Дейвид Балдачи
Перфектният удар (62)

62

Преметнал през рамо тялото на Минън, Роби започна да се спуска в скривалището. Намираха се в хамбара на тайното му убежище. В далечния край на подземното помещение имаше нещо като килия, изработена с подръчни материали, които бяха достатъчно здрави за жена с физиката на Минън.

Тя вече започваше да се свестява от действието на стреличката с упойващо вещество.

Роби я положи върху нара. Край насрещната стена бяха струпани продукти, които щяха да й стигнат поне за две седмици. Дотогава вероятно те щяха да изпълнят задачата си. Или да загинат.

Заключи вратата на килията в момента, в който Минън бавно се надигна, разтривайки с длан тила си.

— Значи не й позволи да ме убие, а? — попита тя.

— Изобщо не сме имали подобни намерения.

— А защо?

— Със сигурност си корумпирана, но беше беззащитна.

— Ти си убиец. Това ти е работата.

— Прочете ли „бялата книга“ за Апокалипсиса?

— Кое?

— Документът, създаден от Рой Уест. Според Рийл той се е хвалил с него навсякъде. Може би и пред теб. В леглото или на бара…

— Не съм длъжна да ти отговарям.

— А повярва ли на написаното?

— Рой говореше за какво ли не. И обикновено много смислено.

— Означава ли това, че си привърженик на Апокалипсиса?

— Ако искаме истинска промяна, някои хора трябва да бъдат пожертвани.

— Това не е ли кредото на нацистите?

— Не ставай смешен! — сряза го тя. — Аналогията ти е абсолютно безпочвена!

— Наистина ли мислиш така? Самата ти си била водена като куче на каишка от някакъв луд, който е натъпкал бунгалото си с експлозиви и е кроял планове да взриви половината правителство. Къде тук виждаш смисъла? Самата ти работиш за тази държава!

— Всеки се бори за свобода както може.

— В такъв случай аз ще се придържам към моя начин. А твоят дори не заслужава да го обсъждаме.

— Ти убиваш всеки, когото ти посочат. Затова не ми говори, че съм била куче на каишка.

— Разликата между нас е, че аз разбирам нещата, а ти — не.

— Не можеш да предотвратиш това, което наближава — отсече тя, придружавайки думите си с пренебрежителен поглед.

— Мога, но се нуждая от помощта ти.

— Забрави!

— Значи ще стоиш и ще гледаш как измират всички тези хора? Но нали лекарите полагат клетва да спасяват човешкия живот?

— Аз не съм само лекар. Обичам страната си. Не мога да гледам как враговете ни се опитват да ни унищожат. Трябва да ги изпреварим.

— А би ли споделила кой стои зад всичко това?

Жената кръстоса ръце пред гърдите си.

— Просто се откажи, става ли?

Той вдигна ръката си, в която държеше нейния телефон.

— Разполагам и с лаптопа ти. Те би трябвало да ни разкажат доста неща.

В погледа се мярна тревога.

— Не си и помисляй да ходиш във Вегас — каза той. — Там ще се нуждаеш от лице на покерджия, което със сигурност не притежаваш.

— Те са защитени с пароли — отвърна тя.

— Телефонът ти е в петминутен режим на заключване. Вероятно си го използвала непосредствено преди да влезеш в колата си, защото заключването все още не бе задействано и аз успях да взема всичко, което ми е нужно. А що се отнася до лаптопа, следващия път използвай нещо по-сложно от името си, изписано отзад напред, и рождената си дата.

— Ти си напълно заблуден, Роби. Повярвай ми. Рийл е убийца, която хладнокръвно отне живота на двама беззащитни мъже.

Той махна към пакетите с провизии.

— Имаш храна и вода за най-малко две седмици, а ако пестиш — и за повече.

— А ако дотогава не се върнеш?

— Започваш да викаш. Все някой ще те чуе. Между другото, докато беше в безсъзнание, Рийл те съблече и провери всички места, на които би могла да скриеш предавател. Може и да те боли малко, но със сигурност си чиста.

— Роби! — изкрещя тя и се втурна към вратата на килията. — Помисли си, моля те! Хубаво си помисли, защото втори шанс няма да получиш!

— Странно — промърмори той. — Тъкмо се готвех да ти кажа същото.

— Държиш се глупаво. Моля те да ме пуснеш.

— Това е най-безопасното място за теб.

— Безопасно ли? — смаяно го изгледа тя. — Да не си се побъркал?

— Те не откриха телата ни, докторе. Вече не могат да ни следят. Което им подсказва, че вече сме разбрали как се е случвало това. Ти ми сложи онези шевове, а ние те открихме. И засега си извън примката. Ако те пуснем, със сигурност ще се върнеш при тях.

— Но няма да им кажа нищо, обещавам.

— Работата не в това.

— А в какво?

— Те ще разберат, че си била с нас, и ще те подложат на разпит. А след това ще те убият.

— Защо ще ме убиват? — отстъпи крачка назад Минън. — Аз съм на тяхна страна!

— Защото ще приемат, че си ни помогнала. И затова сме те пуснали на свобода. Смъртта е цената, която трябва да платиш. Всичко е просто и ясно. За тях ти вече ще си се превърнала във враг. А целта им, както вече спомена, е да избиват враговете си. Сред които попадаш и ти.

— Но…

— Ситуацията, в която си изпаднала, предвижда само два варианта. Ако останеш тук, ще живееш. Ако излезеш на свобода, ще умреш. Избирай.

Минън го дари с изцъклен поглед, после направи няколко колебливи стъпки обратно и се просна на нара с лице към земята.

— Добър избор — кимна Роби и пое нагоре по стълбата.