Дейвид Балдачи
Перфектният удар (45)

45

Детска глъчка. Балони в цветовете на дъгата. Подаръци с трицифрени цени.

Съдия Самюъл Кент наблюдаваше с усмивка лудориите на децата, събрали се в голямата слънчева гостна да отпразнуват рождения ден на един от своите съученици. Кент се беше оженил късно и най-малкото му дете беше сред гостите в дома на един от известните вашингтонски лобисти, който си вадеше хляба с продажбата на всичко, от което се нуждаеше Капитолият.

Съпругата му, близо двайсет години по-млада от него, не присъстваше на празненството. Спа екскурзията до Напа Вали в компанията на приятелките й се беше оказала по-важна от рождения ден на приятелчето на сина й. Но Кент с удоволствие я беше заместил, тъй като това посещение откриваше пред него определени възможности.

Огледа гостната за пореден път и кимна.

Човекът бързо се насочи към него.

Беше по-висок от Кент, отпуснат, с бързо оредяваща коса. Не се усмихваше, въпреки че присъстваше на детско парти. Фактически изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

— Хауард — каза Кент и протегна ръка, която човекът побърза да стисне. Дланта му беше влажна и лепкава.

— Трябва да поговорим — напрегнато изрече конгресменът Хауард Декър.

Кент се усмихна и махна към голямата пинята, която висеше от тавана в ъгъла.

— Не искам да съм тук, когато децата атакуват това чудо и започнат да се бият за лакомствата вътре — каза той. — Искаш ли да се поразходим? Градината е много хубава.

Напуснаха гостната през широките френски прозорци и поеха по добре оформените алеи на парка, който заемаше площ от няколко акра. В него имаше плувен басейн, каменна беседка, езерце, скамейки, арки и цветни лехи. И двамата бяха богати хора и се чувстваха у дома си в тази дворцова обстановка.

Спряха едва когато се озоваха в най-отдалечения край на имението.

— Как вървят нещата на Хълма? — попита Кент.

— Отлично знаеш, че не съм тук да обсъждаме работата на Конгреса.

— Така е, Хауард, наясно съм. Просто се опитвам да те успокоя, защото виждам колко си напрегнат. Лицето никога не бива да ни издава и това важи не само при покера.

— А ти ни най-малко не се безпокоиш, така ли? — изгледа го Декър. — Доколкото ми е известно, тя за малко не ти е видяла сметката!

— Бяхме подготвени. Единственият проблем беше, че се оказа по-пъргава, отколкото очаквахме.

— А знаеш ли, че Рой Уест е убит?

— Незначителен инцидент, който не е повод за тревога — отвърна Кент.

— А Рийл?

— Тя също.

— Аз пък мисля, че изобщо не бива да я подценяваме. Джейкъбс, Гелдър, сега и ти. Според мен работи по списък, а аз искам да знам защо!

— То е очевидно — отвърна Кент. — Доверих се на Джо Стокуел, а не биваше да прибързвам. Реших, че е един от нас, но се оказа, че не е. Успя да ме заблуди и се наложи да платим висока цена.

— Той ли е изпял всичко на Рийл?

Кент се замисли и бавно кимна.

— По всичко личи, че е така. Жалко, че не го ликвидирахме по-рано.

— Каква е връзката между Стокуел и Рийл?

— Не знам. Но очевидно е имало такава. Той е работил дълго време в Шерифската служба и имаше много връзки. Когато разбрахме, че ни шпионира, вместо да работи с нас, направих опит да разбера докъде стигат тези връзки, но се оказа, че голяма част от тях са класифицирани. Нямаше как да настоявам, без да предизвикам подозрения.

— В такъв случай всички сме компрометирани. Вероятно и аз фигурирам в нейния списък, защото той знаеше за мен.

— Да, твърде вероятно — каза Кент.

— Рийл видя сметката на Гелдър, макар че той беше номер две, по дяволите! Какви са моите шансове?

— Доста добри, Хауард. Тя не може да не си дава сметка, че мишените й вече са добре защитени. Това ще я накара да се изтегли и да премине в отбрана.

— Ако тя е убила Уест, значи изобщо не е преминала в отбрана — възрази Хауард.

— Е, Уест изобщо не беше защитена мишена. Освен това все още не знаем всички факти. Ако тя го е убила, вероятно е отишла при него за повече информация.

— Която той й е предоставил?

— Нямаше какво да й предоставя. Тя се е ловила за сламки. А посещението й при него доказва, че е в доста слаба позиция.

— Но някой й е казал за Уест.

— В момента проверяваме това. Аз обаче продължавам да мисля, че то не е особено важно. Защото имаме по-голяма риба, която трябва да скочи в тигана.

— Уест беше организирал някаква своя доброволна гвардия. Не бих казал, че това не е добра защита. Разполагал е с голямо количество оръжие и експлозиви, плюс шайка бандити, които са били не по-малко луди от него. Но въпреки това тя е успяла да го ликвидира.

— Никога не съм твърдял, че е неспособна и безопасна. Напротив.

— От което следва, че може да стигне и до мен.

— До мен също. Но не и ако изиграем картите си както трябва, Хауард. Шансовете са на наша страна. Не бива да забравяме обаче, че когато приехме тази „възможност“, ние знаехме какво рискуваме. Ако човек не рискува, няма как да постигне нещо голямо.

— Ами ако тя знае всичко?

— Невъзможно. Ако знаеше всичко, със сигурност щеше да се възползва и от други канали. Може да знае кои са замесени, а може би подозира и какво искаме да направим. Но няма понятие коя е главната ни мишена. Ако знаеше, аз щях да разбера, повярвай ми.

Хауард плъзна длан по челото си, което въпреки хладното време беше влажно от пот.

— Когато планирахме нещата, нищо не изглеждаше рисковано — промърмори той.

— Планирането никога не изглежда рисковано. За разлика от изпълнението.

— Работата на Рийл е да убива хора.

— При това я върши добре.

— Откъде знаеш толкова много за нея?

— Не съм бил цял живот съдия, Хауард.

— От разузнаването?

— Не мога да говоря за това.

— А как се озова на съдийската скамейка?

— С диплома по право и помощта на високопоставени приятели. Този пост ми дава отлично прикритие за други дейности. Но аз знам за какво говоря. Ще се справим със ситуацията. Дори за миг не бива да се съмняваш, че нанасям съответните контраудари на Рийл. Тя е добра, но действа сама. Не разполага с нашите ресурси.

— Но е все още жива и на свобода.

— Засега — каза Кент и се обърна към къщата. — Мисля, че скоро ще стигнат до тортата и сладоледа. Май трябва да се връщаме. Не искам да разочаровам хлапетата.

Докато крачеха по обратния път, Кент мислеше за следващия ход на шахматната дъска.

Не беше напълно откровен с изнервения конгресмен.

На практика Рийл беше сила, с която бяха длъжни да се съобразяват.

А и Кент имаше друг, по-сериозен проблем.

Дори убийствата на Джейкъбс и Гелдър не го тревожеха толкова много. След като планът беше приведен в действие, отстраняването на основни играчи беше в негова полза. Ако нещо се объркаше, винаги щяха да се намерят достатъчно от собствените му хора, които да го предадат.

Вероятно Гелдър щеше да се държи докрай, тъй като при провал би загубил твърде много.

Но Джейкъбс определено беше слабо звено. Включването му беше задължителна част от операцията, но той не издържаше на напрежението и всеки момент щеше да ги предаде. Ако Рийл не го беше ликвидирала, това щеше да направи самият той.

Влязоха обратно в салона. Докато десетгодишният рожденик духаше свещичките, Кент хвърли кос поглед към Декър.

Конгресменът беше другото слабо звено.

Кент би трябвало да бъде по-предпазлив с привличането на човек от управлението, но Декър беше особено важен в качеството си на председател на една от комисиите в Конгреса. Напоследък обаче необходимостта от помощта му намаляваше и участието му не беше чак толкова решаващо.

Но с един друг човек определено трябваше да се съобразява.

Него никой не би нарекъл слабо звено.

На практика Кент беше принуден да вземе специални мерки, за да не би този човек да реши, че самият той се е превърнал в пасив.

Това беше сериозният му проблем. Ако въпросният партньор стигнеше до заключението, че Кент е слабото звено, животът му щеше да бъде в голяма опасност. По-голяма от тази, която представляваше Рийл.

Кент напусна партито в компанията на наследника си. Пътьом забеляза как Декър се качва в един линкълн заедно със сина си. Шофьорът му без съмнение беше въоръжен. Но беше сам, нямаше друга охрана. Миг преди да се качи в колата, Декър спря и се обърна.

Съдията се усмихна и му помаха. Минута по-късно се качи в своя ягуар. И той нямаше охрана. Но беше в компанията на сина си. А от това, което беше чувал за Джесика Рийл, тя едва ли щеше да го убие пред очите на детето. Моралните задръжки на тази жена бяха най-добрата му защита.

Ако можеше да залепи момчето за себе си, със сигурност щеше да се чувства по-добре.

Но най-важната му задача си оставаше да открие Рийл и час по-скоро да я ликвидира.

И започваше да вярва, че е намерил начина да го направи.

Планът включваше човек на име Уил Роби.