

— Съпругът й разбра ли?

Поклатих глава.

— Той беше адвокат от Уолстрийт. Обсебен от идеята, че мечтата на живота му е да стане фотограф.

— О, боже! — изсмя се Ан.

— Да беше видяла тъмната му стаичка. Последен писък. А фотоапаратите му… сигурно беше струваха поне четирийсет бона.

— Но въпреки всичко тя си е паднала по теб. Истинския фотограф.

— Аха. В момента излизаш ли с някого?

— Имаше един… журналист. Но преди три години напусна града. Предложиха му работа в Денвър. И бездруго не беше много сериозно. След това само няколко глупави грешки.

— Изненадан съм — вметнах.

— Не бъди. Маунтън Фолс може да е страхотно място, но за сама жена изборът не е голям.

— Руди Уорън винаги е насреща.

— Да бе, сигурно. В интерес на истината, веднъж се пробва.

— И?

— О, я стига. Да преспя с Руди би било сериозно престъпление спрямо добрия вкус.

Продължихме да пием вино, да ядем лаврак, поръчахме още бутилка вино и започнахме да се смеем малко по-шумно от нормалното.

— Искаш ли да чуеш най-добрата история за Руди Уорън на всички времена? — попита. — Една вечер преспал с Мег Грийнуд…

— Да, чух.

— Както и да е, щом свършили, Мег се сгушила в него и прошепнала: „Беше много приятно, Руди“. А той знаеш ли какво й отговорил: „Не го казвай на мен, кажи го на приятелките си“.

Измъкнахме се от ресторанта към полунощ.

— Силно се надявам да нямаш намерение да караш.

— Абсурд — отвърна Ан. — Защото ще ме изпратиш.

Хвана ме под ръка. Трите пресечки до дома й извървяхме в мълчание. Живееше на спокойна задънена уличка с много дървета, къщата й беше от тези с дървените плочки на покривите, строена през 20-те. Уличните лампи осветяваха всичко в меко червеникавокафяво. Щом доближихме входа, се улових да си повтарям: „Вътре си. Просто я целуни по бузата и се махай. Не усложнявай нещата“. Застанахме край стълбите, Ан се обърна и ми се ухили пиянски. Меката светлина на лампата озари лицето й. Помислих си, че е красива.

— Е… — подхванах.

— Е… — повтори тя.

— Беше забавно.

— Страхотно забавно.

— Е…

— Е…

Наведох се да я цункам по бузата, но в следващия момент устните ми бяха плътно вкопчени в нейните. Тя отвори уста, прегърна ме и се заизкачвахме към вратата.

Стоварихме се през прага. Озовахме се на пода в коридора. Започнахме да се събличаме трескаво един друг.

По-късно, в леглото, тя ми каза:

— Може да свикна.

— Не го казвай на мен, кажи го на…

— Млъквай — засмя се тя и ме целуна страстно.

— И аз може да свикна.

— Сериозно?

— Да.

— Де да можех да ти повярвам.

— А какво ти пречи?

— Ами, чудя се…

— Да?

— … ако си поредната прелетна птица, от онези, дето минават отнякъде, задържат се, докато им доскучае, а после, една нощ, докато никой не ги гледа, се измъкват и си продължават по пътя.

— На такъв ли ти приличам?

— Наближаваш четирийсетте, никога не си се женил, нещата в Ню Йорк не са ти потръгнали и си се изнесъл насам. След някой и друг месец Маунтън Фолс сигурно ще ти се стори едно село и ще…

— Не караме ли малко пред вятъра? — прекъснах я.

— Аха, избързваме.

— Ние ли?

— Добре де, имам предвид себе си. Но понеже три пъти се парих, няма да допусна да се случи още веднъж. Вече съм твърде стара…

— Не си стара.

— На трийсет и пет съм.

— Извинявай, сгреших. Направо си стара баба.

— Копеле! — целуна ме пак.

 

 

Когато се събудих на сутринта, нея я нямаше. На възглавницата намерих бележка.

Гари,

Някои от нас трябва да работят. Обади ми се по-късно. Може да успееш да ме убедиш да ти сготвя вечеря. Кафе, чай, „Бомбай“ в кухнята.

Обич

А.

Обиколих жилището й. Далеч не беше толкова разхвърляно и претъпкано като кабинета й. Семпло обзаведено, с варосани каменни стени, изгубили цвета си дюшемета, рогозки от Ню Мексико, купчини книги и компактдискове, малка тъмна стаичка, устроена от бивша втора баня. Старичък увеличител „Кодак“, наскоро проявени негативи и две пресни снимки, окачени да съхнат на въжето. На първата се виждаше билборд „Мотел Елегант в Бът — младоженски апартаменти“… Беше на решето от куршуми. Втората снимка показваше малка църква насред дървета, цяла потънала в преспи сняг, а на импровизираната й островърха кула се кипреше плакат „Исус идва“. Усмихнах се. Ан Еймс имаше приятно чувство за хумор и — ако се съди по безукорната композиция — знаеше какво прави с фотоапарата. В тъмната стаичка имаше телефон. Взех го и й звъннах във вестника.

— Така и не ми показа шестте снимки, които си избрала.

— Това беше само претекст, за да те подмамя в леглото си.

— Много ми хареса снимката с билборда в Бът. И заровената църква.

— Душиш из къщата ми.

— Оставяш ме сам там, естествено, че ще поразгледам. Снимките ти са страхотни. Ще ми покажеш ли още?

— Ако искаш.

— Искам.

— Това означава ли, че поканата за вечеря се приема.

— Категорично.

— Ще се видим към седем. Донеси много вино.

Не бива да го правиш, казах си. Знам, знам, знам, обади се друг глас. Но ми направи една услуга — млъкни.

Направих си кафе и отидох в дневната. На камината имаше три семейни снимки — Ан и възрастна двойка (родителите й, вероятно), портрет на двама пъпчасали тийнейджъри с училищни униформи (без съмнение братята й) и нейна снимка, на която беше на около 27–28 години, гушнала бебе. Сигурно е племенница или племенник, казах си — не спомена нищо за деца. Прегледах списанията и вестниците на холната масичка. „Ню Йоркър“, „Ню Йорк Ривю ъв Букс“, „Атлантик Мънтли“, „Ню Йорк Таймс“ и — забутан най-отдолу — брой на „Пийпъл“. Е, всички си имаме тайни влечения към простотии. Наруших правилото си да не отварям „Таймс“. Щом стигнах до страницата с некролозите, окото ми тутакси попадна на едно заглавие:

ДЖАК МЕЙЛ, АДВОКАТ, ПОЧИНА НА 63

В събота, в болницата „Маунт Синай“, след дълго боледуване почина Джак Мейл, старши партньор в адвокатската кантора „Лорънс, Камерън и Томас“ на Уолстрийт. Беше на 63.

Господин Мейл, оглавяващ отдел „Попечителство и недвижима собственост“, започва работа в „Лорънс, Камерън и Томас“ през 1960-та. През 1964-та става партньор и е признат от мнозина за един от най-големите експерти по недвижима собственост. Оставя съпруга Роуз и две деца.

Зарових главата си в шепи. Джак. След смъртта на баща ми наистина го чувствах като втори баща. Човек, който ме разбира безмълвно. Защото и аз като него бях аутсайдер. Разпознахме това един у друг още при първата ни среща — двама души, заели се да играят играта на Уолстрийт, които са тайничко отвратени от всичко, свързано с нея. Най-доброто време от живота му, несъмнено, бе онази година, когато в средата на петдесетте години е живял в ателие недалеч от улица Макдугъл, където е рисувал откачените си, повлияни от Кандински, платна.

Но щом станал баща и започнал да учи право, изхвърлил картините. И никога повече не посегнал към четката.

Горкият Джак. Сигурно и моята смърт е ускорила нещата за него. Поредната ми жертва.

Затворих къщата на Ан и се върнах във „Фронтиър Апартмънтс“, грубото зимно слънце ми напомни колко много бях пил предната нощ. Щом отворих вратата на апартамента си, тутакси усетих, че нещо не е както трябва. Във въздуха се долавяше застоял мирис на цигарен дим. Откъм дневната се чуваше тежко дишане. Вътре имаше някого и изведнъж изпаднах в ужас. Докато до слуха ми не дойде полусънен глас.

— Ей, фотографа, ти ли си?

Подадох си главата в дневната и там, проснат на дивана ми, лежеше Руди Уорън. До калните му обувки бяха подредени три празни бутилки от бира заедно с чинийка с фасове. Зъбите му бяха потопени в чаша вода.

— По дяволите, Руди.

— Добрутро.

Взе чашата и изпи водата, преди да налапа ченетата си.

— Така е по-добре — рече.

— Очарователно. Как влезе, да му се не види.

— Ключове.

— Какви ключове?

— Онези, които откраднах предишната вечер. Сещаш се, резервната връзка в кухнята.

— Аха.

Не бях обърнал внимание дали са си на мястото след гостуването на Руди.

— Щях да ти кажа, че съм ги взел назаем — понадигна се той.

— Както щеше да ми кажеш и за снимките, които ми задигна?

— Значи това е благодарността, която получавам за стремителния старт на твоята кариера. Да не говорим, че те уредих с апетитната госпожица Еймс. Добре ли прекара нощта, а?

— Ключовете, Руди. Дай ми ги.

Той сви рамене и посегна към джоба си, хвърли ключовете към мен.

— Извади ли си копие?

— Не бъди такъв задник. Взех ги само в случай че някой път ми потрябва легло по спешност.

— Което е станало снощи?

— Аха. И триколка не можех да карам, камо ли колата си.

— Можеше преди това да ми се обадиш.

— Ами ти беше навън, омайваше госпожица Еймс. Както и да е, ако си прослушаш телефонния секретар, ще намериш поне три съобщения от мен, в които те моля да ме приютиш.

— Нямаш ли други приятели в града?

— Нямам такива, които ще ми проговорят някога повече.

— А варианта хотел? Или такси?

— Че това струва пари. Сигурно те мързи да направиш едно кафе, а? Нуждая се от интравенозна доза кофеин незабавно.

— Не съм ти слуга, по дяволите, Руди. И искам да се изнесеш тутакси от апартамента.

— Май си ми набрал, а?

— Колко си прозорлив.

— Нямам обяснение. Така де, да ти бях легнал в кревата, в чаршафите…

— Довиждане, Руди.

— Няма да си тръгна, преди да изпия едно кафе.

— Не искам да ти правя кафе.

— Получавам един Джо и се изнасям. Ако искаш да ми видиш гърба, слагай джезвето.

Запали цигара и веднага се закашля. Звучеше все едно гони златен медал в олимпийската дисциплина „Изхрачване“.

— Е, добре, ще ти направя кафе.

Когато се върнах в дневната пет минути по-късно, кашлицата му тъкмо се беше успокоила.

— Не мислиш ли, че дължиш на белите си дробове кратка ваканция от цигарите?

— Тц.

Взе чашата кафе и сръбна.

— Инстантно? — попита с отвращение. — Много благодаря.

— За теб само най-доброто, Руди.

— Колко е часът?

Погледнах си часовника.

— Десет и трийсет и пет.

— Мамка му! — изруга той. — Трябва да предам материал до два.

— Ще успееш ли?

Руди ме изгледа унищожително.

— Винаги успявам. Аз съм профи.

— Не исках да те обидя.

— Трябва да научиш едно-друго за приятелството, фотографе. И за малкия град. Ако ще го раздаваш господин Гледам-ви-отвисоко, си купи билет обратно за Ню Йорк. Ние тук обаче обичаме да си врем носа в чуждите работи. И сме свикнали да знаем кой какъв е. Така де, Дейв от магазина за фотоапарати разправя, че си суперклиент, винаги приветлив и любезен, показал си му как работи някаква стара бракма, дето си е взел, ако не се лъжа. Но те е канил на вечеря поне пет пъти. И ти все си отклонявал поканата. Защо, а?

Защото жена му се казваше Бет, затова. И имаше двама синове.

— Не смесвам работата с удоволствието.

— Пълни глупости. Просто искаш да си любезен с хората и да не си мешаш шапката с никого. Миналата седмица съм убеден, че съжали хиляда пъти, че си ме поканил тука. Така ти се щеше да ми изриташ задника навън на снега. Не искам да ровя…

— Напротив, точно това правиш.

— … но дали няма нещо, което си направил там на изток и сега се опитваш да скриеш? Бягаш от плащане на издръжка? Дело за родителски права? От някоя прелестна дванайсетгодишна сладурана, дето те е изментила, че е на осемнайсет…?

Направих опит да се засмея. Веднага щом излезе от гърлото ми, установих колко изкуствено и напрегнато звучи.

— Няма нищо толкова колоритно, Руди. Аз съм просто един тип, който никой в Ню Йорк не искаше да арестува, камо ли да вземе на работа. В професионален план съм пълна дупка.

— Всеки има своето минало, мой човек. Само дето някои от нас не се притесняват чак колкото тебе да говорят за това. Например, като те видях да влизаш днес тука, веднага разбрах, че си получил кофти новини. Какво се е случило? Някой да не е умрял?

Толкова ли съм прозрачен? Поклатих глава.

— Добре, стой си затворена книга, да му се не види.

Допи си кафето.

— Да си вдигам задника и да намеря пишеща машина.

— За какво ще пишеш тази седмица?

— За неблагодарните пичове от Изтока.

— По-добре от калифорникацията. Как изобщо ти е хрумнало да си свържеш живота с Джуди Уилмърс?

— Не е ли шедьовър? Мамка му, знаеш как стават тия неща. Тука зимите са дългички, на човек му се приисква да си има компания, в следващия момент се озоваваш приклещен с някоя откачена кучка, дето е убедена, че се е преродила в душата на някоя богиня на войната на племето чероки. Нали знаеш приказката: „Опитът е другото име на грешките“.

— Оскар Уайлд?

— Сони Листън.

Стана и взе шубата си от пода.

— И още нещо. Ан Еймс ми е слабост. Всъщност всички във вестника много я обичат. Така че не си играй с нея. През последните няколко години преживя много.

— Какво по-точно?

— Сигурен съм, че като му дойде времето, сама ще ти каже. Но те предупреждавам, разбиеш ли й сърцето, ще ти сритам задника.

Отвори вратата.

— Ще се видим в „При Еди“ някой път. Ако благоволиш да го удостоиш с присъствието си.

Тръгна си. Отворих всички прозорци в дневната в опит да изгоня застоялия мирис на цигари, който остана след Руди. Измих чиниите, които беше използвал. Отидох в тъмната си стаичка и започнах да проявявам филма, който бях изснимал предния ден с банкерите край Копърхед. Опитах се да не мисля за това какво впечатление бях направил у хората в града.

След обяд телефонът иззвъня.

— Най-накрая ваша чест благоволи да вдигне.

Беше Джуди Уилмърс.

— Освен че си талантлив фотограф, имаш талант и да правиш така, че да си труднонамираем.

— Бях зает, Джуди.

— Аха, знам. Ан е класа. Така че не прецаквай нещата, чу ли.

Идеше ми да изкрещя. Но вместо това отвърнах:

— Да, Джуди, чух. Съвсем ясно.