Майкъл Крайтън
Дрога (17)

17.
Научно пришествие

Чу звук като рев на голям горски пожар и усети миризма на дим. Звукът беше много силен, оглушителен, но същевременно и някак познат.

Отвори очи и погледна в посоката на звука. Лежеше на канапе, напълно облечен, в нещо като офис. Вдясно от него имаше прозорец. Изправи се бавно, отиде до него и погледна навън.

Трафик.

Магистрала, натоварено движение. Жълто-сиво небе и бледа разсеяна слънчева светлина.

— Лос Анджелис — каза на глас и поклати глава. Не знаеше какво се е случило. Смътно си спомняше качване на самолет, после лимузина, която ги посрещна на летището…

— Боже, изглеждаш ужасно — каза Харви Блъд.

Кларк се обърна. Блъд стоеше до вратата.

— Ти… ти си абсолютен кошмар — каза Блъд и посочи дрехите на Кларк. — Не може да ходиш така.

Приближи се и сложи Кларк да седне на един стол.

— Не. Това ще развали всичко… Един момент.

Отиде до вратата и се върна с две момичета. Едното почна да реши косата на Кларк, а другото — да го бръсне с електрическа самобръсначка. Влезе момче с костюм на закачалка, нова вратовръзка и риза. Закачи ги на гърба на вратата и излезе. Блъд застана в средата на кабинета, за да наблюдава работата на момичетата.

— Побързайте — подкани ги. — Бездруго вече закъсняваме.

— За какво закъсняваме? — попита Кларк.

— За прослушването — отговори Блъд.

— Какво прослушване?

— За Проект СМ — отговори Блъд. — Въплъщенията на Анджела Суийт.

Кларк нямаше представа за какво говори.

Блъд сякаш си даде сметка за това и каза:

— Отначало изглежда странно. А и ти си уморен от пътуването. Но това ще мине.

— Къде сме? — попита Кларк.

— В „Адванс“. Снощи кацнахме в Лос Анджелис. Не помниш ли?

— Не.

— Е, всичко мина много гладко. Хайде, момичета. Момичетата свършиха и се отдръпнаха. Кларк стана. Помогнаха му да се съблече и му подадоха чистите дрехи. Той се заоблича бавно.

— Кларк, побързай! — подкани го Блъд.

Роджър Кларк завърза вратовръзката колкото можеше по-бавно.

— Виж — каза му Блъд. — Тези смешки няма да минат. По-добре го разбери. Загазил си и имаш нужда от мен.

— Така ли?

— И още как, по дяволите! Побързай!

Докато слизаха по стълбите към чакащата лимузина, Кларк попита:

— А защо имам нужда от теб?

— Защото си загазил.

— Как точно съм загазил?

Харви Блъд си погледна часовника и се качи в колата. Кларк го последва. Вътре вече имаше двама мъже, седнали на малките сгъваеми седалки. Пред тях имаше отворени куфарчета, графики, книжа.

Лимузината потегли.

— Как съм загазил? — настоя Кларк.

— По-късно — отряза го Блъд и се обърна към двамата мъже.

— Сведохме ги до двайсет, Харви — каза единият. — Доста добра група. — Засмя се. — Някои дори могат да пеят.

— Това са глупости — каза Блъд и се обърна към другия мъж.

— Психологическите тестове завършиха — каза той. — С всичките двайсет финалисти. Корелацията със соматичния тип на телесната форма е много прецизна. Всъщност имаме разделяне на две групи. Едната наричаме проециращо афективна група с високи необработени резултати по измерители дванайсет, делта и девет. Другата група е его-флексната, която показва високи резултати по измерители пет, бета и две. Трудно е да се прецени коя от двете ще е по-добрият избор.

— Разбирам. — Блъд кимна.

Първият мъж каза:

— Подготвили сме стандартизирани костюми, схемата е установена. Трябва само вашето крайно решение.

— Костюмът на СМ?

— Имаме предварителен модел. Ще го носят всички момичета. Техниците току-що приключиха с окабеляването.

— Добре. Звукът?

— Ще се занимаваме с това после. Миксиращото студио се справя отлично, мисля, че ще се съгласите. И момчетата се сработват чудесно.

Блъд кимна и се облегна. Вторият мъж му подаде няколко графики, с точки, отбелязани по особени кръгли оси. Кларк никога не бе виждал такива графики. Имаше и няколко страници със снимки, но и те бяха особени. На едната страница видя лицата на двайсет момичета, а на останалите — отделни снимки на крака, лакти, рамене, стъпала. На всяка страница имаше печат „Проект Сияние“.

— Какво е това? — попита Кларк.

— Мълчи — отряза го Харви Блъд. — Мисля.

 

 

Аудитория, празна, редове дървени седалки се губят назад в тъмнината. Пред тях се простира гола осветена сцена.

Харви Блъд се отпусна на първия ред и вдигна очи към сцената. Двамата мъже седнаха от двете му страни. Кларк седна до единия от тях.

След малко мъж с тъмен костюм излезе на сцената и постави стойка с микрофон с тежка основа. Остави я в средата, точно пред Блъд, и попита:

— Готови ли сте, сър?

— Готови сме — отговори Блъд, извади очила, избърса ги с вратовръзката си и си ги сложи. Скръсти ръце на гърдите си и погледна с очакване.

— Има три кръга — обясни единият от мъжете, след като се наведе към Кларк. — Доктор Блъд може да елиминира по всяко време. Разбираш ли?

— Не — отговори Кларк.

— Скоро ще разбереш — каза мъжът.

Изгасиха светлините на сцената. Нечий глас обяви:

— Номер едно.

Излезе момиче. Беше високо и стройно, с нежно лице, с черни памучни панталони и бяла дантелена блуза.

— В първия кръг — прошепна съседът на Кларк в ухото му — момичетата обличат каквото искат. В следващите два кръга облеклото е стандартно. Този кръг обаче е важен, за да се оцени проецирането на личността и предаването на афекта.

— О…

Момичето мина бавно по сцената, без да обръща внимание на мъжете на първия ред. Стигна до другия край, обърна се, тръгна назад. Кларк извърна глава, за да види какво прави Блъд. Мръщеше се.

Блъд попита:

— Защо е с панталони?

— Интерференция на егото — отговори единият от мъжете. — Подсъзнателен комплекс за отдръпване. Разчита на послание за ранимост.

Блъд продължи да се мръщи.

— Отрежете я.

Помощникът взе малка радиостанция и нареди:

— Отрежете едно.

След кратка пауза гласът обяви:

— Номер две.

На сцената се появи друго момиче — ниско, с големи гърди и яки бедра, с дръзко изражение. Беше с минипола и пуловер.

— Проециращо афективна — прошепна единият от мъжете. — Изписано е на челото й.

— О… — отвърна Кларк.

Блъд като че ли хареса това момиче. Усмихна се леко, но не каза нищо. Момичето излезе от сцената и се появи ново, чернокосо, с кожена пола, елек и ботуши.

— Странно, но тази е его-флексна, макар и да не изглежда така.

Кларк се обърна, за да види реакцията на Блъд, но лицето му беше безизразно.

Четвъртото момиче беше с къса плетена рокля. Имаше големи гърди и руса коса.

— Виж само как ходи! — каза Блъд. — Ужасно! Отрежете я.

И така минаха всичките двайсет момичета. Кларк опита да разгадае какво се случва, но не успя. От време на време някой от асистентите се обръщаше към него и опитваше да му обясни, но обясненията им не помагаха. Разбра единствено, че избират момиче.

За нещо.

В края на първия кръг Блъд попита:

— Колко?

— Останаха тринайсет.

— Добре. Да продължаваме.

Новият кръг започна с номер две, защото номер едно беше елиминирана. Номер две беше по оскъдни бикини. Не беше направила и две крачки по сцената, когато Блъд изсъска:

— Има белег!

— Да — отговори единият от асистентите. — Опериран апендикс…

— Знаел си? И сте я задържали? Това е абсурд.

— Решихме, че ще улесни идентификацията, ще подкрепи човешкия елемент, момиче с…

— С белег? — Блъд потрепери. — Никога. Сияйното момиче не може да има белег. Отрежете я.

Асистентът нареди по радиостанцията:

— Отрежете номер две.

Следващото момиче излезе по същия модел бикини. Кларк я огледа, но бързо загуби интерес. В главата му момичетата започнаха да се сливат — загуби способността да ги различава. Откри, че слуша коментарите на Блъд.

За номер пет: „Лоши бедра. Тромава в бедрата. Отрежете я“.

Номер седем: „Кошмарни гърди. И не се движи както трябва. Отрежете я“.

Номер единайсет: „Пфу! Отрежете я“.

Номер четиринайсет: „Много е стеснителна. Прекалено е стеснителна. Отрежете я“.

Номер деветнайсет: „Тази е нахална. Натрапва се. Отрежете я“.

Номер двайсет: „Прави се на уморена. Отрежете я“.

Накрая попита пак:

— Колко?

— Шест.

Блъд въздъхна.

— Още шест!? По дяволите! Добре.

Облегна се и изчака третия кръг. Минаха пет минути, преди първото момиче да се появи на сцената. Беше със странна рокля, направена от пластмасови квадрати, широка. Пластмасата обаче, забеляза Кларк, светеше. Роклята се движеше плавно с момичето и излъчваше ярко розово сияние.

Блъд се усмихна.

— Много добре. Къде са батериите?

— В яката. Живачно кадмиеви.

— Много добре.

Излезе още едно момиче, преди първото да се прибере, после още едно и още едно, докато и шестте не се подредиха на сцената. Всички бяха със същите светещи рокли от пластмаса.

Блъд ги заоглежда една по една. Мръщеше се сериозно.

После каза:

— Да чуем тази най-вдясно.

— Най-вдясно! — извика един от асистентите.

Момичето от дясната страна, червенокосо, като че ли се изненада, после се зарадва. Отиде до микрофона, с плавно движещата се рокля, и каза:

— Аз съм Анджела Суийт, Сияйното момиче. Радвам се, че ви виждам.

— Хммм — изсумтя Блъд. — Да видим третата отляво.

— Третата отляво!

Друго момиче застана пред микрофона и каза:

— Аз съм Анджела Суийт, Сияйното момиче. Радвам се, че ви виждам.

Това се повтаряше, докато не излезе и последното момиче, което каза:

— Аз съм Анджела Суийт, Сияйното момиче, и не знам какво, по дяволите, правя тук.

Момичетата се засмяха нервно.

Блъд се усмихна.

А после, без да сваля поглед от редицата момичета, каза:

— Кларк? Какво е решението ти?

— Какво?!

— Решението ти. Коя избираш?

— Не знам. Не знам дори за какво ги избирате.

— Това е без значение — тросна се Блъд. — Избирай.

— Защо аз? Аз не…

— Виж какво — прекъсна го Блъд, — да не мислиш, че те доведохме тук само за да се повозиш? Избирай!

Кларк се поколеба. Огледа момичетата. Накрая каза:

— Втората отляво.

— Втората отляво — повтори Блъд и кимна.

— Втората отляво — каза асистентът по радиостанцията.

Блъд стана.

— Това е положението — каза и излезе от аудиторията. Другите го последваха.

Кларк излезе последен. Беше стъписан. Погледна назад към сцената. Момичетата бяха скупчени едно до друго, разговаряха. Това, което бе избрал, беше с черна коса и големи очи.

Напред, вече до изхода, Блъд извика:

— Хайде, Кларк! Нямаме на разположение цял ден.

Кларк забърза през прохода между седалките.

 

 

Седнаха в звукоизолирана стая, заобиколени от електронно оборудване, бутони и лампички, пред стъкло, през което се виждаше съседното помещение. Там стояха петима млади мъже с дълги коси, китари, барабани и орган.

Блъд се вторачи в тях, после си сложи слушалки.

— Да ги чуем.

По даден сигнал групата започна да свири. Единият от асистентите се наклони към Кларк и обясни: — Това е поддържащата група. Научно пришествие. Най-накрая успяхме да ги вкараме в нещо като форма, но беше истинско сражение, ей богу! Първото изпълнение е стандартно.

Подаде му слушалки. Кларк си ги сложи и електронният звук го взриви. Докато слушаше, някой му подаде лист с думи:

ШОКОВА ТЕРАПИЯ

Малката аналептичка

ме посреща до вратата.

Целувка и търкалям се по пода.

Шокова терапия,

шокова терапия,

шокова терапия,

И търкалям се по пода… да… да.

Умът ми хвръква

в кататонен пристъп,

губя ум, разсъдък,

обаче ми е гот.

Шокова терапия,

стокова терапия,

блокова терапия,

обаче ми е гот… от… от…

Това, признавам,

е истинското шоу.

Изтощава, уморява,

падам някак долу.

От шокова терапия,

рокендрол терапия,

смахната терапия,

падам долу… соло… голо… уау!

Песента свърши. Кларк свали слушалките.

— Нищо особено — казаха му. — Само загряват. Следващото е много деликатна балада, много актуална, много днешна.

Кларк пак си сложи слушалките.

ГАДОСТ, ГАДОСТ

Гадост, гадост, накъде отиваш?

По цял ден и по цяла нощ не заспиваш.

Ето те,

хапчета набиваш.

Търсиш трепети неземни.

Не знаеш ли,

че е тук?

Не виждаш ли,

че е само страх?

Гадост, гадост, накъде отиваш?

По цял ден и по цяла нощ не заспиваш.

Невидима

мъгла.

Голяма машина,

мазни колела.

Не знаеш ли?

Не става.

Трябва да прозреш,

че това е врява.

Вдига те високо

и те спуска ниско.

Тръгваш горе,

свършваш долу.

Не ни пука —

това си ти,

обаче знаеш,

истински сме ние.

— Не те ли завладява? — попита някой. — Ето, виж това.

Подадоха му обложка на албум: „ДЕСЕТ САНТИМЕТРА СРЕЗ. Сияйното момиче и Научно пришествие“. На снимката видя групата рошави мъже от съседното помещение, но имаше и празно място — предположи, че е за Сияйното момиче. Обърна обложката, за да прочете заглавията.

— Заглавието е само работно, разбира се — казаха му. — Можем да наречем албума „Бърза киселина“. Заглавията на песните също са работни. „Молекулярна любов“ например може да се казва „Роня йони за теб“.

Харви Блъд гледаше Кларк и видимо се наслаждаваше на объркването му.

— Виждаш основния принцип — каза той. — Наука. Всички се страхуват от науката. Ужасяват се от науката. И същевременно тя ги пленява. Ние довеждаме науката до широките маси, правим я приемлива, разбираема. Образоваме хората.

— О… — каза Кларк.

— А сега остава — добави Блъд — да направим новото си творение смилаемо за публиката. Всъщност да я накараме да го приеме с ентусиазъм. Има малко повече от седемдесет рокгрупи, които са големи, във всеки смисъл на думата. От тях може би десет са наистина важни. Смятаме да надминем всички. Бийтълс, Стоунс, Еърплейн, Крийм, Трафик, Джими Хендрикс, Чеймбърс Брадърс — ще ги принудим всичките да излязат от бизнеса.

— Разбирам.

— Но се съмняваш. Не трябва. В края на краищата виж какво направихме от един продукт, лишен от талант и общо взето скучен, като Шарън Уайлдър, бивша Алис Бланкфорт?

Харви Блъд се засмя и възкликна:

— Науката е нещо чудесно, нали?