Дейвид Балдачи
Перфектният удар (59)

59

Връхлетя обратно във вагона с пистолет в ръка. Рийл беше на мястото си — виждаше крака й, изопнат някак неестествено.

Огледа се, но не откри явни точки на проникване.

Приклекна и тръгна напред, готов да стреля всеки момент. Редиците седалки бяха празни. Не след дълго стигна до Рийл и я погледна.

Но това не беше тя.

Беше мъж.

С прерязано гърло.

Сведе очи към пространството между седалките. Раницата й беше изчезнала.

Къде беше Рийл?!

— Роби, насам! — разнесе се тих глас.

Вдигна глава. Тя му махаше от дъното на вагона.

— Имаме си компания.

— Виждам — промърмори той и махна към мъртвия. — Откъде се взе?

— От задната врата. Авангардът, предполагам.

— Би трябвало да изпратят повече хора — отбеляза Роби.

— Беше много добре трениран.

— Сигурно — отвърна Роби и се огледа. — Влакът не тръгва. Гарата е малка, пътниците отдавна би трябвало да са се качили.

— Мислиш, че са го блокирали?

— Няма съмнение. Ще го претърсят вагон по вагон.

— Онзи на мястото ми извади телефон в момента, в който ме видя. Но така и не успя да се обади. — Тя огледа вагона. — Да имаш някакъв план?

Роби понечи да отговори, но в същия момент влакът потегли.

— Какво става според теб? — добави Рийл.

— Искали са да избегнат въпросите, които биха възникнали на гарата, затова предпочитат влакът да се движи, докато ни неутрализират.

— С идеята да ни изхвърлят по пътя?

— Само след като се уверят, че сме мъртви.

— И тъй, какъв е планът? — отново попита тя.

Роби се обърна назад. Нямаше го стюарда, който ги беше посрещнал. Може би и той беше мъртъв.

Хукна към дъното на вагона, отвори вратата на малкото помощно помещение и измъкна от там голяма желязна кофа. Напълни я с течен сапун и вода от мивката в тоалетната и я изля пред плъзгащите се врати в двата края на вагона. Разтърка с крак мокрия под и прецени резултата. Беше сравнително задоволителен.

После насочи вниманието си към мъртвеца.

— Нямаше документи — каза Рийл и пристъпи към него. — Нито служебна карта, нито нищо.

— Изчезващи хора, липсващо оборудване.

— Това ли ти каза Дикарло?

— Да.

— Отдавна работят по сценария на Апокалипсиса, Роби.

— Започвам да разбирам, че е така — рече той и се покатери на една от седалките.

Рийл стори същото.

— Ти поемаш лявата страна, а аз дясната.

— Разбрано.

След секунди през двете срещуположни врати на вагона нахлуха въоръжени мъже, които приложиха метода на клещите. Тоест да притиснат противника от две страни и да го ликвидират с дъжд от куршуми.

Но не бяха отчели хлъзгавия под.

Трима от тях се строполиха веднага, а четвъртият размахваше ръце в отчаяни опити да запази равновесие.

Рийл и Роби се надигнаха от седалките и откриха огън. Той надясно, а тя наляво. Девет секунди по-късно четирима мъже бяха мъртви. Кръвта им опръска пода и стените. Останалите побързаха да се оттеглят в съседните вагони.

— С колко се движим в момента според теб? — погледна я Роби.

Тя извърна глава към прозореца.

— Осемдесет, може би малко повече. Но това е горе-долу максималната скорост на този тип влакове.

— Твърде бързо — въздъхна Роби, насочил поглед към дърветата навън.

Рийл кимна.

Той се огледа.

— Къде е раницата ти?

— Тук — отвърна тя и измъкна раницата, скрита между седалките.

— Да ти се намира някоя заслепяваща граната?

— Цели две.

Той погледна към една от вратите, през която бяха изчезнали нападателите. Стъклена плоскост с метална рамка. След това изтича към междинната площадка, в стената на която беше вградено командно табло. Отвори го и започна да го разглежда.

През това време Рийл измъкна гранатите от раницата си.

— Скачала ли си някога от движещ се влак? — попита от мястото си той.

— Не. А ти?

Той поклати глава.

— Според мен от деветдесет нагоре нямаме шанс, но при петдесет може би има известна надежда.

— Зависи върху какво ще паднем — отвърна Рийл, заета да натиска бутоните на телефона си. Няколко секунди по-късно засече точното им местоположение. — На три километра вляво ще се появи водна площ.

— Водата може да се окаже по-твърда и от земята — предупреди я Роби. — Зависи как ще паднем.

— Ако останем тук, сме мъртви.

Роби натисна един бутон на таблото. Лявата врата се отвори и във вагона нахлу студен въздух.

— Едва ли ще чакат дълго — отбеляза Рийл, местейки поглед между двете врати.

— Точно така. Затова инициативата трябва да бъде наша.

Рийл му подаде чифт силиконови тапи, които той натика максимално дълбоко в ушите си. Тя направи същото и му подхвърли едната граната.

— Обратно броене! — подвикна тя и се оттегли в средата на вагона с готов за стрелба пистолет.

— Пет-четири-три-две-едно!

Рийл се прицели във вратата към вагона пред тях и натисна спусъка. Стъклото се пръсна. После светкавично издърпа предпазния щифт на гранатата и я хвърли през отвора. Завъртя се на пети и простреля противоположната врата още докато гранатата беше във въздуха. Другата граната, изхвърлена от ръката на Роби, последва куршума; миг по-късно той се сви на пода и покри с длани лицето и ушите си. Разнесоха се две оглушителни експлозии.

От съседния вагон долетяха писъци.

Рийл се изправи и хукна към площадката, на която чакаше Роби.

В същия миг той задейства внезапната спирачка. Скоростта на влака намаля толкова рязко, че и двамата политнаха напред. Изправиха се и пристъпиха към отворената врата.

— С каква скорост се движим? — изкрещя той.

— Все още висока.

Той надникна навън.

— Наближаваме водата!

Скоростта намаляваше, но влакът беше твърде тежък, за да се почувства някакъв ефект. Времето им изтичаше.

От съседния вагон се разнесоха изстрели. Противникът се беше окопитил.

— Време е! — изкрещя Роби и сграбчи ръката й. Скоростта намаляваше с всяка секунда.

— Няма да се справя! — извика тя.

— Не мисли, а скачай!

Направиха го едновременно.

Роби остана с чувството, че увисват във въздуха. Когато най-сетне се приземиха, стана ясно, че не са във вода, а в дебел слой тиня. Това се дължеше на един факт, който нямаше как да отчетат — лятната суша, която беше продължила и през по-голямата част от есента, бе станала причина нивото на езерото да спадне с около метър и двайсет. Бяха паднали във влажната кал. Телата им се затъркаляха по посока на движението и спряха десетина метра по-нататък.

Влакът вече беше изчезнал зад близкия завой, но и двамата бяха наясно, че в крайна сметка многотонното чудовище все пак ще спре на релсите.

Роби бавно се изправи. Цялото му тяло беше покрито с тиня и луга, а дрехите му висяха на парцали. Имаше чувството, че цял отбор от Национална футболна лига е скочил отгоре му.

Извърна глава към Рийл, която бавно се надигаше. Изглеждаше не по-малко зле от него и със сигурност се чувстваше разнебитена. И нейните дрехи бяха разкъсани.

Той успя да се задържи на крака и зашляпа към раницата, която беше изпуснал при падането.

— Следващия път оставам на място и стрелям, докато ми свършат патроните! — простена Рийл.

Той само кимна. Усети болка в дясната си ръка. Подозираше, че е счупена, но усещането беше друго — странно, необяснимо.

Рийл тръгна към него, а той нави ръкава си и започна да изучава раните от изгарянията.

Остана изненадан от това, което видя. И същевременно разбра защо преследвачите им всеки път ги настигаха толкова бързо.

Тя забеляза мрачната му усмивка и попита:

— Какво има?

— Те току-що допуснаха фатална грешка.