Дейвид Балдачи
Перфектният удар (68)

68

Рийл и Роби слязоха от наетата кола, разделиха се и влязоха в мола през различни врати.

Комуникираха с помощта на портативни радиостанции, включени на защитени честоти. Роби беше настоял да действат като по време на операция, а Рийл охотно прие. По принцип не очакваше проблеми, но беше наясно, че нещата рядко се случват перфектно.

Роби знаеше, че това е едно добро житейско правило. Перфектността бе рядък гост при операциите на терен.

Тя крачеше по главния коридор на мола. В ранния следобед посетителите бяха малко, но това скоро щеше да се промени.

Целта й беше „ГеймСтоп“, който се намираше в източния край на мола.

— Десет крачки до обекта — обяви в микрофончето Рийл. — Ще ти дам сигнал, после тръгвам на запад, към тоалетните.

— Разбрано — отвърна Роби.

Той се намираше на горното ниво, нахлупил качулката ниско над челото си. Очите му проследиха Рийл, която подмина „ГеймСтоп“ и докосна брадичката си с пръст.

Усмихна се. Едно време и той беше използвал същия сигнал. Рийл изчезна към тоалетните.

Минута по-късно вниманието му беше привлечено от нисък и кльощав младеж с черна тениска, който излезе от „ГеймСтоп“ и последва Рийл.

В следващата секунда пръстите му стиснаха ръкохватката на пистолета, пъхнат в джоба му.

На терена се бяха появили два екипа.

Единият се приближаваше от изток, а другият от запад.

Беше виждал десетки такива през годините. По принцип изглеждаха различно, но за хора като него винаги бяха еднакви.

Тези очевидно не бяха отчели присъствието му. Той беше играчът с уайлд кард, като в тениса. И възнамеряваше да се възползва максимално от своя статут.

— Два подозрителни екипа в твоя посока — каза той в микрофона. — От изток и от запад. Идентични на вид, въоръжени и оборудвани с радиостанции за бърза координация.

Това беше един от начините за идентифициране на ударните екипи.

Миниатюрните слушалки в ушите им.

Неговата беше скрита под качулката, но онези долу явно бяха решили да не си правят този труд.

Което беше грешка.

— Разбрано — долетя спокойният отговор на Рийл. — Ще направя каквото мога.

— На твое шест часа.

— Разбрано.

Секунди я деляха от вероятна престрелка, за да успее изобщо да се измъкне навън, но въпреки това гласът й звучеше така, сякаш просто е тръгнала да използва тоалетната.

Роби не беше очаквал нещо различно.

Полетя надолу по ескалатора, вземайки по три стъпала наведнъж. Скочи на приземния етаж и затича колкото го държат краката.

Единият от вражеските екипи вече се придвижваше към тоалетните в дъното. Другият беше на две крачки от тях.

— ФБР, останете на място! — изкрещя Роби.

Но мъжете не останаха на място. Той беше отправил предупреждението със слабата надежда, че може да се окажат представители на властта.

Но те не бяха такива.

Първата работа на служителите на реда в подобни ситуации е да се идентифицират. Размахват значки и служебни карти и крещят имената на службите, които представляват. Няма ченге, което да не се страхува, че може да бъде простреляно от своите или обратно — да стреля по свои.

Тези обаче мълчаха. Изпод саката им се появиха единствено пистолетите.

Роби ги изпревари и стреля пръв. Куршумът улучи коляното на най-близкия, той изкрещя и рухна на пода, изпускайки пистолета си. Един противник по-малко. Простреляното коляно е толкова болезнено, че дори твърди като скала мъже остават да лежат на място и реват като бебета.

Вторият отвърна на огъня. Куршумът разби голямата саксия, пред която Роби стоеше само преди миг. В момента обаче се намираше малко встрани от нея, приклекнал и готов за стрелба. Гърлото му пареше от киселините, които се надигаха от стомаха му. Нормална реакция на организма, когато някой стреля по теб. Независимо колко често се е случвало това. Изпитваше и страх, което също беше нормално за човек в неговото положение. Но не и паника — ключовата разлика между онези, които оцеляват, и останалите.

Мъжът насреща му нямаше да получи втори шанс да натисне спусъка. Просто защото куршумът не беше насочен в коляното му, а право между очите.

Роби се изправи и хукна. Зад него се разнесоха изстрели и това го накара да спринтира още по-бързо.

— Рийл? — прошепна в микрофона той. — Чуваш ли ме, Рийл? Добре ли си?

Малко преди ъгъла намали ход и стисна пистолета. После се закова на място.

На пода сред локви кръв лежаха три трупа.

Роби се увери, че и тримата са мъже, и изпусна въздишка на облекчение.

Но защо трима?

В следващия миг му просветна. Приятелят от магазина за електронни игри.

Рийл надникна иззад насрещния ъгъл с пистолет в ръка.

— Добре ли си? — извика той и светкавично огледа тялото й.

Тя кимна, но не каза нищо. Взираше се в трупа на приятеля си.

Зад гърба на Роби се разнесоха викове. Вероятно охраната на мола.

Това беше последното нещо на света, от което се нуждаеха в момента. Той нямаше да стреля срещу някой невъоръжен младеж или пенсионирано ченге.

— Трябва да изчезваме.

— Знам — равнодушно отвърна тя.

— Веднага!

Зад гърба й се виждаше двукрила врата. Която най-вероятно водеше извън сградата.

Когато отново се обърна към Рийл, тя се беше навела над мъртвия си приятел и отместваше кичур коса от лицето му.

— Съжалявам, Майк — долетя сподавеният й глас.

Той се стрелна към нея, сграбчи ръката й и я задърпа след себе си. Миг по-късно изрита двукрилата врата, спря и се огледа.

Намираха се в някакъв склад.

— Казвай накъде! — нетърпеливо извика той.

Рийл сякаш не го чу.

— Джесика! — изръмжа той и я обърна към себе си. — Знаеш ли как да се измъкнем от тук?

Тя тръсна глава да излезе от вцепенението и махна наляво.

— Натам. Ще излезем от източната страна. Следвай ме. Скоро се озоваха извън мола и бързо се насочиха към покрития паркинг. Минута по-късно вече бяха в колата. По всичко личеше, че са успели да се измъкнат.

Но само докато до слуха им не достигна свиренето на движещи се с висока скорост гуми.

Подкреплението на мъртъвците.

Което се приближаваше наистина бързо.

— Внимавай! — изкрещя Роби.

За друго просто нямаше време.