Дейвид Балдачи
Перфектният удар (85)

85

Почти всички церемонии по награждаване в ЦРУ се извършваха тайно. Такива бяха правилата.

Особено по отношение на тази, която се провеждаше в момента.

В нея участваше Отделът за секретни мисии към Националната служба за дейности под прикритие на ЦРУ. Част от този отдел беше и Групата за специални операции. Нейните членове бяха най-добрите сред най-добрите и работеха във всички части на света, налагайки интересите на САЩ или с оръжие, или с високорисково събиране на разузнавателна информация. Те бяха най-грижливо скритата сила за секретни мисии в Америка, а вероятно и в целия свят. Голяма част от нейните членове бяха подбирани директно от най-елитните бойни части.

Голяма част, но не всички.

Церемонията се провеждаше в един от подземните бункери на базата „Кемп Пиъри“ в Уилямсбърг, Вирджиния. Удачно избрано място, скрито дълбоко под земята и далече от чужди очи.

Присъстваха над двайсет души, сред които бяха Еван Тъкър, президентският съветник по националната сигурност Потър, генералът от Пентагона, шефът на Вътрешна сигурност и, най-накрая, Синия.

Всички, които бяха наблюдавали на живо развоя на събитията в Дамаск.

Роби и Рийл получиха Кръст за особени заслуги в разузнаването — най-високата награда на ЦРУ. Тя можеше да се сравнява единствено с Медала на честта и обикновено се присъждаше посмъртно само за проявен героизъм при изключително опасни обстоятелства.

Еван Тъкър изчете списъка с техните постижения, които включваха не само операцията в Дамаск, но и тази в Канада. Рийл и Роби пристъпиха напред.

— Все още нищо не е приключило — изсъска Тъкър в ухото на Рийл, докато закачаше кръста на ревера й.

— Разбира се, че не е — отвърна Рийл.

Потър повтори церемонията с Роби.

— Трябва да вземеш страна по този въпрос, Роби — прошепна той.

— Вие също, господин съветник — спокойно отвърна Роби. — Но трябва да обмислите позицията си крайно внимателно.

Навън двамата бяха поздравени от Синия.

— Благодаря за предупреждението — тихо рече Роби.

— Изпълнявах дълга си, нищо повече.

— Тъкър е доста ядосан.

— Трудно ми е да кажа още колко време ще остане начело на агенцията — поклати глава Синия.

— Дните му са преброени, така ли?

— Вероятно. Не бих казал, че е най-добрият директор на ЦРУ, който сме имали.

— Може би сега е моментът да се кандидатираш за мястото му — подхвърли Роби.

— Не, благодаря — поклати глава Синия. — Достатъчно съм разнебитен от това, което върша.

* * *

Роби и Рийл се качиха в колата, напуснаха „Кемп Пиъри“ и поеха на север. И двамата мълчаха, защото нямаше какво да си кажат. Напрежението през последните две седмици буквално ги беше изцедило.

Роби я изненада малко, след като навлязоха във Вашингтон.

— Искам да те запозная с един човек — обяви той.

Спря пред училището. Десетина минути по-късно от входа започнаха да излизат деца с раници на гърба.

Роби я забеляза, слезе от колата и й махна. Джули Гети предпазливо се приближи.

— Какво търсиш тук?

— До скоро се оплакваше, че не идвам, а сега ме питаш какво търся тук — отвърна Роби.

Джули обърна поглед към колата.

— Коя е тази?

— Качи се и ще разбереш.

— Джеръм трябва да дойде да ме вземе.

— Няма страшно. Обадих му се, че ще дойда аз.

Качиха се в колата и Роби ги представи една на друга.

— Джули, Джесика…

Двете си кимнаха, а след това отправиха въпросителни погледи към Роби, който се включи в трафика.

— Къде отиваме? — попита Рийл.

— На ранна вечеря.

Джули стрелна Рийл, която само вдигна рамене.

Роби ги закара в един ресторант в Арлингтън.

— Откъде познавате Уил? — попита Джули, след като се настаниха на масата.

— Приятели сме.

— А заедно ли работите?

— Понякога.

— Аз знам с какво се занимава той! — предизвикателно заяви Джули.

— Значи знаеш, че понякога може да бъде истински досадник — отвърна Рийл.

Момичето се облегна в стола си и на лицето му разцъфна усмивка.

— Мисля, че те харесвам — обяви то и се извърна към Роби. — Къде е суперагент Ванс?

— Предполагам, че си върши суперагентската работа — отвърна той.

Джули отново насочи вниманието си към Рийл.

— Значи и ти вършиш същото, което върши той?

Рийл отхапа от хлебчето, което държеше в ръка.

— Двамата вършим различни неща.

— Как върви училището? — намеси се Роби.

— Добре. С какво сте се занимавали напоследък вие двамата?

— С това-онова.

— Аз следя новините и знам какво става по света. Напоследък да сте ходили в чужбина?

— Не, напоследък не — отвърна Рийл.

— И ти лъжеш добре, също като него.

— Това лошо ли е?

— Не. Обожавам хората, които умеят да лъжат. Самата аз непрекъснато го правя.

— Мисля, че и аз започвам да те харесвам — обяви Рийл.

— Преди време допуснах грешка, Джули — рече Роби и сложи ръка върху рамото на момичето. — Но това няма да се повтори.

— Това означава ли, че ще идваш от време на време?

— Да, означава.

— С нея ли?

— Зависи ще иска ли.

Джули очаквателно я погледна.

— Бих могла — несигурно отвърна Рийл и хвърли въпросителен поглед към Роби.

След вечерята закараха Джули до дома й. Тя ги прегърна и двамата. Рийл неловко я притисна към себе си, а след това остана да гледа как изкачва стълбите към входната врата.

Изчака Роби да потегли и рязко попита:

— Какво беше всичко това, по дяволите?

— Кое? Вечерята ли?

— Такива като нас не ходят на вечеря с… нормални хора.

— Защо? Нима правилникът го забранява?

— Ние току-що ликвидирахме един лидер на терористите, Роби. И едва се измъкнахме. Много лесно можехме да се окажем с отрязани глави в някоя смърдяща дупка в Сирия. Не бива да вечеряме с една невинна тийнейджърка, а след това да стреляме по мръсниците.

— Преди време и аз мислех така.

— Какво значи „преди време“?

— Нищо друго, освен че разсъждавах по този начин, но вече не.

— Не те разбирам.

Роби стигна до следващото кръстовище, зави надясно и рязко наби спирачките. Двамата едновременно слязоха от колата и се спогледаха над покрива.

— Не мога да продължавам да върша тази работа, като се изключвам от околния свят, Джесика — отсече той. — Не мога вечно да се съобразявам с тези ограничения. Искам да живея нормално, поне доколкото мога.

— И да виждаш момичето? А какво ще стане, ако някой те проследи? Какъв живот ще води тя след това?

— В службата вече знаят за Джули. Вземам съответните мерки, но не мога да предпазвам всички всяка минута от всеки ден. Тя би могла да попадне под някой автобус и пак да умре, както ако я застрелят.

— Това е доста спорен аргумент.

— Но е моят аргумент. И моят живот. — Замълча за миг, после попита: — Нима искаш да кажеш, че не ти беше приятно да се запознаеш с нея?

— Напротив. Тя е прекрасно хлапе.

— Наистина е такава. А аз искам да бъда част от живота й.

— Няма как да стане, Роби. Ние не можем да бъдем част от ничий живот. Защото приятелите ни умират заради нас.

— Отказвам да приема подобно твърдение.

— Но то не зависи от теб, нали? — попита тя.

— Тогава дай да обърнем гръб на тези гадости и да започнем на чисто.

— Шегуваш се!

— Говоря сериозно.

Рийл го изгледа и внезапно усети, че казва истината.

— Не мисля, че мога да напусна, Роби — промълви тя.

— Защо?

— Защото съм такава, и толкова. Това е моята работа. Ако спра…

— В навечерието на последните събития изглеждаше готова да спреш — напомни й той.

— Тогава просто исках да отмъстя. Не си позволявах да мисля какво ще се случи след това. Ако искаш да знаеш, изобщо не очаквах да оцелея.

— Но оцеля. И двамата оцеляхме.

Замълчаха, продължавайки да се гледат в очите.

Тя сложи ръце върху покрива на колата и тихо промълви:

— Никога не съм очаквала, че ще бъда толкова уплашена, Роби.

— Е, не беше както обикновено — правиш си удара и заминаваш. Без да мислиш. Именно върху това трябва да поразсъждаваш.

— Едно плюс едно невинаги прави две.

— Но почти винаги е две.

— И как отсяваш изключенията?

— Никак.

Рийл вдигна глава. След няколко, сухи дни отново се канеше да завали. Небето беше потискащо и мрачно. Не се виждаше ясно дори на близко разстояние.

Капките започнаха да барабанят по покрива, ала никой от двамата не помръдна. Скоро дрехите им подгизнаха, но това не им направи никакво впечатление.

— Не съм сигурна, че мога да живея по този начин, Роби.

— Аз също. Но съм убеден, че трябва да опитаме.

Рийл бръкна в джоба си и извади Кръста за особени заслуги в разузнаването.

— Предполагал ли си някога, че ще ти връчат подобно отличие?

— Не.

— Но ние го получихме, защото убихме човек.

— Не, получихме го, защото си свършихме работата.

Тя прибра медала в джоба си и вдигна глава да го погледне.

— Но това не е работа, която можеш да напуснеш.

— Малцина са успели.

— Лично аз предпочитам да се случи, докато изпълнявам поредната си мисия.

— Имайки предвид положението в света, желанието ти лесно може да се превърне в реалност.

Рийл погледна встрани.

— Докато Гуен и Джо бяха живи, бях сигурна, че поне двама души на този свят ще скърбят за мен — прошепна тя. — Моите приятели. Това беше важно.

— Е, сега имаш мен.

— Наистина ли? — втренчено го погледна тя.

— Затвори очи.

— Какво?!

— Затвори очи, дявол да го вземе!

— Роби!

— Просто го направи.

Рийл затвори очи, вслушвайки се в дъжда, който се сипеше върху тях.

Изтече цяла минута.

После ги отвори.

Но Роби не беше мръднал от мястото си.