Дейвид Балдачи
Перфектният удар (48)

48

Този път Никол Ванс го чакаше. Без грим, сериозна и делова.

Роби седна на масата.

— Поръчах ти питие — каза тя.

— Джин? — огледа чашата й той.

— Джинджифилов сок. Технически погледнато, все още съм на работа.

— Дълъг ден, а?

— Дано да е част от дълъг живот — отвърна тя и огледа дясната му ръка. — Държиш я малко вдървено. Какво става?

Изгарянията зарастваха, но доста бавно. А ръката му беше още по-вдървена от новите шевове на Минън. Колко бързо би могъл да извади оръжието си? Вероятно по-бавно от обикновено. Но в планините на Арканзас се беше справил доста добре. Адреналинът притъпяваше болката. По-късно обаче всичко го болеше.

— Остарявам — рече на глас той.

— Не се занасяй — подсмихна се тя.

— Защо си още на работа?

Ванс отпи от чашата си, а изражението й стана някак отнесено.

— Когато разследването забуксува, започвам да работя извънредно. Светът отива по дяволите, Роби.

— Какво ново?

— Вече си чул за онази бъркотия в Арканзас, нали?

— Гледах новините — отвърна той.

— Рой Уест е бил служител при вас.

— Никога не съм го виждал.

— Защото не се е задържал дълго. След като ви напуска, се превръща в маниак, който мрази държавата. Нима не подбирате хората си с нужното внимание?

— Това не моя работа — отвърна Роби.

Питието му пристигна и той го опита.

— Както го обичаш, нали? — попита Ванс.

— Да, благодаря.

— Тогава да пием за света, който отива по дяволите.

— Коя част по-точно имаш предвид?

— Която си избереш. Никакви улики по отношение на Джейкъбс. Нищо и за Гелдър. Онази бъркотия в Арканзас. А Бюрото за контрол на огнестрелните оръжия превъртя.

— Защо?

— Експлозия на някакво затънтено място на Източния бряг. Било е използвано изключително сложно устройство, а някой дори изсипал възпламенителна течност в басейна на имота. Не останали кой знае колко веществени доказателства. Аз не разследвам този случай, но имаме доста агенти на мястото. Бюрото е било повикано и за случая в Арканзас. Тези частни групировки започват да стават много неприятни. Едно време бяха няколко десетки, но сега са хиляди.

— А как е намерил смъртта си тоя Рой Уест?

— Не мога да кажа. Вече споменах, че не работя по случая. На всичкото отгоре имаме и стрелба в близост до федералния съд в Александрия.

— Дори не съм чул за нея — поклати глава Роби.

— Участвали са няколко автомобила, но както винаги никой не е записал номерата им. Някаква мацка шофирала като Джеф Гордън. От колите открили стрелба точно в момента, в който един федерален съдия се разхождал на същото място.

— Той ли е бил мишената?

— Не знам. По-скоро не. Включили са го в рапорта просто защото е съдия. Все още не сме проверили тази версия.

— Кой съдия?

— Самюъл Кент.

— Може би е било сблъсък между улични банди.

— В тази част на Александрия живеят все важни клечки. Там няма улични банди.

— А някаква информация за „мацката“?

— Не. Профучала и изчезнала.

— А стрелците?

— Те също изчезнали. Смайващо е, че всичко се случва на толкова оживена улица, но е факт. — Тя допи сока си и тръсна глава. — Ти ме покани на среща, а аз се разбъбрих. Сега си затварям устата и включвам слуха си.

Роби кимна, опитвайки се да прецени чутото и най-вече да определи дали въпросната „мацка“ е тази, за която си мислеше. Доскоро би отхвърлил подобен вариант като абсолютно невъзможен, но след Арканзас му се струваше много вероятно да е била именно Джесика Рийл.

— Доволен съм, че видях Джули — подхвърли той.

— Наистина ли? От моя гледна точка нещата не преминаха особено гладко.

— Тя беше разстроена.

— А не трябваше ли?

— Напротив, имаше право. Но докато я карах към дома й, все пак успях да си поговоря с нея.

— И?

— Остана си разстроена.

— Вероятно си проявил изключителни професионални умения.

— Единствената ми цел е нейната сигурност. Самата ти ме предупреди.

— Знам, Роби. Но не бива напълно да я изключваш от живота си. Вие двамата преживяхте заедно много неща. А дори и аз, по дяволите.

— Ние с теб също преживяхме много — отбеляза Роби.

Ванс се изненада от тези думи и бавно се облегна назад.

— Вярно е — каза тя. — Ти ми спаси живота, рискувайки своя.

— Но аз бях причината да бъдеш застрашена. А това ме връща обратно към Джули. И към теб. Всяка среща между нас може да ти донесе нова опасност. Сериозно ти говоря, Ники. Може би и тази вечер не трябваше да ти се обаждам.

— Не можеш непрекъснато да закриляш всички, Роби. Освен това аз съм агент на ФБР и мога да се грижа за себе си.

— При нормални обстоятелства. Но аз не съм нормален.

Тя изсумтя, но после забеляза сериозното му изражение и промърмори:

— Знам какво искаш да кажеш, Уил. И напълно те разбирам.

— А какви шансове би имала Джули? Дори в момента съм забъркан в разни неща… — Замълча и отмести поглед.

Тя се пресегна през масата и дългите й пръсти обхванаха китката му.

— Какви неща?

Роби я изгледа и тя побърза да отдръпне ръката си, очевидно сконфузена от този интимен жест.

— Принуден съм непрекъснато да се оглеждам във всички посоки, за да си пазя гърба — каза той.

Тя премигна, опитвайки се да дешифрира тези думи.

— В смисъл че не можеш да вярваш на никого?

— В смисъл че се случват неща, които никой не може да обясни. — Той замълча за момент, после попита: — Чу ли за Джанет Дикарло?

— Само някакъв доста бегъл разказ за инцидент в дома й.

— Аз бях там. Не беше обикновен инцидент. Бих го нарекъл целенасочено действие.

— Какво се случи, по дяволите?

Сега Роби хвана ръката й. Но в жеста му нямаше нищо интимно.

— Ако ти кажа, всичко си остава тук. Не става дума за професионална колегиалност, а за живота ти.

Ванс зяпна и очите й се разшириха.

— Окей, тук остава — промълви тя.

Роби отпи глътка от чашата си и я постави обратно на масата.

— Дикарло беше нападната. Убиха охранителите й, а нея раниха. Аз я измъкнах, а МВС я прибра на сигурно място.

— Но защо самото ЦРУ не е предприело мерки за нейната…

Ванс изведнъж млъкна.

— Именно — кимна Роби.

— Говориш за липса на връзка или за нещо систематично?

— Предателите са повече от един.

— Толкова систематично?

— Напълно вероятно.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Обмислям да действам на своя глава. Да изчезна.

— Сигурен ли си? — попита изненадано Ванс.

— Ти го направи заради мен.

— Аз съм от ФБР, Роби. Твоето своеволие ще е съвсем друга работа.

— Мисля, че това е единственият начин да стигна до истината.

— Или да бъдеш ликвидиран.

— И да остана, това пак може да се случи. — Той бавно вдигна дясната си ръка. — През последните няколко дни се опитаха, при това два пъти.

Ванс погледна ръката му. Върху лицето й се изписа напрежение. Същото, което беше изопнало чертите на Роби.

— С какво мога да ти помогна? — попита тя.

— Вече направи достатъчно.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Може би ще се свържа с теб в даден момент.

— Няма ли друг начин да се справиш с всичко това, Роби? Можеш да се обърнеш към ФБР. Ние ще те защитим, а може би… — Гласът й секна.

— Благодаря за предложението, но предпочитам да стане по моя начин.

— Имаш ли план?

— Трябва да проверя някои следи.

— А можеш ли изобщо да се измъкнеш и да се покриеш, докато трае тази мръсотия?

— Мога да се опитам — отвърна той, изправи се и тихо добави: — Благодаря ти, че прие да се срещнем.

— Чакай малко! Защо пожела да ме видиш? Само за да ми кажеш, че си решил да напуснеш?

Роби понечи да отговори, после се отказа.

Ванс се изправи до него. Още преди да успее да реагира, тя уви ръце около шията му и го притисна така, че телата им заприличаха на едно. После се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Ще се върнеш — прошепна тя. — Ще се справиш с всичко. Ти си Уил Роби, по дяволите! И непрекъснато вършиш невъзможни неща!

— Ще направя каквото мога — отвърна Роби и си тръгна.

Ванс излезе на тротоара и остана загледана след него, докато фигурата му се стопи в мрака.

После се върна при колата си, седна зад волана и дълго време остана неподвижна, сляпа за всичко наоколо. В главата й се въртеше един-единствен въпрос: дали това не беше последната им среща.