Дейвид Балдачи
Перфектният удар (74)

74

Частният самолет кацна в Монреал. Там кацаха и всички самолети, с които пристигаха участниците в конференцията.

Рийл и Роби се прехвърлиха в кола, за да изминат с нея едно доста голямо разстояние.

— Защо тук? — попита Рийл. — Защо една конференция за Близкия изток трябва да се провежда толкова далече?

— А къде да я проведат? В средата на Манхатън? Или някъде до Белия дом?

— Не е лесно да стигнат до тук.

— Това е една от причините да изберат именно това място — отбеляза Роби. — Ограничен достъп. По-лесна проверка на хората, които пристигат и заминават.

— А кой е организаторът? ООН ли?

— Канадците. Техният премиер си тръгна от Дъблин по-рано, за да произнесе приветствена реч при откриването на конференцията.

— Странен избор.

— Всичко е странно — съгласи се Роби.

 

 

Главната улица на градчето не беше широка, но бе претъпкана с магазини. Роби имаше чувството, че това място се намира в снежен глобус.

Или по-скоро в капана на снежен глобус. Движението по тротоарите беше точно толкова интензивно, колкото това по уличното платно. Но навсякъде се виждаха контролно-пропускателни пунктове, обслужвани от тежковъоръжени полицаи. Претърсваха се коли, проверяваха се документите на пътуващите в тях.

По тази причина Роби и Рийл се постараха да избегнат тези пунктове. Бяха отседнали в хотел извън града. Там оставиха оръжията си, а след това тръгнаха поотделно към центъра. Пеша.

Роби обхождаше улиците и в двете посоки, стараейки се да запамети в детайли всички важни места — най-вече старата сграда на кметството, където щеше да се проведе конференцията, и натоварените с охраната, които не спираха да обикалят наоколо. Той знаеше, че и Рийл прави същото.

Вече беше стигнал до заключението, че сценарият за едновременното ликвидиране на много хора на различни места е по-малко вероятен. Защото такъв сценарий изискваше прецизна съгласуваност във времето и голяма доза късмет. А всички професионалисти бяха наясно, че тези две условия рядко са налице при подобни мисии.

Ударът щеше да бъде един, с интензивен огън или експлозиви, насочени към обща мишена. Тук се включваха няколко лидери, ръководещи терористични организации под маската на правителства. Какво пък толкова, разни луди бяха получавали възможност да говорят от трибуната на ООН в Ню Йорк, така че това едва ли беше немислимо. Част от тях дори бяха избрани с мнозинство в своите страни, упражнили демократичното си право да поставят начело когото пожелаят.

Дори и когато този човек имаше намерението да ги поведе към катастрофа.

Роби си купи чаша кафе и се загледа в групичка мъже с бради и чалми, които прекосиха улицата и влязоха в поредния магазин. Тук беше пълно с подобни групи. Всичките състоящи се само от мъже. Жени не се виждаха никъде. А той усещаше, че проблемът се крие именно в това.

Въпреки студа седна на открито, за да изпие кафето си. Очите му продължаваха да шарят по улицата, докато най-после се спряха върху друга група мъже, появила се от далечния край на улицата.

— Петима се насочват от изток към хотела в далечния край на улицата — каза в микрофона си той. — Мини покрай тях и ми докладвай какво виждаш.

Броени секунди по-късно Рийл се появи от близката пресечка. Носеше палто с качулка и слънчеви очила. Единствено Роби забеляза как тя намалява ход, докато се разминава с въпросната петорка. Уж гледаше пред себе си, но не беше съвсем така. С крайчеца на окото си сканираше мъжете, без да пропуска и най-незначителните детайли.

Това почти свръхестествено умение се постигаше с дългогодишни тренировки.

— Нищо — прозвуча гласът й в слушалките.

Тя продължаваше да крачи напред.

— Задръж една секунда. Искам да проверя нещо.

Роби я видя как се разминава с някакъв мъж с черна грейка и нахлупена над очите скиорска шапка. Той гледаше в краката си, но не беше трудно да се забележи, че също изучава обстановката.

Няколко крачки, след като се размина с него, Рийл отново включи микрофона си.

— Бинго! — обяви тя. — Ти си на ход.

Роби се изправи и тръгна след човека с черната грейка.

— Говори — промърмори в микрофона той.

— Това беше Дик Джонсън. Помниш ли го?

— Преди около две години е напуснал секретните служби, поне така чух.

— „Изчезнал“ е точната дума.

— Сигурна ли си, че е той? Аз го познавах съвсем бегло.

— Взел е мерки да промени външността си. Но няма как да скрие татуировката върху ръката, с която стреля.

— Какво представлява тази татуировка?

— О, съвсем банална. Скорпион с пистолет на жилото и надпис „мама“ на гърба.

— Това би послужило за идентификация не по-зле от пръстов отпечатък.

— Виж го къде отива.

— Мислиш ли, че е част от липсващия персонал, за който говореше Дикарло? Изпратен да осъществи удара?

— Едва ли е дошъл на зимна ваканция в това градче. Тук няма никакви ски писти.

Джонсън свърна зад близкия ъгъл и Роби го последва.

— Тръгни по следващата успоредна улица — разпореди на Рийл той. — Поеми го, след като стигне пресечката. Аз ще изостана, но ще се включа на следващата пресечка. Ще поддържаме ротацията, докато открием къде е отседнал. Така няма да пробудим подозренията му.

— Разбрано.

Смениха се три пъти. Оживените улици улесняваха проследяването. Накрая Джонсън влезе в някаква сграда, която приличаше на пансион. Роби отиде в кафето насреща, седна и зачака.

Гласът на Рийл прозвуча в слушалките няколко минути по-късно.

— Стая 21 на втория етаж. Вътре засякох още трима, за които мога да се закълна, че са като нас.

— Каква ли е общата бройка?

— Във всеки случай са повече от четирима.

— Някой да те забеляза?

— Един ме зяпаше доста упорито. Това ме принуди да заговоря на немски човека на рецепцията. Той не разбра нито дума, но онзи явно изгуби интерес и се разкара. Слава богу, че преди време си направих малки корекции на лицето. Но ти нямаш пластични операции, затова се дръж настрана. По възможност с нахлупена над очите шапка и без да говориш много, освен ако не е на чужд език.

— Ясно — рече Роби.

— А сега какво?

— Оставаме с Джонсън и екипа му. Надявам се, че те ще ни отведат където трябва. Имаш ли идея какво се готвят да направят?

— Сигурно ще обиколят терена с разузнавателна цел.

— Твърде вероятно е — каза Роби.

— Тогава ли ще ги ударим?

— С удоволствие, но имаме малък проблем.

— Оръжията ни не са у нас.

— Именно. В същото време не забелязах Джонсън да носи пропуск или значка като охранителите, които срещнахме. Това повдига въпроса как са вкарали оръжието си в периметъра. То трябва да е някъде, защото едва ли се готвят да претрепят с тояги чалмите.

— Вкарали са го предварително — предположи Рийл.

— В комплект с всичко останало, което ще им бъде нужно за операцията.

— Което може би ще реши нашата дилема.

— С един куршум два заека.

— Би било прекрасно — каза Рийл.

— Да, наистина.