Дъглас Кенеди
Живот назаем (17)

3

През първата ми нощ в апартамента пак заваля сняг. Не спря в продължение на десет дни. Това ме устройваше напълно. Стоях си вътре. Работех. Странях от трескавите приготовления за Коледа, които кипяха из улиците на Маунтън Фолс. Коледа беше празник, който ме изпълваше с ужас.

Тази първа нощ спах лошо. Леглото пропадаше на четири места, чаршафите бяха плесенясали, апартаментът вонеше на запуснато. На сутринта изхвърлих леглото и похарчих 150 долара за футон^[1] в един магазин недалеч от университета. Сглобих сам подматрачната рамка и я минах със светъл лак. Дадох още двеста долара за юрган, чаршафи и възглавници.

Дойде ред на килимите. Отне ми цял ден, докато ги махна и ги завлека до един контейнер на две преки по-надолу. Изхвърлих и балатума в банята и кухнята. Взех под наем машина за циклене на паркет и прекарах цяла седмица в смъкване на трите слоя боя, покриващи боровото дюшеме. До 14 декември всички подове бяха почистени. Тогава насочих вниманието си към стените. Свалянето на тапетите се оказа грешка. Открих цял куп недомислици в замазката. Затова на 16 декември влязох в голяма железария в периферията на града и похарчих над сто долара за десетина ролки нови тапети, лепило и четки. Купих си и книга с указания за поставяне на тапети. Първоначалните ми опити да поставя тапетите наново се оказаха жалки. След като изразходвах едната ролка, стената заприлича на колаж. Втората стена ми се стори прилична, но когато лепилото изсъхна, по повърхността избиха бабунки. Наложи се да смъкна всичко и да започна наново. Накрая реших да пробвам на по-малък сектор, докато се науча. До 19 декември се бях справил със стените на спалнята. До 24-ти приключих с целия апартамент. Не че се получи съвсем професионално, но поне жилището бе освободено от доскорошния си мрачен вид.

Сутринта на Коледа се събудих с образите на Адам и Джош в главата. Видях как Адам се спуска по стълбите у дома в Ню Кройдън и се гмурва в купчината подаръци под елхата. „Къде ми е подаръкът от тати?“, пита той Бет. Тя му посочва един пакет, който е купила от мое име. „Защо тати не ми го даде?“ И тя за пореден път обяснява, че тати…

Усетих как се разтрепервам, затова се върнах към работата, прекарах следващите осемнайсет часа в компанията на четката и няколко баки бяла боя, която бях купил предния ден. Коледната ми вечеря се състоеше от омлет със сирене и три бутилки бира. Подаръкът ми за празника беше радио за трийсет долара. Целия ден слушах националното радио, опитвайки се да заглуша тишината. Отворих пакета с писма, препратени ми предния ден от алтернативната пощенска служба. Извлечения от кредитни карти. Писмо от банката в потвърждение на искането ми за разплащателен влог, което изпратих преди заминаването си. Няколко коледни картички — слава богу, сред тях нямаше от Бет.

До Нова година апартаментът беше пребоядисан, подовете — прясно лакирани и запечатани, а аз — почти разорен. След като платих следващия наем (като пъхнах плик с парите под вратата на „Грийнуд Риълтърс“ късно една вечер, за да избегна среща с Мег), установих, че в сметката ми има точно 250 долара. А имаше цял месец до получаването на следващата сума от рентата. Мина ми през ум да дръпна малко кеш от някоя от кредитните карти на Гари, но все още ми се искаше да избягвам да задлъжнявам. Оставаше да карам с по девет долара на ден.

Оказа се, че не е толкова трудно. Пазарувах внимателно в местната бакалия, купувах си намалени книги от по един долар от близката университетска книжарница и гледах да не бия на очи. Снегът продължаваше да вали, рядко излизах от къщи, прекарвах времето си в компанията на книгите и националното радио, вършех домашни работи, които не изискваха пари. Облепих с хартия всички кухненски шкафове и работни плотове на ръка, после ги минах отгоре с останалия лак. Убих два дни в опити да премахна ръждата от ваната и кухненската мивка. Лъснах кранчетата, почистих печката от наслоената мазнина, поставих хартия на рафтчетата във всички шкафове, опитвах се да мисля само за тези домакински задължения.

Девет долара на ден. В Ню Йорк оставях тези пари за едно такси. Но аскетизмът в това да живееш пестеливо ми харесваше. Също както изпитвах удоволствие от нещо толкова дребно като пребоядисването на апартамента ми. Удовлетворението да излъскаш рамката на вратата, да лакираш дюшемето, да изжулиш старата боя от корниз, да превърнеш една дупка в светло, просторно, безукорно място. Това фокусира ума, изтласква демоните в периферията. Макар от време на време да си играех с фотоапаратите на Гари и отвътре да ми напираше пак да погледна през обектива, странях от всичко, свързано с фотографията. Също както използвах непрестанния сняг — и липсата на пари — като извинение да не обикалям из Маунтън Фолс. Че дори не стъпвах и в „Маунтън Пас“ и онази тяхна гигантска закуска. Продължавах да се крия. Привечер излизах на обичайната си разходка. Сменях местата, откъдето пазарувах, никога не влизах в един и същи супермаркет два пъти за една седмица, отивах да сменя книгата си в различен час на деня, за да съм сигурен, че служителят зад гишето е различен. Страхувах се от приятелски усмивки, невинни въпросчета, лесни запознанства.

На 2 февруари — когато наличните средства, с които разполагах, възлизаха на 7 долара и 75 цента — пъхнах картата на Гари в един банкомат на главната и избрах от менюто „Проверка на наличност“. След една дълга минута на екрана се изписа сумата: 6900,00 долара. Огромно облекчение. Тримесечната рента беше пристигнала. Бях прескочил трапа. Изтеглих 750 долара и отидох на пазар.

Фотографският магазин „Петри“ се намираше точно срещу „Холидей Ин“. Бях минавал покрай него много пъти, откак дойдох в Маунтън Фолс, но досега бях удържал на изкушението. До днес.

— Здрасти — поздрави ме мъжът зад щанда. Наближаваше четирийсетте — висок, рошав, с бабешки цайси и типичната карирана риза.

— Трябва ми увеличител. Може и втора ръка, ако продавате.

— Ами да, продаваме. Какви пари горе-долу?

— Петстотин макс.

— Имам страхотен отзад в склада — „Дърст АС707“, аутоколор. Швейцарска изработка, в перфектно състояние, един собственик. Мога да ти го дам за 475.

— Колко милиметра обектив?

— Продава се с два обектива — 50 мм и 80 мм. Искаш ли да го видиш?

Кимнах и човекът потъна в склада. 475 за увеличител — трябва да е пълен боклук. Та старият ми „Беселер“ 45mx в Ню Кройдън ми беше струвал 3750 долара преди две години. Сега обаче не бях в положение да се разпростирам. Тези 6900 от рентата трябваше да ми стигнат до първи май, като от тях автоматично изваждах наема за три месеца. Седемстотин и петдесет беше максимумът, който можех да похарча за тъмна стаичка, особено, при положение че апартаментът се нуждаеше от още някои основни неща. Като маса и столове.

Продавачът се върна с увеличителя. Базов модел без екстри. Включи го, демонстрира ми електронния автофокус. Работеше плавно. Прегледах обективите. Нямаше видими драскотини или оптически изкривявания.

— Е, не е върхът — каза ми, — но за класа си се справя прилично. Продава се с шест месеца гаранция.

— Вземам го. Ще ми трябват и някои химикали. Имате ли „Илфорд“?

— Разбира се.

— Фотохартия „Галерия“?

— Естествено.

— Ще ми трябва и статив, три ванички, червена лампа, копирна призма за фокусиране, бака за проявяване, черен калъф и таймер.

— Получаваш ги. Между другото, казвам се Дейв Петри.

Здрависахме се, аз се представих.

— Нов ли си в града, Гари?

— Аха.

— Това хоби ли ти е?

— Не точно. Плащат ми за него.

— И аз така си помислих. В такъв случай ще ти е приятно да научиш, че предлагаме на редовните си клиенти петнайсет процента отстъпка за професионалисти.

— В такъв случай ще взема и дузина ролки „Три-Х“, а също и дузина „Илфорд НР4“.

След като се върна с продуктите, отдели няколко минути, докато напише фактура.

— 742,50 всичко.

Извадих пачката пари.

— Приемаме и кредитни карти, ако предпочиташ.

— Винаги плащам кеш.

— Устройва ме. Цветно снимаш ли?

— Понякога.

— Нека добавя няколко ленти „ФуджиПро“ — заведението черпи.

— Няма нужда.

— Хей, не всеки понеделник сутрин в магазина ми влиза колега. За кого работиш?

— За различни списания на изток.

— Стига бе! Виж, в Маунтън Фолс имаме фотографско общество на аматьорите. Събираме се два пъти в месеца. Сигурен съм, че момчетата ще се радват да им разкажеш…

— Точно в момента съм малко зает — излъгах. — Може би след няколко месеца, когато нещата се поуталожат…

— Какво оборудване използваш?

— „Ролейфлекс“, „Никормат“… стандартните неща.

— Имал ли си „СпийдГрафик“?

— Не.

— Поне работил ли си?

— Няколко пъти.

— Онзи ден ми изпадна един. Антика от 1940-те, в идеално състояние. Без проблем мога да го продам за хилядарка, но реших да си го запазя. Ако имаш един час време, наистина ще ти бъда благодарен, ако…

— Както ти казах, в момента съм малко под па̀ра с една поръчка, но…

— Разбирам. Виж, дай ми телефона си, ще ти звънна след седмица-две.

С неохота му надрасках телефонния си номер.

— Да ти донеса нещата? — предложи.

— Няма нужда. Ще мина по-късно с колата.

Пресякох главната, като си мислех, че Маунтън Фолс е една идея по-дружелюбно местенце, отколкото би ми се искало. Още с влизането в апартамента ме обзе настойчиво желание да се махна, да си събера нещата и да изчезна от града. Но къде да отида? В град като Сиатъл или Портланд, където има огромни шансове да срещна някой познат? Подобно средно голямо градче? За да бъда посрещнат с още въпроси кой съм, откъде идвам. А ако престана да си плащам наема, Мег Грийнуд ще вдигне телефона и ще звънне в Кънектикът. Нямах друг избор, освен да остана в Маунтън Фолс и да се опитам да се приспособя към любопитството и сърдечността на живота в малкото градче. Защото ако не се науча да се отпускам тук, ако продължа да възприемам всеки въпрос като потенциална заплаха, в крайна сметка ще привлека вниманието върху себе си — тайнствения чудак, който явно нещо крие.

Затова, когато по-късно същия ден се върнах в магазина на Петри, за да си взема покупките, отделих половин час, за да дам на Дейв един бърз урок по тънкостите на фотографията със „СпийдГрафик“. Дори приех да пием по кафе, по време на което си говорихме на професионални теми — високата цена на удоволствието да работиш с „Лайка“, зърнестата наслада на „Три-Х“ филма, защо „Никон“ никога не те разочарова. Дейв ми разказа малко и за себе си — напуснал родния Финикс и дошъл тук след колежа, понастоящем женен, с две деца.

— Когато дойдох в Монтана, нямах намерение да отварям магазин. Но големият проблем с Маунтън Фолс е, че макар да се живее прекрасно, човек трябва да направи някои компромиси. Но нали всичко в този живот е компромис.

Напуснах магазина „в добри отношения“ с Дейв и с обещанието някой път да мина да пием по бира, като ми се поразреди графикът. Докато карах към апартамента, съжалих, че неговият магазин е единственият за фотографско оборудване в града. Той искаше да се сприятелим, а аз не можех да си позволя приятели.

Следващите няколко дни прекарах в оборудване на тъмната стаичка. Минах миниатюрната спалничка с три ръце черна боя. Купих две тесни и дълги маси. Едната се превърна в сушилня — там поставих увеличителя, статива и таймера. Другата беше за всичките ванички с химикали. Издърпах простор за сушене на снимките. Над вратата закачих плътна черна завеса, за да спира светлината. На прозореца инсталирах малък вентилатор, за да не дам възможност на химикалите да унищожават прекомерно много от мозъчните ми клетки. Смених съществуващата гола крушка с червена. С „Никормат“-а изщраках един филм из апартамента, за да тествам увеличителя. Работеше перфектно. Не чак върховния, завършен детайл, какъвто даваше старият ми „Беселер“, но повече от адекватен, що се отнася до докарването на кристалночисто изображение. Окачих първата снимка да съхне. Показваше двата прозореца на дневната, побелели след навалелия пресен сняг. Сякаш стъклото беше варосано, за да държи света на разстояние.

Още няколко дни и снегът спря. Грабнах чантата с фотоапарата и шест ленти „Три-Х“ и се насочих на изток към черен път, обозначен като шосе 200. Беше студено. Минус 10, според местната прогноза по NPR, а радиаторът на MG-то продължаваше да не се справя добре в борбата със студа. Но небето беше безоблачно, слънцето светеше ослепително, преспите сняг бяха нажежени до бяло, докато си проправях път към Големия континентален вододел.

Шосето минаваше през Гарнет Рейндж — мрачни, враждебни планини, които очертаваха хоризонта. За разлика от царствените величествени Тетони, този край на Скалистите планини внушаваше нещо меланхолично. Човек се чувстваше дребен пред необятността на земята и небето. Каква пустош. Тя засилваше усещането, че си навлязъл в територия, където географията не подлежи на измерване; където не съществуват понятия като пространствени граници или бариери.

Преди град Линкълн спрях в крайпътно заведение — бакалия с бар. Взех „Никормат“-а и се отправих навътре. Имах чувството, че влизам в музей. Под, засипан с дървени стърготини, стари дървени рафтове, пълни с консерви, машина за сода с ръчни помпички за сироп, дълъг поцинкован бар, където двама-трима начумерени мъжаги с набръчкани физиономии седяха и се наливаха с чисто уиски. Зад бара стоеше кокалеста жена с широка риза на флорални мотиви. Забеляза фотоапарата, увесен на рамото ми.

— Фотограф ли си? — попита, докато се настанявах зад бара.

Кимнах.

— Нещо против да поснимам?

Тя огледа посетителите.

— Вземи им по едно питие и няма да имаш грижи.

Залепих десетачка на бара и се залових за работа. Светлината беше превъзходна — коси снопове зимно слънце, които струяха през мръсните прозорци и повдигаха ниските облаци цигарен дим, разстлан над бара. Направих и нелош портрет на барманката, застанала между сифоните за сода и голяма жълтееща снимка на Джим Рийвс.

— Стана ли каквото ти трябваше? — поинтересува се тя, след като приключих.

— Да, госпожо, задължен съм ви.

— Кво пиеш?

Не беше въпрос.

— Малко ми е раничко.

— Сигурно бърбън.

Посегна зад бара и извади бутилка „Хайръм Уокър“, наля ми един шот. Пресуших го на един дъх. Миришеше на евтин алкохол. Взе къс молив, облиза го и надраска нещо на парче хартия.

— Чакам да ми пратиш снимката, става ли?

— Дадено.

Продължих още на изток, заизкачвах се по умопомрачителен тесен път, който пресичаше Континенталния вододел. Покрай него нямаше къщи, билбордове, отбивки за камиони или други следи от съвременен градски живот. Само дълга ивица асфалт, която се виеше през планината.

След известно време стигнах до бензиностанция. Две остарели колонки, очукан сервиз. Резервоара ми напълни момче на около седемнайсет. Имаше къдрава брада, отвратително акне, бейзболна шапка и овехтяло яке, облечено върху оцапан с бензин гащеризон. Убедих го да позира пред колонките. Той се нави, после попита дали може да извика за снимката жена си и бебето.

— Страхотна идея — отвърнах.

Той се скри в сервиза. Само миг по-късно отвътре се появи тъничко създание, почти дете — едва ли беше на повече от шестнайсет — което стискаше мъничко бебенце, опаковано срещу студа.

— Жена ми Делорес — обяви младежът.

Делорес дъвчеше дъвка. Беше облечена с избелял пуловер с Майкъл Джексън, омазан с петна от бебешка храна. Беше ми болезнено да гледам бебето, затова бързо ги наместих между двете колонки. За фон послужи порутеният сервиз и снежната пустош отзад. Направих десетина кадъра, платих за бензина и обещах да им изпратя снимка по пощата.

Върнах се в Маунтън Фолс малко преди залез-слънце и отидох директно в тъмната стаичка. До късно вечерта разглеждах усърдно проявените негативи и оградих девет кадъра с червен пастел. Отпечатах ги. Окачих ги, за да изсъхнат. Вечерях в полунощ с бъркани яйца и две чаши долнопробно калифорнийско вино. Върнах се в тъмната стаичка и продължих да се взирам в снимките. Четири от тях отхвърлих веднага. Но останалите пет бяха удовлетворителни. Лицата в бара бяха добре подчертани. Виждаш сурови, набръчкани черти, примесени с една универсална умора. Задименото помещение не привличаше вниманието чак толкова. Подсилваше изображенията, без да ги поглъща. Човек веднага познава, че има пред себе си планинска кръчма дълбоко в Американския запад, но вниманието е приковано към унилите физиономии на мъжете, започнали да пият още от заранта.

Портретът на барманката изглеждаше някак лукав — тя наистина имаше вид на автентична жилава проститутка — но заобикалящите я детайли правеха снимката. Кокалестата й ръка натискаше дръжката на содамашината. Бутилката „Хайръм Уокър“ край лакътя й. Джим Рийвс, блажено ухилен зад нея. Една от снимките в бензиностанцията също се беше получила. На нея бензинджията и младата му жена бяха застанали рамо до рамо, с бебето, спуснато ниско в прегръдката му. Аха да се усмихнат, но ръждивите колонки, порутеният гараж, пустошта наоколо — всичко това подчертаваше безрадостните им перспективи. Приличаха на деца, захвърлени в живот на възрастни и стигнали до задънена улица.

Изпих още чаша вино и продължих да разглеждам отпечатаните снимки. Тези, които бях отхвърлил, изваждаха на показ някогашната ми склонност към самоизтъкване. Петте, които ставаха, се бяха получили именно защото не бях наложил гледната точка на твореца върху снимания обект. Успеех ли да се съсредоточа върху лицата, като ги оставя сами да определят композицията, всичко останало си идваше на мястото. Така че защо да не продължа да се съсредоточавам върху лица?

На другата сутрин изпратих по пощата обещаните снимки на барманката и двойката от бензиностанцията. Не посочих адрес за обратна връзка. С излизането от пощата се качих в колата и бях отново на път. Насочих се на север покрай ледената шир на Флатхед Лейк към град Бигфорк. Това беше луксозното лице на Монтана в неговата крайност. Нови дъсчени къщи от светло дърво. Огромни лъскави джипове. Магазини за маркови джинси. Три бутика за сувенири от Новия запад. Убедих изключително русата и изключително кльощава собственичка на единия да ми позира с дървена статуя на индианец. Цената — 1750 долара — беше надлежно извадена на показ. Снимах двама пича скиори с шапки „Стетсън“ и очила „Рей-Бан“, застанали пред сладкарница за замразен йогурт. Местната собственичка на книжарница — пола на цветя, бродирана жилетка, дълга до кръста сива коса — бе заснета пред рафт с надпис „Новият запад“.

В Бигфорк изснимах четири ленти „Три-Х“, от които успях да извадя едва три задоволителни кадъра: снимки с акцент върху лицата, които казваха всичко важно за човека и средата.

През следващите три седмици продължих да си организирам такива еднодневни пътувания извън Маунтън Фолс. Ходих в Уайтфиш и снимах комарджии, които играеха на ротативките в местното казино. В Калиспел снимах собственика на камион за осигуряване на пътна помощ. Началникът на малка жп гара в градчето Есекс ми позира на пустия перон. В Бът хванах двама миньори, загледани към залеза над градската купчина шлака. Кръстосах надлъж и нашир района западно от Континенталния вододел. Не обръщах внимание на пейзажа. Съсредоточавах се върху лицата.

До началото на март разполагах с петдесет сносни кадъра. Имах известни финансови затруднения, тъй като бях изщракал около сто и петдесет филма и си бях купил още някои фотографски такъми от първа необходимост (приличен статив и светломер, например). Бяха ми останали 1900 долара. От тях трябваше да извадя наема за април, тоест разполагах с 1350, с които да живея девет седмици, докато следващата тримесечна рента възвърне платежоспособността ми.

— Сигурен ли си, че не искаш да си отвориш сметка при нас? — попита ме една сутрин Дейв.

— Благодаря за предложението, но предпочитам да плащам кеш.

— Ти си ми най-добрият клиент. Искам да можеш да се отбиеш в магазина, да си вземеш каквото ти трябва, без да се притесняваш дали преди това си минал покрай банкомат.

— Много ти благодаря, но не обичам да живея на кредит.

— Кога ще пием по бира? Няма ли да ти остане някоя вечер да наминеш да ни видиш с Бет и децата?

— Като попривърша с този проект.

— Явно е нещо мащабно, като гледам колко филма пазаруваш… Ще направиш ли пачка?

— Едва ли.

Неведнъж си бях задавал въпроса къде бих могъл да предложа набъбващата купчина от монтански портрети. Известно време бях обмислял идеята да изпратя едно портфолио на онзи редактор в „Дестинейшънс“, който за малко да наеме Гари. Или пък да опитам пак в някоя от нюйоркските фотографски агенции, с които беше контактувал. Но все още избягвах да се свързвам с хора, които са го познавали. Както и се отнасях особено предпазливо към идеята да имам нещо общо с живота на изток. Макар че в университетската книжарница недалеч от апартамента ми се продаваше „Ню Йорк Таймс“, „Ню Йоркър“, „Харпърс“ и още няколко базирани в Манхатън списания, упорито не си ги купувах. Не ме интересуваше животът в Ню Йорк, не исках да знам какво се случва в Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът, страхувах се да демонстрирам заинтересованост от новините на Уолстрийт. Гледах на Континенталния вододел като на защитна стена, която не бива да се прекрачва. И не го правех. Развих суеверната убеденост, че докато се намирам на запад от тази бариера, всичко ще бъде наред. Не възнамерявах да предлагам изкушения на съдбата, като се опитвам да правя бизнес с Ню Йорк. Нито пък се чувствах достатъчно уверен в себе си, за да започна да завързвам контакти със списания в Лос Анджелис, Сан Франсиско и Сиатъл. Най-добре да не си подавам носа много-много навън и да живея скромно с парите от рентата.

В началото на март имаше една седмица без сняг. После снежната виелица се върна. Цели десет дни непрогледно бяло. Не можех да пътувам, стоях клаустрофобично затворен в убежището си във „Фронтиър Апартмънтс“. И така, една нощ събрах смелост да се опълча на снега и тръгнах по главната, за да изпия едно питие. Подминах „Маунтън Пас“ (беше пълно с отрепки, които играеха на покермашините). Не ми се ходеше и в „Дупката на Фред“, затова реших да пробвам „При Еди“.

Вътре беше доста шумно: огромен барплот под формата на подкова, претъпкан до пръсване, в дъното шест билярдни маси, от тонколоните дъни Боб Сийгър. На трийсет и две инчовия телевизор върви мачът в понеделник вечер. Смесена тълпа от студенти и бачкатори с що-годе по-приличен вид.

Някак си успях да си намеря местенце на бара. Поръчах си едно светло.

— Винаги ли пиеш такива лигави напитки? — попита мъжът до мен. Беше на средна възраст, с гузни очи и физиономия, която ми се видя позната.

— Будвайзерът не е лигава напитка — възразих. — Достатъчно силно алкохолна е, за да те ободри.

— Сигурно… ама все пак е лигава — сви рамене онзи и извика на барманката: — Линда, съкровище, още едно J & B с лед. И на връщане сипи на това приятелче едно истинско питие.

— Какво да бъде? — попита ме тя.

— „Блек Буш“?

— Имаш го.

— Нашето момче си пада по скъпо уиски — отбеляза мъжът, докато Линда вземаше десетдоларовата банкнота, която той бе оставил пред себе си.

— Следващото е от мен.

— Нямаш грижи — отвърна мъжът. — Руди Уорън.

Да, наистина бях виждал това лице. Когато го изхвърлиха от „Маунтън Пас“.

— Колумнистът?

— Поласкан съм.

— Чета те непрекъснато. Харесват ми нещата ти.

— Трябваше да ти взема голямо. Тебе как те викат.

— Гари.

— Приятно ми е да се запозная с един фен. Не си от Калифорния, Гари?

— То си личи.

— Хубаво — кимна той и си запали. — Тогава мога да продължа да си поркам с теб. Сигурно само минаваш през Маунтън Фолс?

— Живея тук.

— Да не си някой мазохист? Осем месеца зима — това ли ти е идеята за добре прекарано време?

Разказах му версията за фотографската поръчка.

— Аха, ясно, значи си от тези.

— От кои?

— Артист. Явно ги привличаме в Маунтън Фолс. Поразпитай тук в бара, и ще срещнеш поне десетина, дето пишат уникалния роман за Скалистите планини, рисуват шибани пейзажи от Новия запад, правят ми се на Ансел Адамс…

— Благодаря, че ме превърна в културно клише.

— Да не се обиди.

— Не.

— Разочарован съм. Обикновено се справям добре с обидите. Питай бившите ми съпруги.

— Че колко бивши съпруги имаш?

— Три броя.

— Браво на тебе.

— А ти колко пъти си бил осъждан да плащаш издръжка.

— Никога не съм се женил.

— Значи очевидно не си тукашен. Знаеш ли по какво се разбира дали някой е роден в Монтана?

Поклатих глава.

— Питаш го след колко катастрофи и кофти бракове е оцелял. Ако са повече от две, значи е от нашите.

Руди ми разказа, че е кореняк от Маунтън Фолс. Роден и израсъл тук. Учил в университета. Започнал работа във вестника през 1976-а. Никога не бил работил или живял никъде другаде.

— Преди около пет години, беше точно по времето, когато се разритвахме със съпруга номер две, с мен се свързаха от сиатълския „Таймс“. Някакъв редактор там ми прочел колонката, харесал ми стила и ми плати пътя да отида да се запознаем. Копелето даже ми предложи работа.

— Ти не се ли нави?

— Че какво да правя в шибания Сиатъл? На пъпа на географията. Осемдесет и два чешита кафе, аеробика, съхнали на слънце домати. Хванах първия самолет обратно за Маунтън Фолс.

— До жилището, което наех, има едно капанче, където предлагат дванайсет вида кафе.

— На мен ли разправяш. До 1990-та на кафето в целия щат му викаха „Джо“. Днес човек трябва да знае арабски, че да си поръча. И всичко е заради такива като тебе, дето се нароиха в града.

Не отвърнах. Той ми се усмихна язвително.

— И сега ли не се засегна, Гари?

— Не.

— Мамка му. Явно тая вечер не съм във форма. Май най-добре да продължа да си поркам. Линда, още две насам.

— Мой ред е.

— Няма да споря.

Изпихме по още четири, като Руди през цялото време ми разказваше за Маунтън Фолс.

— Някъде в началото на седемдесетте човек все още можеше да си купи къща в този град за двайсет бона. Сега си е цял късмет, ако попаднеш на съборетина за двеста хиляди. Шибани калифорникатори. Убиха го тоя щат. Чат ли си? Утрепаха Монтана метър по метър. Още десет годинки и ще станем предградие на Лос Анджелис. Да им имам произношението! — Вече крещеше.

Барманката рече:

— Руди, затваряй си шибаната уста.

— От истината боли, бейби.

— Запази си я за колонката.

Посочи Линда с пръст.

— Знаеш ли защо госпожица Страхотно дупе ми се дърви, като говоря? Щото е кучка от Пасадена, затова.

Линда сграбчи пръста на Руди и го изви.

— Няма да ме наричаш кучка!

Усука му пръста здравата. Руди побеля от ужас.

— Ще ми се извиниш ли, или да го счупя?

— Извинявай — извика той, като едва се стърпя да не нададе вой.

Тя го пусна.

— Приятно е да се общува с джентълмени — заключи тя и ни сипа по още едно.

Руди замлъкна за няколко минути. Когато болката най-сетне се уталожи, допи уискито си и потръпна.

— Наистина имаш уникален подход към жените — отбелязах.

Той успя да се усмихне.

— Така си е.

Линда ни изрита навън в два. Останахме последни в бара. Докато се клатушкахме към вратата, подвикна след мен:

— Не му давай да кара на копелето.

— Никаква вяра ми няма — оплака се Руди.

Озовахме се на улицата. Продължаваше да вали.

— Как ще се прибереш? — попитах го.

Посегна към джоба си и извади връзка ключове.

— С колата.

— Забрави.

— По улиците няма жив човек. За никого не съм заплаха.

— Само за себе си. Дай ми ключовете, Руди.

— За кого се мислиш ти бе, за бавачката Мери Попинз?

Грабнах ключовете от ръката му.

— Идиот! — извика той и ми посегна с юмрук, който аз избегнах с лекота.

Той се строполи на земята.

— Аз си отивам у дома. Ако си искаш ключовете, ела си ги вземи.

Обърнах се и тръгнах нагоре по главната. След стотина метра хвърлих поглед през рамо и с облекчение видях, че Руди се е изправил и се клатушка подире ми. Не го изчаках да ме настигне — студът беше зверски. Но поне ни мотивираше и двамата да вървим по-енергично, а освен това беше противоотрова на всичкия алкохол, който бяхме погълнали. Докато стигна до „Фронтиър Апартмънтс“, почти бях изтрезнял. Изчаках отвън във фоайето минута-две, докато се появи Руди, овехтялата му шуба беше посипана със снежинки. Разходката го беше посъживила.

— Тука ли живееш? — попита ме с влизането.

Кимнах.

— Веднъж се забърках с една брокерка… Да не ти е работа… Мег Грийнуд. Беше си втълпила, че чукане за една вечер е голямата й любов. Взе да звъни у дома, във вестника, накрая се наложи да си сменя номерата. Даже два пъти. Не ме интересува дали топките са ти станали на камъни — засечеш ли я тая откачалка в някой бар или на купон, плюй си на петите. На секундата.

Засмях се.

— Качи се. Ще ти извикам такси.

Вече в асансьора, Руди попита:

— Посегнах ли ти като излязохме от бара?

— Опита се.

— Уцелих ли?

— Не.

— Добре.

Щом влязохме в дневната ми, Руди подсвирна тихичко.

— Я виж ти! Сохо в Монтана.

— Радвам се, че ти харесва. Знаеш ли номера на някое такси?

— Много любезен домакин си. Почерпи една бира, пък тогава ме гони.

— Уморен съм.

— Една биричка само и изчезвам от живота ти.

Затътрих се към кухнята. Руди ме последва.

— Леле, толкова бяла кухня не съм виждал в живота си — възкликна той, като оглеждаше голите стени. — Как й викаш на тая школа в интериорния дизайн? Минимализъм от Скалистите планини?

— Много смешно.

— Още малко в тоя дух и наистина ще те разсмея.

Извадих две бутилки „Ролинг Рок“ от хладилника. Подадох му едната.

— Задължен съм ти.

След като удари голяма глътка, ме изгледа продължително и от упор.

— Да ти кажа, за нищо на света не бих играл покер с тебе.

— Че защо?

— Умееш да блъфираш, бог си.

Изведнъж ми стана некомфортно.

— Винаги губя на покер.

— Не ти вярвам.

— Ами да поиграем, ще спечелиш пари.

— Не, благодаря. Двамата с покера сме като разведени — никой не печели. Но се обзалагам, че ти знаеш всичките номерца — да си траеш, да даваш възможно най-малко информация…

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че пихме заедно пет часа, а така и не научих за теб абсолютно нищо. Като имаш предвид, че съм журналист все пак. Та се питам защо така се получи.

— Ами сигурно защото, за разлика от теб, нямам потребност на втората чаша да си разказвам живота на всеки срещнат.

— Може и така да е — усмихна се. Беше ме накарал да се почувствам неудобно и сега се наслаждаваше на резултата.

— Да звъннем на такси — подсетих.

Върнах се в дневната и взех телефона.

Набрах информация. Операторът вдигна чак на двайсетото позвъняване. Даде ми номера на местната таксиметрова служба. Звъннах им. След четирийсет позвънявания, затворих.

— Не отговарят — обявих, като тръгнах към кухнята.

— И аз така си помислих. След дванайсет в снежна нощ винаги си правят пас.

Нямаше го в кухнята. Беше се намъкнал в тъмната ми стаичка и разглеждаше купчината портрети от Монтана, оставени на сушилнята. Вдигна глава, щом влязох.

— Ти ли си ги снимал? — попита.

Кимнах. Той не каза нищо. Просто продължи да разлиства купчината от петдесет снимки, като сегиз-тогиз по лицето му пропълзяваше лека усмивка.

— Бил съм на тая шибана бензиностанция — вдигна той кадъра с бензинджията и семейството му. Премина на следващата снимка. — Копелето му недно! — ухили се той на снимката на барманката. — Мадж Страшилището.

— Познаваш ли я?

— Да, мамицата й. Поне два пъти ме е гонила от онова място.

Надигна празната бира.

— Какво ще речеш за още една биричка, уважаеми?

— Стана късно. Как ще се прибереш?

— Имаш ли диван?

— Май да…

— Ами тогава се уреди с гост.

Не ми трябваше гост, особено такъв, който намеква, че крия нещо.

— Виж — подхванах, — утре ще ставам рано.

— Ако искаш да се отървеш от мен, ми дай ключовете. А като ме гепят ченгетата, ще им кажа, че си ме пуснал…

— Ще ти донеса бира.

Той взе снимките, отиде в дневната и се стовари на дивана. Извадих последните две бири от камерата на хладилника. Подадох му едната и се стоварих на един фотьойл срещу него. Надигна бутилката, без да откъсва очи от снимките.

— Е? — осмелих се накрая.

Той вдигна глава.

— Питаш ме за мнение?

— Да, май да.

Дълга пауза.

— Жестоки са, да му се не види.

— Сериозно?

— Най-готините физиономии от Монтана, които съм виждал.

— Майтапиш ли се?

— Ако не ставаха за нищо, щях да съм първият, който ще ти го каже. Обаче стават. Погледни им само израженията. Човек си казва: това са моите шибани земляци. И знаеш ли какво прави тези снимки толкова добри? Не си се опитал да търсиш „автентичното“ в тях. Не ги показваш като проклети едновремешни уестърн мутри. Просто си ги снимал както са си. И си уцелил в десетката.

Усмихна се скептично.

— Излиза, че май наистина си фотограф.

Не знаех какво да му отговоря.

— Ами, май да.

— Не ми звучиш особено убеден.

— Просто… просто съм поласкан.

— Какво ще ги правиш?

— Може да събера албум.

— Така е, мамка му, ще стане супералбум. Даже ще ти дам заглавието: „Лица от щата, с който шега не бива“.

Изу си обувките, просна се на дивана и ми подаде тестето със снимките.

— А сега ми дай одеяло… дано да няма бълхи.

Метнах снимките в тъмната стаичка и измъкнах една вехта завивка, с която беше застлано старото легло в апартамента.

Все още миришеше на плесен.

— Много щедро — парира ме Руди, щом го покрих.

— Извинявай, но не съм оборудван за гости.

— Най-малко пък за пиянки. Две бирички е доста скромно посрещане. Но така и така си станал, може ли чаша вода. Не е нужно да я пълниш догоре.

— Разбира се, ваша светлост.

Щом се върнах от кухнята, Руди посегна към устата си и извади две ченета — горно и долно. Пусна ги в чашата и я остави на земята до дивана. Трепнах. Той забеляза.

— Още ли не съм те обидил? Сигурен ли си? — изфъфли беззъбо, като герой от анимационно филмче.

— Лека нощ — отвърнах. — И благодаря за милите думи за снимките ми.

— Не съм от тия, дето правят четки. Казвам си както си е.

Изгасих и се метнах в леглото.

 

 

Събудих се в единайсет и се заклех да стана мормон, мюсюлманин, мунист или да приема каквато и да е друга вяра, стига да забранява употребата на алкохол.

Трябваха ми цели пет минути, докато си изпразня мехура. После още десет, докато почистя опикания под на банята. Душът донякъде спомогна за възвръщане на крехкото ми равновесие. Но когато надникнах в дневната, все още се чувствах замаян. Очаквах да заваря Руди Уорън, потънал в безпаметен сън на дивана. Но него го нямаше. Чашата, където си беше оставил ченетата, беше празна. Ключовете ги нямаше на масата. На тяхно място видях полупразна бутилка от бира с един фас, плуващ на дъното.

— Руди? — повиках го, като реших, че може да е в кухнята.

Никакъв отговор. Нямаше го. Неблагодарното копеле не беше оставило даже бележка. Приготвих си чаша слабо инстантно кафе. Задавих се с първата глътка. Втората влезе малко по-плавно. Взех чашата с мен в тъмната стаичка, с влизането светнах.

Червената светлина като в бардак пасваше идеално на отровния ми махмурлук. В мига, в който погледнах към сушилнята, ръката ми започна да опипва трескаво за другия ключ на осветлението, от който се пускаха флуоресцентните лампи на тавана.

Щом стаичката бе залята от премигваща бяла светлина, стиснах очи в ужас. Снимките ми ги нямаше.