Дейвид Балдачи
Перфектният удар (56)

56

То беше същото като бунгало 14. Разликата се състоеше само в една саксия със самотно цвете на верандата, което беше увехнало и обречено да загине още при първата слана. Отстрани на саксията беше изрисувана котка.

Роби остана под прикритието на дърветата. Оглеждаше цветето, вратата на бунгалото и тъмнината около него.

Очилата за нощно виждане бяха силно контрастни, но въпреки това не му позволяваха да види всичко. Там спокойно можеше да има и нещо скрито.

Насочи вниманието си към саксията, задавайки си въпроса защо изобщо е там. С едно-единствено увехнало цвете, което както повечето цветя се нуждаеше от слънце. Но тук слънце нямаше. А това означаваше, че няма причина някой да го засади в саксия и да го остави на верандата.

Нямаше смисъл. Което означаваше, че има смисъл, при това абсолютно основателен. Всичко, което вършеше Рийл, имаше своите причини.

Мислите му отново се насочиха към провала на Източния бряг. Кадър по кадър. Той беше открил стрелба по вратата и верандата с идеята да взриви евентуалните мини от безопасно разстояние.

Завинти заглушителя на глока, прицели се и изстреля два патрона. Саксията се пръсна. Във въздуха се разлетяха пръст и части от цветето.

Експлозия не последва.

Но приборът за нощно виждане му позволи да зърне останките от някакъв уред, които се разлетяха в мрака.

Направи няколко крачки напред и се зае да ги изследва. Оказаха се части от охранителна камера. Наведе се и вдигна късче печена глина от счупената саксия. Откри пробита дупка, умело скрита от изрисуваната котка.

Очите на Рийл.

Роби току-що я беше ослепил.

Почувства се добре.

Главно защото получи потвърждение, че наемателят на бунгало 17 наистина е Джесика Рийл. Тя го беше насочила как да стигне до тук.

Но това не означаваше, че й се доверява.

Роби измъкна термалната камера от раницата, включи я и я насочи към бунгалото. Върху дисплея не се появиха следи от присъствие на живо същество.

Но това се беше случило и при предишното му премеждие, когато за малко не изгоря жив.

В крайна сметка реши, че все пак трябва да свърши онова, за което бе дошъл. Промъкна се още няколко стъпки напред, отпусна се на коляно и откри стрелба по вратата и верандата.

Не чу нищо, освен глухия тропот на метал, пронизващ старите дъски. Не се случи нищо.

Напрегна слух и зачака.

Откъм дърветата долетя шумолене. Катерица или може би сърна. Хората не можеха да се придвижват по този начин.

Пропълзя още малко напред, приклекна и отново се зае да оглежда постройката.

Отвън вече нямаше какво да види. Надяваше се, че вътрешността на бунгалото ще му предложи повече.

Роби се надигна и хукна натам. Изкачи стълбите към верандата. Един ритник беше достатъчен, за да се справи с дървената врата, която отлетя встрани. Пет секунди му бяха достатъчни, за да огледа вътрешността на бунгалото. Затръшна вратата след себе си и включи фенерчето.

Това, което видя, не беше очаквано. На стената не пишеше СЪЖАЛЯВАМ.

Някъде наоколо спокойно би могла да е скрита запалителна бомба, но той мислеше за друго. Вътре имаше печка на дърва, маса, столове и легло. Плюс малка тоалетна с мивка. Абсолютно същите като в неговото бунгало. На масата беше поставен фенер на батерии. Той го провери за евентуален взривател, не откри такъв и го включи. Стаята се изпълни с жълтеникава светлина.

Тя му позволи да забележи двете снимки на масата, малко встрани от фенера.

Едната беше на Дъг Джейкъбс.

А другата — на Джим Гелдър.

Лицата им бяха зачеркнати с дебели черни линии.

До тях бяха подредени три празни рамки, под които лежеше самотна бяла роза.

Той вдигна снимките на Джейкъбс и Гелдър и провери дали има нещо под тях. Нямаше. Повтори операцията и с трите празни рамки.

Чии снимки ще бъдат сложени в тях? — запита се той. Разбира се, когато им дойде времето. Все още нямаше представа защо Рийл е приела, че тези хора са национални предатели.

Самият той нямаше доказателства за измяна.

В същото време инцидентът с Джанет Дикарло говореше, че се случва нещо нередно. Протегна ръка и докосна бялата роза. Беше все още влажна. Някой я беше оставил тук съвсем наскоро.

После се завъртя толкова бързо, че тя ахна от скоростта на реакцията му.

Пистолетът му сочеше в челото й, а показалецът му докосваше спусъка. Едно незабележимо помръдване беше достатъчно, за да пробие трето око между нормалните й две.

Но това не беше Джесика Рийл.

Беше Гуен, жената от рецепцията, която го гледаше втренчено, без да мига.