Майкъл Крайтън
Дрога (1)

1.
Ангел в кома

Полицаят, застанал на кръстовището на магистралата за Санта Ана и щатско шосе 85, видя всичко. В три следобед един ангел мина край него, приведен над мотоциклета си, със сто и осемдесет. По-късно ченгето си спомни, че докато ангелът се провираше между автомобилите, физиономията му беше маниакално ухилена.

Полицаят започна преследване, с виеща сирена и мигащи светлини, но трафикът беше сериозен и ангелът успя да запази дистанцията. В подножието на хълмовете излезе от магистралата, без изобщо да намалява скоростта от близо двеста километра в час. Ченгето го гонеше, но мотоциклетистът рискуваше и успяваше да се измъкне.

След двайсет минути полицейската кола излезе от поредния завой и ченгето видя мотоциклетът легнал на една страна край пътя. Двигателят все още работеше и въртеше задното колело.

Ангелът лежеше проснат на земята наблизо. Изглежда, по време на инцидента се бе движил бавно, защото по него нямаше белези — никакви рани, синини или охлузвания. Въпреки това обаче беше изпаднал в кома и не идваше в съзнание. Полицаят провери пулса и установи, че е силен и равномерен. Продължи още няколко минути с опитите си да свести ангела, после се върна в колата си и повика линейка.

 

 

Роджър Кларк, специалист вътрешна медицина, пое дежурството си в Мемориалната болница „Лос Анджелис“ в шест. Когато стигна на етажа, отиде да се види с доктор Бейкър, дневния дежурен. Откри го в съблекалнята да сменя бялата престилка с нормалните си дрехи. Изглеждаше уморен.

— Как е положението? — попита Кларк, свали спортното си яке и облече бяла престилка.

— Всичко е нормално. Няма особени вълнения, ако не се брои госпожа Лийвър. Вади инфузионните игли, когато си мисли, че никой не я гледа.

Кларк кимна, отиде до огледалото и си оправи вратовръзката.

— Също и Хенри — добави Бейкър. — Тази сутрин получи делириум тременс, седна в ъгъла и започна да спори с малките зелени човечета.

— Как е сега?

— Дадохме му либриум, но въпреки това го наблюдавай. Една от сестрите каза, че я бил опипал снощи.

— Коя?

— Алис.

— Алис? Сигурно наистина халюцинира, щом е опипал нея.

— Прав си. Но не го споменавай пред Алис. Чувствителна е.

Бейкър се облече, запали цигара и описа набързо статуса на останалите пациенти. Почти нищо не се бе променило, откакто Кларк беше свършил предишното си дежурство преди двайсет и четири часа.

— А… — добави Бейкър. — За малко да забравя новопостъпилия. Един от онези, Ангелите на ада. Ченгетата го докараха след инцидент с мотоциклет. Беше в кома и все още не е излязъл от нея.

— Поиска ли консултация с невролог?

— Да, обаче едва ли ще стане преди сутринта.

— Какъв е статусът му?

— Пуснахме обичайните изследвания. Рентген на череп добър, вътречерепна течност нормална, гръден кош окей, леки отклонения при ЕКГ-то, но нищо особено. Всички рефлекси са налице.

— Кардиореспираторна депресия?

— Не, не. Съвсем добре е. Ако го гледаш, ще си кажеш, че е заспал.

— Терапия?

— Няма назначена. Чакаме консултацията. Нека първо го видят невролозите.

— Добре. Нещо друго?

— Не. Това е всичко. — Бейкър се усмихна. — Хайде, до утре.

 

 

Кларк обиколи набързо отделенията и провери пациентите. Всички изглеждаха в доста добро състояние. Стигна до изпадналия в кома ангел и спря до леглото му за малко по-дълго.

Пациентът беше млад — на двайсет и няколко. Никой не го беше мил след приемането — косата му беше мазна, лицето — небръснато и набито с мръсотия, под ноктите имаше черно. Лежеше кротко, не помръдваше, дишаше бавно и с лекота. Кларк го прегледа — преслуша сърцето, провери рефлексите. Не откри нищо нередно. Бяха му сложили трансфузионна система и катетър, за да не се получи задържане на урина. Тръбичката от катетъра водеше към бутилка под леглото.

Погледна я.

Урината беше яркосиня.

Намръщи се, вдигна бутилката към светлината и се вгледа в течността. Беше странна, много синя, почти флуоресцентна.

От какво би могла да посинее урината?

Върна се в кабинета с надеждата Бейкър още да е там, за да го попита за урината, но той вече бе тръгнал. Завари Сандра, нощната сестра.

— Беше ли дежурна, когато докараха онзи… ангела?

— Артър Луис ли? Да.

— Какво се е случило?

Сандра сви рамене.

— Полицията го докарала в спешното след катастрофа, така че му направили рентгенови снимки и го прегледали цялостно. Няма счупени кости или някакви друга травми. Всички ензими и електролити са в нормите. В спешното не е имало какво повече да направят, така че го изпратиха при нас. Мистерия, общо взето. Карал е с почти двеста, но полицаите мислят, че преди да падне, е намалил. Този, който го е намерил, казва, че било сякаш изведнъж е задрямал.

— Хм — изсумтя Кларк и прехапа устна. — А урината?

— Какво урината?

— От самото начало ли е синя?

Сандра се намръщи и излезе от кабинета. Отиде забързано до отделението и погледна бутилката, после се върна.

— Не бях виждала такова нещо.

— И аз.

— От какво посинява урината?

— И аз се питах същото — отвърна Кларк. — Защо не се обадиш в неврологията и не им кажеш, че имаме пациент в кома, който уринира синьо? Може би това ще ги накара да побързат.

 

 

Харли Спенс, шефът на неврологията, се появи на седмия етаж, леко задъхан, само след десет минути. Беше белокос, на петдесет и пет, много изискан, с костюм с жилетка.

Първите му думи към Кларк бяха:

— Уринира синьо?

— Да, докторе.

— От колко време продължава това?

— Изглежда, е започнало съвсем наскоро.

— Удивително — каза Спенс. — Може би някакъв нов вид порфирия. Или някаква специфична лекарствена реакция. Каквото и да е, определено си струва да се докладва.

Кларк кимна. Представи си заглавието на статията в медицинското списание: „Х. А. Спенс: Необичаен пигмент в урината на коматозен пациент. Съобщение за клиничен случай“.

Отидоха до леглото на пациента. Спенс започна прегледа, а Кларк му даваше информацията за случилото се. Артър Луис, на двайсет и четири, безработен, приет през спешното отделение, в кома след инцидент с мотоциклет…

— Инцидент с мотоциклет? — попита Спенс.

— Така изглежда.

— Няма никакви белези. Нито драскотина. Това вероятно ли е според теб?

— Не, докторе, обаче това съобщава полицията.

— Хммм.

Спенс продължи с неврологичния преглед, като си мърмореше под нос. Отначало работеше бързо, после намали темпото.

Накрая се почеса по тила и каза:

— Невероятно. Наистина невероятно. И тази урина… яркосиня.

Спенс се вгледа в бутилката, поколеба се, после попита:

— От какво посинява урината?

Кларк само сви рамене.

Спенс поклати глава и остави бутилката на пода. Направи крачка назад от пациента и се вгледа в него.

— Господи! Синя урина! — промърмори. — Що за пациент!

И си тръгна.

 

 

Момчетата от отделението за метаболитни заболявалия се появиха след час. Взеха проби за анализ и се впуснаха в неясни приказки за секреторни нива и рефракторни коефициенти. Кларк ги слушаше, докато не разбра, че нямат представа какво точно се случва. И точно когато се канеше да си тръгне, един от тях го попита:

— Роджър, какво мислиш за това нещо?

— Не мисля нищо — отговори Кларк.

— Може ли според теб да е лекарствена реакция? Ти си специалистът.

Кларк се усмихна.

— Едва ли.

Беше работил две години в лаборатория за тестване на медикаменти в „Бетесда“, но онова беше отегчителна работа — измерване на секретирането и метаболизма при прилагане на експериментални лекарства върху животни и понякога върху хора. Отиде там, за да се отърве от армията.

— Може ли да е някаква странна лекарствена реакция?

Кларк сви рамене.

— Би могло. Разбира се, че би могло. Дори обикновено лекарство като аспирина може да предизвика странни реакции при някои хора.

— Ами ако е някакъв нов медикамент? — обади се някой.

— Какъв например?

— Не знам. Но тези типове, от Ангелите на ада, са готови да се нагълтат с всичко, което е в капсула. Помниш ли оня идиот, който беше изпил сто противозачатъчни хапчета?

— Не мисля, че противозачатъчните хапчета могат да оцветят…

— Не, не. Разбира се, че не. Но не може ли да е някаква съвсем нова субстанция, като STP, ТНС или ASD?^[1]

— Възможно е — каза Кларк. — Всичко е възможно.

Момчетата от метаболитното отделение се върнаха в лабораториите си, стиснали пробите урина, а Кларк се върна към собствената си работа.

 

 

Скоро новината за ангела се разпространи из болницата. Занизаха се лекари, специализанти, стажанти, студенти, медицински сестри и санитари, които питаха за Артър Луис и урината му. През цялото това време пациентът спеше кротко. Опитите да го събудят, като го викат по име или като го щипят, се оказаха безуспешни.

В полунощ всичко на етажа като че ли се успокои и Кларк отиде да подремне. Изпъна се на кушетката в кабинета си с дрехите и заспа почти моментално.

В пет сутринта се обади Сандра. Имаше нужда от него на седмия етаж. Не успя да каже повече. Стори му се изплашена, така че той се качи веднага.

Сандра разговаряше с огромен брадат мъж, облечен в черна кожа. Макар че лампите на етажа бяха изгасени, мъжът беше с тъмни очила. На гърба на якето му беше нарисуван голям гол ангел, а на ръката му беше татуирано прободено със стрела сърце. Отдолу, със златни букви, пишеше „путка“.

— Аз съм доктор Кларк — каза Кларк. — Мога ли да помогна с нещо?

Сандра въздъхна облекчено и седна. Ангелът се обърна към Кларк и го измери с поглед. Беше с цяла глава по-висок от него.

— Да, мъжки. Можеш да помогнеш.

— Как?

— Като ме пуснеш да видя Арти, сладура.

— Съжалявам, но не е възможно.

— Хайде стига, не е възможно! Какви са тия лайна? Говориш като доктор.

— Аз съм доктор.

— Значи можеш да ме пуснеш да видя Арти. Тая тука само повтаря, че не можела да ме пусне, защото не била доктор. Значи, хубаво, приемам го, нали? Пързаля ме, обаче от мен да мине. Сега и ти започваш. Какви са тия тъпотии?

— Вижте — каза Кларк. — Пет сутринта е. Свиждането е от…

— Свиждането е за леваците бе, пич.

— Съжалявам. Тук имаме определени правила.

— Да, ама знаеш ли какво ще стане, ако дойда, когато има свиждане? Ще видя всичките болни и ще се депресирам, нали? Това е рухване, гадост. А сега е тъмно.

— Наистина е тъмно.

— Да, добре. Значи окей?

— Съжалявам. Приятелят ви е в кома. Не може да го видите.

— Малкия Исус? В кома? Не-е-е! Той не може да направи такова нещо!

— Малкия Исус? — попита Кларк.

— Така му викаме, мъжки. Падаше си по разпятия, понеже. Иска да го разпват на всяко друсане. Защо? Защото сега имал прекалено много пари, а преживял нещастно детство.

Кларк не знаеше какво да каже, така че каза:

— По-добре си вървете. Елате следобед.

— Тогава ще съм полетял бе, човек. Политам веднага щом се махна оттук.

Кларк се замисли, после попита:

— Приятелят ви също ли лети?

— Че как иначе. Непрекъснато. Не обича майка си, нали, затова все лети. Видя се и с психиатър, обаче това не може да се мери с едно добро и дълго летене.

— С какво лети?

— С каквото се сетиш. Трева, лепило, ЛСД, когато му скимне, барбитурати непрекъснато, екстази…

— Вземал ли е нещо по-особено?

Ангелът се намръщи.

— В смисъл?

— Нищо — отговори Кларк. — Просто се чудех.

— Не е вземал. Праволинеен си е. Даже и инжекции не си прави. Само през устата. — Ангелът млъкна за момент. — Добре, сега какво? Ще го видя ли?

Кларк поклати глава.

— В кома е.

— Продължаваш да ми пробутваш тази дивотия.

Последва кратка пауза, после ангелът бръкна в джоба си. Кларк чу металическо щрак от отварянето на автоматичен нож. Острието проблесна.

— Не искам да викам полицията — предупреди Кларк.

— А аз не искам да те изкормя. Хайде, води. Искам само да го видя и си тръгвам. Окей?

Острието бе опряно в корема на Кларк и той кимна.

Влязоха в отделението. Ангелът застана откъм краката на Артър Луис и го огледа.

След това бръкна в джоба си, затършува, намръщи се и прошепна:

— Мамка му! Забравих го!

— Какво сте забравили?

— Нищо! Мамка му!

Върнаха се във фоайето.

— Искали сте да му донесете нещо ли? — попита Кларк.

— Не, не. Зарежи.

Ангелът отвори асансьора. Кларк го гледаше.

— Още нещо — каза ангелът. — По-полека с охраната или ще имаме кръв на партера.

— Можете да го видите следобед, ако искате — отговори Кларк. — Свиждането е между два и три и половина.

— Човече, той няма да е тук дотогава.

— Комата му е много дълбока.

— Не разбираш ли? Не е в никаква кома.

Вратата се затвори и асансьорът потегли.

— Проклет да съм — каза Кларк сам на себе си. После се върна да спи.

 

 

Визитацията започна в десет. Днес я ръководеше старши лекар доктор Джаксън. Кларк не го харесваше и никога не го бе харесвал. Чувството беше взаимно.

Джаксън беше висок, с къса черна коса и сардонична усмивка. Докато обикаляше с Кларк и другите от пациент на пациент, не преставаше да пуска тъпи шегички. Стигнаха до Артър Луис и Кларк представи случая — падането от мотоциклета, полицията, приемането през спешното отделение…

— Този човек не е в кома — прекъсна го Джаксън. — Той спи.

— Не мисля, доктор Джаксън.

— Искаш да ми кажеш, че кучият син, който лежи тук, е в кома? — удиви се Джаксън.

— Да, доктор Джаксън. Така мисли и шефът на неврологията доктор Спенс. Той прегледа пациента и…

— Спенс е дърт пръдльо. Отдръпнете се.

Мина покрай асистентите и застана до Луис. Вгледа се отблизо в него, после се обърна към Кларк.

— Наблюдавай внимателно, докторе. Ето така се буди заспал пациент.

Кларк потисна усмивката си и успя да кимне сериозно.

Джаксън се наведе към Артър Луис.

— Господин Луис? Господин Луис!

Пациентът не помръдна.

— Събудете се, господин Луис!

Никаква реакция.

Джаксън разклати главата на пациента леко, после по-силно. Нямаше реакция.

— Господин Луис, време е за ставане…

Продължи така още малко, после неочаквано шляпна Луис по бузата. Кларк пристъпи напред.

— Доктор Джаксън, не мисля, че…

В този момент Артър Луис премигна, отвори очи и се усмихна.

Джаксън отстъпи назад триумфално ухилен.

— Именно, доктор Кларк. Не мислиш. Този човек чисто и просто спи дълбоко и се буди трудно. Най-малкият ми син е същият.

Обърна се към пациента.

— Как се чувствате?

— Чудесно — отговори Артър Луис.

— Добре ли спахте?

— Да, отлично. — Седна в леглото. — Къде съм?

— В Мемориалната болница „Лос Анджелис“ и персоналът тук смята, че с вас нещо не е наред.

— С мен? Да не е наред? Чувствам се чудесно.

— Сигурен съм — каза Джаксън и хвърли кос поглед към Кларк. — Бихте ли направили няколко крачки из стаята, за да се уверим?

— Разбира се бе, човек. — Ангелът понечи да стане, но спря.

Опипа под завивката.

— Ей, какво става тук? Някой ми е…

В този момент Кларк си спомни синята урина, отиде до леглото, наведе се за бутилката и каза:

— Между другото, доктор Джаксън, остава един нерешен въпрос. Урината на пациента. Синя е.

И вдигна бутилката.

— Така ли? — попита Джаксън и се намръщи.

Кларк погледна бутилката. Течността вътре беше жълта.

— Поне… — добави той стъписано — беше.

— Наистина интересно! — каза Джаксън със съжалителна усмивка.

— Ей, слушайте — намеси се ангелът, — разкарайте това проклето нещо от мен. Чувствам се гадно. И изобщо, що за перверзници трябва да сте, за да ми го напъхате?

Джаксън сложи успокоително длан на рамото на пациента.

— Ще се погрижим веднага. Просто легнете още минута. И след като вече сте тук, можете да обядвате с другите пациенти.

Визитацията премина към следващия пациент. Асистентите шушукаха. Кларк беше забил поглед в пода.

— Кълна се, доктор Джаксън. Снощи урината му беше яркосиня. Видях я. Доктор Спенс я видя. Колегите от метаболитното отделение я видяха…

— В момента съм готов да повярвам — отвърна доктор Джаксън, — че си видял урина на точки. В тази болница е възможно всичко.

 

 

Пациентът, Артър Луис, беше изписан в един. Преди да си тръгне, Кларк разговаря с него. Пациентът не помнеше нищо за инцидента с мотоциклета или полицията. Твърдеше, че седял в стаята си и пушел цигара, после заспал. Събудил се в болницата. Не помнеше нищо от случилото се между едното и другото събитие. Когато го попита дали някога друг път е уринирал синьо, ангелът го изгледа странно, засмя се и си тръгна.

 

 

На обяд същия ден се подхвърляха шеги по адрес на Кларк, както и няколко седмици след това. С времето обаче всичко отшумя и беше забравено. За Кларк оставаше един наистина смущаващ аспект на цялата ситуация.

В деня, в който Артър Луис беше изписан, Кларк се отби при хората от рецепцията и каза:

— Надявам се, че не сте имали проблеми с ангела нощес.

— О, нали го изписаха — каза рецепционистката.

— Не, имах предвид приятеля му. Едър тип. Дойде на единайсетия етаж в пет сутринта и ме заплаши с автоматичен нож.

— Приятел?

— Да. Друг ангел.

— В пет сутринта? — учуди се рецепционистката.

— Да.

— Цяла нощ бях на рецепцията. Нямаше никакъв ангел. Спомням си обаче един много едър мъж…

— Това е той. Много едър мъж.

— … но беше облечен със спортно сако и поло. И носеше куфарче. Много приятен мъж, много възпитан.

Кларк се намръщи.

— Сигурна ли си?

Жената се усмихна дружелюбно.

— Напълно, доктор Кларк.

— Това е много странно.

— Да — отвърна тя и кимна едва забележимо. — Наистина.