Дейвид Балдачи
Перфектният удар (71)

71

Сам Кент беше готов за действие.

Беше си взел двуседмичен отпуск от ССВР, където по принцип не се натрупваха купища дела. Там присъдите се издаваха бързо и можеха да минат без него.

Събра малко лични вещи в един сак и целуна за сбогом жена си и децата.

Това не беше необичайно. Кент често заминаваше без много обяснения. Съпругата му приемаше, че това е навик от миналото му, за което той избягваше да говори.

Но този път не ставаше въпрос за неговото минало, а по-скоро за бъдещето му. Или по-точно казано, дали изобщо щеше да има бъдеще.

Джейкъбс, Гелдър, а сега и Декър бяха мъртви.

Кент си даваше сметка, че трябва да жонглира много внимателно, за да не сподели съдбата им. Защото вече имаше врагове и от двете страни.

Рийл и Роби бяха сред най-опасните, но въпреки това той не мислеше толкова за тях, колкото за противника си от другата страна. Единственият начин да се измъкне беше да направи така, че планът им да успее. Или поне неговата част. После нещата излизаха от прекия му контрол — и никой не би имал право да го обвинява в случай на провал.

Най-после беше получил шанс да се върне на полева работа след дългите години, прекарани зад бюрото. Отдавна беше наясно, че бездействието бавно го убива. Беше изпитал огромно удоволствие да ликвидира онзи идиот Антъни Зим. Тъкмо това му липсваше.

Той пристигна на летището и вкара колата си в паркинга за продължителен престои. Нощта беше чудесна. Ясно, обсипано със звезди небе, лек вятър. Полетът обещаваше да е хубав. Но след кацането трябваше да се мобилизира, защото имаше да свърши куп подготвителна работа.

А от подготвителната работа зависеше успехът или провалът. При добро планиране оставаше само точното изпълнение на указанията. Дори наложилите се в последната минута промени се реализираха по-лесно, когато човек разполагаше с точен и добре обмислен план.

В сака му нямаше оръжие. Този път не се нуждаеше от него, защото не беше изпълнител, а мозък на операцията.

Това го натъжаваше малко, но той беше достатъчно трезв, за да си дава сметка, че на неговата възраст е длъжен да се откаже от доста неща. А когато операцията приключеше, бъдещето щеше да е колкото ясно, толкова и несигурно. Ясно за онези, които знаеха какво предстои да се случи. И доста мрачно за всички останали. Гърбът му потръпваше от електрическите вълни на възбудата, примесени с ужас. След тази операция светът със сигурност щеше да се промени. Към по-добро, както силно се надяваше.

Той взе автобуса за терминала, показа паспорта си, предаде багажа, мина през граничната проверка и се насочи към чакалнята за международни полети.

Непредвидените участници бяха ясни.

Роби и Рийл.

За него нападението в мола беше напълно достатъчно доказателство. Четирима професионалисти, пометени от двама, които бяха далеч по-добри от тях.

Една битка беше загубена, но не и войната.

Главната цел на операцията в мола беше отстраняването на източника на Рийл. Разчистването след нея им донесе доста неприятности. Новината зае челно място в емисиите, а ФБР и МВС се озоваха в една въртележка, в която със сигурност щеше да им се завие свят, докато истината не ги захапеше за задника. Дори без да подозират за съществуването й.

Кент показа членската си карта за летищния клуб и седна на бара. Поръча си портокалов сок и крекери със сирене. В повечето случаи летеше с частен самолет, но този път и гражданската авиация щеше да свърши работа. Зад широките витрини се движеха големи реактивни лайнери, които се отделяха от ръкавите, поемаха към пистата и няколко минути по-късно вече бяха високо в нощното небе.

Скоро щеше да дойде и неговият ред.

Запита се къде ли бяха Роби и Рийл в този момент.

Може би на път за същото място, закъдето бе тръгнал той.

Дали бяха отгатнали накъде вървят нещата, в които им предстоеше да се забъркат? „Бялата книга“ съдържаше ключова информация, но без да посочва конкретна мишена. Беше по-скоро сценарий за основните играчи. А останалите парченца от мозайката, които Рийл и Роби биха могли да подредят, нямаше да им помогнат да разгадаят целия замисъл.

Ако Рийл беше успяла да изтръгне от Рой Уест онова, което й трябваше, тя нямаше да се обърне за помощ към покойния Майкъл Джофри. За късмет, човекът над Кент се беше досетил за връзката между тях и веднага изпрати екип, който да го ликвидира.

Единственият пропуск беше, че хората му не бяха отчели присъствието на Роби. Разбира се, въпреки това можеха да очистят Рийл, но за съжаление, и това не се случи.

Един час по-късно обявиха неговия полет. Той се качи на борда с последните пътници, използвайки времето си, за да огледа внимателно всеки, който се насочва към самолета. По всичко личеше, че свободни места няма да има. Но това беше нормално, защото този маршрут се използваше доста интензивно.

Щеше да се опита да поспи, но се съмняваше, че ще успее. Трябваше да обмисли твърде много въпроси.

Телефонът му иззвъня в момента, в който се отпусна на седалката.

Погледна дисплея, върху който се беше изписала една-единствена дума: Късмет.

Прибра апарата, без да отговаря.

Какво можеше да напише? Благодаря?

Закопча колана си и смъкна облегалката. После извади снимката от портфейла си.

Другият му живот. Семейството му. Красива млада съпруга, очарователни деца. Които живееха в най-хубавия дом в най-добрия квартал и разполагаха с достатъчно пари, за да бъдат щастливи. И той би могъл да е при тях. И да се забавлява с хлапетата. А може би да прави секс с жена си и след това да се оттегли в кабинета си с чаша отлежало уиски и интересна книга. Би могъл да прави всичко това до края на дните си. Да бъде изключително доволен и дори еуфоричен.

Но вместо това беше тук, на борда на един самолет, който щеше да го отведе към поредната мисия. За да рискува отново живота си за нещо много по-велико.

Погали снимката на жена си.

Жената на съседното кресло забеляза това и се усмихна.

— И аз правя същото — каза тя. — Семейството ми липсва всеки път, когато пътувам.

Кент отвърна на усмивката й и се обърна настрани.

Няколко минути по-късно самолетът се втурна по пистата и излетя.

Кент беше летял на какво ли не — от хеликоптерите над виетнамската джунгла, където всяко дърво сякаш осигуряваше укритие за виетконгците, дебнещи да ги свалят, до луксозните презокеански лайнери 747, които му предлагаха изтънчен лукс, докато го пренасяха на другия край на света.

Но независимо с какво беше летял, той стъпваше на земята с единствената мисъл, че ще му се наложи да убива. И това се случваше доста често.

Кент разгърна вестника и погледна снимката на първа страница.

От нея го гледаше усмихнатото лице на Хауард Декър. С блеснали, изпълнени с радост очи. До него беше съпругата му. Очевидно присъстваха на някакво много важно събитие, което изискваше суперскъпи официални тоалети за дамите и фракове за господата, в които повечето от тях приличаха на пингвини.

Но в действителност Декър лежеше върху някоя метална маса във вашингтонската морга, а част от главата му липсваше. Никога повече нямаше да се усмихва.

Кент не знаеше нищо за нападението, но по принцип беше съгласен с тази екзекуция. Теренът трябваше да бъде разчистен.

Ето че наближаваше краят на всичко това. Нищо и никой не можеше да попречи на желания резултат. Планирането бе отнело твърде много време. Много бяха и препятствията, които трябваше да бъдат преодолени. Защото залогът беше огромен.

Наближаваше неделята на Супербоул, финалът на сезона в Националната футболна лига. Край на истериите.

Проклетият мач просто трябваше да се изиграе.