Дъглас Кенеди
Живот назаем (18)

4

Изпаднах в паника. Закрачих напред-назад из дневната, неспособен да реша какво да предприема. Изругах, задето се бях намъкнал в бара, задето бях допуснал да се увлека в разговор с едно пиянде и, най-лошото, задето се бях направил на Добрия самарянин и бях поканил Руди да спи у дома. Защо не направих каквото трябваше и не оставих копелето да се блъсне с колата си? Или да замръзне на улицата?

И за какво, по дяволите, са му моите снимки? В главата ми запрепускаха десетина сценария, кой от кой по-параноични. Усетил е, че съм „човек с минало“ и е избягал със снимките ми, за да иска откуп (глупав вариант — ако искаше да ме прецака, щеше да гепи негативите, които, слава богу, си бяха на мястото в тъмната стаичка). Може би се канеше да ги представи за свои? Или да направи изложба: „Руди Уорън — окото на Монтана“. Или — и тази налудничава идея ме притесни най-много — има приятел ченге. Някой другар по чашка на име Клиф или Уилбър, който е на косъм от уволнението и затова му трябва коз — арест, който да му спечели червена точка.

— Я го провери този новия — ще каже Руди, докато разстила снимките на бюрото му. — Твърди, че е фотограф от източните щати, но зададеш ли му по-конкретен въпрос, целият плувва в пот.

Вдигнах телефона и набрах номера на „Монтанан“. Помолих да ме свържат с Рудолф Уорън. Включи се телефонен секретар.

— Здрасти, Руди Уорън е. Ако се обаждате, за да се оплачете от нещо, което съм написал, знайте, че не отговарям на писма, камо ли пък на обаждания на маниаци. Ако пък случайно искате да ми оставите съобщение, знаете какво да направите — име и телефонен номер след сигнала.

Стегнах се, за да звуча приветлив и спокоен.

— Руди, Гари Съмърс е. Дано си се справил с махмурлука. Би ли ми звъннал на 555–8809, когато можеш. Благодаря.

Затворих и веднага набрах справки, за да попитам за домашния му телефон. Не беше регистриран. Мамка му! През следващите два часа звънях във вестника още три пъти. Включваше се телефонният секретар. Не оставих повече съобщения.

За да си ангажирам вниманието, отидох в тъмната стаичка и започнах бавния усилен процес по изваждане на нови копия на петдесетте снимки, които той бе взел. Най-накрая, някъде около четири, телефонът звънна. Метнах се към него.

— Гари Съмърс? — Женски глас, който чувах за първи път в живота си.

— Да.

— Здравейте, не ме познавате, но Руди Уорън ми каза за вас.

— Нима? — попитах, готов да посрещна съдбата си.

— Извинете, трябваше да ви се представя. Казвам се Ан Еймс, фоторедактор съм на „Монтанан“. Както и да е, тази сутрин Руди влетя в кабинета ми с тесте ваши снимки. Тръсна ми ги на бюрото и каза, че трябва да ви наема тутакси.

Изсмях се. Смях, изпълнен с неимоверно облекчение.

— Значи затова са му трябвали снимките — рекох.

— Искате да кажете, че не ви е споменал, че възнамерява да ми ги покаже?

— Ами, не. Но от това, което видях до момента, Руди е пълен с изненади.

Сега беше неин ред да се засмее.

— Това е много меко казано… Все едно, мисля, че снимките ви са страхотни. Както сигурно предполагате, през очите ми минават купища „истински кадри от Монтана“, но вие наистина сте направили нещо уникално. Та се питах дали имате ангажимент за тях към друг вестник или списание?

— Още не.

— Супер, тогава може би ще се разберем нещо. Как сте с времето утре по обяд?

Още щом приех срещата, ми се прииска да откажа. Да звънна обратно на Ан Еймс и да я преметна, че от някакво нюйоркско списание току-що са ми се обадили и искат да купят всичките снимки.

Свободно плаващите ми страхове обаче бяха уталожени от обзелата ме суета. Човек, занимаващ се професионално с фотография, бе видял снимките ми, бе ги харесал и сега по всичко личеше, че иска да ги купи. Е, вярно, беше просто фоторедакторката на най-големия вестник в Монтана, но все пак пред мен се бе отворила врата. Беше си възможност, удар. Трябваше да се възползвам.

И така, на другия ден по обяд цъфнах в редакцията на вестника. Приемната гледаше към залата на нюзрума — приятно, функционално подредено помещение с компютри и бюра, около които щъкаха спретнати репортери с делови вид. Дори в Монтана журналистическата професия бе превърната в бизнес. Помислих си, че на фона на тази стерилна, уредена обстановка, Руди Уорън вероятно е изглеждал като Дивака от Борнео — роля, която той несъмнено се стараеше да усъвършенства.

— Ами… здравейте.

Ан Еймс беше на около трийсет и пет. Висока, жилеста, с руса коса в стилна къса прическа и ясно лице без никакъв грим.

Носеше изгладени джинси и разкопчана до второто копче риза от деним. Погледнах ръцете й. Нямаше венчален пръстен.

Ръкостискането й беше здраво. Усетих как ме преценява с поглед. Бях свалил всичките килограми, качени през първия месец, докато бях в ролята на Летящия холандец из магистралите. Лицето ми беше станало изпито като на Гари, вече свикнах да връзвам дългата си до раменете коса на опашка отзад на тила и дори се научих да ходя с тридневна брада като на художник. Когато се гледах в огледалото в банята, вече не виждах Бен Брадфорд, а по-скоро някакво извънредно издание на Гари Съмърс. Все още не бях отработил мазната му усмивка обаче, затова отвърнах на поздрава на Ан с нервно разтягане на устни.

— За първи път ли сте в редакцията? — попита ме, докато ме водеше през нюзрума.

— Да.

— Преместихме се тук едва преди година. Преди обитавахме огромно хале до реката. Беше влажно, но поне си личеше, че работим във вестник. Сега винаги щом отворя вратата, се налага да си напомням, че не съм попаднала в офис на IBM.

Повдигна закачливо вежда.

— Сега разбирате защо Руди пише повечето си материали в кръчмата на Еди. Знаете ли какво направи първия ден, след като се пренесохме тук? Сложи си плювалник до компютъра. Редакторът, Стю Симънс, разбра посланието. Каза на Руди, че може да си работи от къщи, което за Руди означава „При Еди“. Там ли се запознахте?

— Опасявам се, че да.

— Не бих казала, че е най-здравословното място в града, но в сравнение с „Маунтън Пас“ си е направо Дъбовата стая в „Плаза“.

— От Ню Йорк ли сте? — попитах, изведнъж изпитал неудобство.

— От предградията. Армонк.

— Домът на IBM.

— Знам — отвърна тя, пак с известна доза закачливост. — Татко е шеф на връзките им с обществеността вече трийсет и четири години.

В кабинета й беше като на разпродажба на снимки, негативи и надраскани коректури. В безпорядъка имаше нещо успокоително — един нюанс на бунтарство, който надзърташе иззад добре излъсканото поведение.

— Добре дошли в задния двор на фотографията — приветства ме тя и ме покани с ръка да седна на стол, върху който имаше наченат сандвич. Останах прав.

— Джейн, скъпа, какво прави обядът ти тук?

Джейн — момиче с топчесто лице на около двайсет и две — се извърна от шкафа с документи и тутакси забърса сандвича от стола.

— Благодаря, че не го смачка — рече ми.

— Това е белег за истински джентълмен според кодекса на Джейн — обясни ми Ан. — Джейн, това е известният Гари Съмърс.

— А, онзи с лицата. Готини снимки.

— Благодаря.

— Джейн е помощничката ми. Какво ще кажеш да ни направиш по едно кафе, скъпа? И този път пробвай най-напред да кипнеш водата.

— С мляко и пет захарчета, както обикновено? — изчурулика сладко Джейн и излезе от стаята.

— Симпатично хлапе е Джейн — отбеляза Ан, докато ровеше сред купчината книжа на бюрото си. — И почти толкова дезорганизирана, колкото и аз.

Откри снимките ми под няколко формуляра.

— Е, господин Гари Съмърс — подхвана тя, докато прелистваше снимките, — от това, което видях до момента, мога да съдя, че сте класен фотограф. Което ме кара да задам въпроса: какво, по дяволите, правите в Маунтън Фолс, Монтана?

Тъкмо се канех да й изпея стандартната версия за албума, върху който работя, когато нещо ми подсказа, че пред нея номерът няма да мине. Също както усетих и че ако започна да я баламосвам за поръчките от различни нюйоркски списания, може да жертва час-два телефонни разговори и да провери препоръките ми.

Затова реших да играя вабанк. Е, донякъде.

— Бях фотограф на свободна практика в Ню Йорк. Нещо не ми потръгна с ангажиментите. Започна да ми писва от това да се разминавам на косъм с добрите поръчки. Реших да се насоча на запад, да си пробвам късмета, да речем, в Сиатъл. Отбих се тук да преспя, хареса ми видяното и си рекох защо да не поостана. Това е.

Можах да видя, че прямотата ми я спечели. Хареса й това, че не се опитах да прикрия неуспешните си опити да пробия в Манхатън.

— А какво те накара да започнеш да снимаш лица?

— Стана съвсем случайно — отвърнах аз и й разказах за крайпътното заведение недалеч от Континенталния вододел.

— Най-добрите идеи винаги започват като случайност — беше нейният коментар. — Тази специално бихме искали да я използваме. Показах снимките ти на редактора и той ги хареса не по-малко от мен. Предлага да отделим място за снимка в съботния брой, в уикенд секцията. Ще я наречем „Лицата на Монтана“ и всяка седмица ще използваме по една от снимките ти. Първоначално ще пробваме за шест седмици. Можем да ти платим сто двайсет и пет долара на снимка.

— Не е много, нали? — попитах.

— Добре дошъл в Монтана — усмихна се тя. — Не сме точно „Венити Феър“. Имаме си фотографски отдел и това, което ти предлагам, е доста над обичайните ни тарифи.

— Но е доста под това, което бих приел — вметнах аз, решен да отстоявам позицията си.

— А именно?

Стрелях напосоки.

— Двеста и петдесет на снимка.

— Мечтай си. Сто и седемдесет. Окончателно предложение.

— Сто седемдесет и пет.

— Ей, ти да не си адвокат?

Успях да се засмея. Струваше ми доста усилия.

— Естествено, не си ли личи? Значи остава сто седемдесет и пет?

— Не се даваш лесно.

— И пак ме купуваш евтино.

— Ще ми сритат задника на следващото бюджетно събрание.

Улових се да флиртувам с усмивка.

— Уверен съм, че умееш да сритваш и ти в отговор.

Усмивка и от нейна страна.

— Не ми се прави на чаровник. Но няма да спорим за пет долара. Сто седемдесет и пет. Сделка.

Стиснахме си ръцете. Каза, че иска да задържи снимките още няколко дни, за да избере окончателно шестте, които ще излязат във вестника. Телефонът на бюрото й иззвъня. Тя вдигна, после остави разговора на изчакване.

— Трябва да говоря с редактора. Приятно се работи с теб. Ще ти се обадя след ден-два.

Станах.

— Още нещо — спря ме тя. — Наистина ли си от Ню Кройдън, Кънектикът?

Изведнъж ми се прииска да потъна вдън земя.

— Откъде знаеш?

— Мег Грийнуд.

— Приятелка ли ти е?

— Тук в Маунтън Фолс всички се знаем — отвърна тя с последна кокетна усмивка. — Не е хубаво да карам шефа да ме чака.

— Доскоро.

На път към къщи се озовах в желязната хватка на страхотно притеснение. Въпроси, въпроси… Какво ли й беше казала Мег Грийнуд? Дали ме е нарекла безнравствен? Дали е казала на Ан как съм успял да й измъкна апартамента с отстъпка и без препоръки? Как съм я омайвал, докато подпишем договора, а после съм й пробутал историята с фантомната приятелка от Ню Йорк? (Как й беше името?) И защо, о, боже, защо флиртувах с Ан Еймс?

Защото съм тъпанар, затова. Сто процента в момента говори с Мег. „Да, запознахме се. И наистина се държи, сякаш крие нещо…“

 

 

Следващите два дни прекарах заключен в апартамента си. Приключих с вторите копия на колекцията лица от Монтана. Устоях на изкушението да напусна града. Късно един следобед се улових да гледам през прозореца, вторачен в мъж на моята възраст, който вървеше по улицата, стиснал за ръката четиригодишния си син. Извърнах глава, спуснах щорите и се прибрах в тъмната стаичка.

Тя беше единственото място, където се чувствах в безопасност. Към шест телефонът иззвъня.

— Гари Съмърс? — пак непознат женски глас.

— На телефона.

— Обажда се Джуди Уилмърс. Държа галерията на улица Кромфърд. Освен това съм приятелка на Ан Еймс и днес тя ми донесе снимките ви. Впечатляващи са.

— О, благодаря.

— Вижте, ако имате малко време утре, дали не бихте искали да се видим на кафе?

Боже, о, боже, защо избрах да се заселя в малък град?