Дейвид Балдачи
Перфектният удар (77)

77

Утрото беше студено и ясно. От устите на хората излиташе пара. Лидерите на различни арабски държави намръщено крачеха към своите автомобилни кортежи, а студеният вятър развяваше полите на широките им роби.

Часът беше осем сутринта. Всички бяха напрегнати. Имаха чувството, че гражданите на това градче искат събитието да приключи час по-скоро. И тяхното желание щеше да бъде удовлетворено, но не по начина, който очакваха.

В сградата, определена за церемонията по откриването, се влизаше и излизаше само от едно място — нещо, което изглеждаше обнадеждаващо от гледна точка на сигурността. Но то имаше и своите недостатъци.

Кортежите на лидерите бавно се приближаваха по улицата, ескортирани от канадската моторизирана полиция. Имаше и доста конни полицаи, изглеждащи великолепно в своите алени униформи. Но ако се стигнеше до евентуална престрелка, те не бяха нищо повече от беззащитни мишени в ярки цветове.

Планът за действие на Рийл и Роби бе готов още в пет сутринта.

Никой от двамата не изпитваше умора. Изтощението отдавна беше отстъпило място на адреналина.

Рийл беше заела позиция на отсрещния тротоар, точно срещу кота нула и малко зад полицейския контролен пункт. Но той беше табу за нея, тъй като беше въоръжена.

Роби стоеше на отсрещния ъгъл, по-близо до сградата, но също отвъд кордона. Улицата беше препречена от бетонни бариери срещу евентуални коли бомби. Между тях имаше място за преминаването на една кола, което означаваше задръстване с всички последици от него. Но като цяло Роби одобряваше охранителните мерки. Погледна часовника си. Уговореният час наближаваше.

— Време е — каза в микрофона си той.

— Досега преброих седем кортежа — отвърна Рийл. — Според списъка ми остават още пет.

— Щурмовият екип ги иска всички на едно място. После им трябват броени минути, за да натиснат спусъците.

— Ето ги — рече Рийл.

Ето ги, повтори на себе си Роби. Последният кортеж мина през загражденията и спря да разтовари пътниците си, които бързо изчезнаха във вътрешността на сградата. Всичко беше готово.

Програмата беше максимално сгъстена. За церемонията по откриването и приветствените речи бяха отделени точно четирийсет и пет минути. Веднага след това гостите щяха да бъдат разпръснати на различни места, определени за дискусии и други мероприятия. Но сега всички бяха тук — по едно и също време на едно и също място. Това едва ли щеше да се повтори повече.

Напрежението по лицата на охраната беше ясно доказателство, че нещата стоят именно така.

Роби се обърна и навлезе в близката алея, стиснал пистолета в джоба си. Погледна часовника си. Програмата беше в ход вече двайсет минути.

Тактически правилно беше нападателите да не чакат до последния момент, тъй като винаги беше възможно някой от гостите да си тръгне по-рано. А за тях беше важно да нанесат удара, докато всички са събрани заедно.

— Мисля, че… — започна Роби, но това беше всичко, което успя да каже.

От входната врата и четирите прозореца към улицата изригнаха високи пламъци. Същата беше съдбата и на задния изход. Трийсет секунди по-късно цялата предна част беше обхваната от пожар, който отрязваше пътя към вратата. Отзад положението беше същото.

Роби неволно се сви при пронизителния вой на сирените. На улицата се появиха пожарни и линейки. Охраната ги пропусна и те заковаха пред сградата с пронизително скърцане на спирачките. Тротоарът изведнъж се изпълни с хора.

Роби направи крачка напред с пистолет в ръка.

Рийл стори същото оттатък улицата.

Куршумите му пръснаха предното стъкло и пробиха гумите на една линейка.

Рийл застреля един пожарникар в момента, в който измъкваше автомат изпод якето си.

После двамата насочиха огъня си към групата мъже, принуждавайки ги да побегнат в търсене на прикритие.

— Никой да не мърда! — разнесе се команда на висок глас.

Роби видя как от двата края на улицата нахлуха цяла армия агенти на ФБР и цивилни представители на канадските сили за сигурност, въоръжени с автомати и облечени с бронежилетки. По покривите на околните сгради се появиха снайперисти с дълги пушки, които откриха предупредителен огън. Куршумите им забръмчаха покрай главите на нападателите — достатъчно близо, за да ги убедят, че всяка съпротива може да се превърне в касапница.

И онези взеха единственото правилно решение.

Предадоха се.

Минута по-късно двайсетина мъже бяха на колене върху уличното платно, с ръце на тила. Към тях бяха насочени достатъчно дула, за да ги задържат в това положение.

Роби направи няколко крачки напред, за да я поздрави. Никол Ванс също носеше бронежилетка и стискаше пистолет в дясната си ръка. Усмивката й беше широка и приветлива.

— Благодаря за снощните указания — рече тя. — А също и за снимките на арсенала, които ми изпрати. Отначало не повярвах, но ти беше достатъчно убедителен. После и аз успях да убедя началниците си. Няма да ти казвам колко добре ще се отрази това на кариерата ми.

Роби извърна глава към двама мъже, които бяха сграбчили под мишниците трети и го влачеха към тях. Сам Кент не изглеждаше никак доволен от внезапния развой на събитията, но си държеше устата затворена. Никакви протести, никакви уверения в невинност. Дори не попита защо са го задържали.

Очите им се срещнаха и Кент замръзна на място. Роби остана с впечатлението, че по лицето му пробяга усмивка на примирение.

— Можеш да ни помогнеш — тихо му подхвърли Роби. — Знаеш какво искаме.

— Силно се съмнявам — отвърна Кент. — Не мога да помогна нито на вас, нито на себе си.

— Вероятно ще твърдиш, че нямаш представа за това, което се случи?

— Нищо подобно. Просто защото мъртвите не стават за свидетели.

— Я повтори?

— Може ли да ти кажа нещо?

— Едно име ще бъде достатъчно.

— Не, посланието е далеч по-просто. — Усмивката на Кент се разшири. — Сбогом, Роби.

Двамата се гледаха втренчено.

— Роби!

Той се обърна към Рийл, която му махаше от насрещния тротоар.

— Джонсън не е тук! — изкрещя тя. — Няма го!

Очите му се прехвърлиха на коленичилите мъже и започнаха да оглеждат лицата им.

Дик Джонсън действително не беше между тях.

Роби понечи да направи някакво движение, но знаеше, че вече е късно.

Куршумът попадна в лицето на Кент и излезе през тила му заедно с голяма част от мозъка.

Очите им се срещнаха миг преди това.

Чертите на Кент не изразяваха страх, а само примирение.