Дейвид Балдачи
Перфектният удар (44)

44

Триста километра. Това беше разстоянието, което измина Роби, без да спира. Насочи се право на изток, за да се прибере час по-скоро. В крайна сметка дори желязната му воля беше принудена да отстъпи, защото престана да вижда пътя.

Регистрира се в някакъв мотел край магистралата. Плати в брой, а след това спа в продължение на осемнайсет часа без прекъсване. Като компенсация за една цяла седмица, през която почти не беше мигнал.

Това беше най-дълбокият му сън от години насам.

Когато се събуди, навън отново беше тъмно. Беше изгубил почти цяло денонощие. Но само ден по-рано беше на път да изгуби живота си.

Той влезе в близката закусвалня и си поръча две огромни порции. Изяде ги, но въпреки това продължаваше да изпитва глад и жажда. Чак след кафето започна да усеща как енергията му се възвръща.

Отиде на паркинга при пикапа си, седна зад волана и се вторачи в арматурното табло.

Отново видя лицето на Рийл през мерника на глока. Едно натискане на спусъка и щеше да сложи точка. Мисията му приключваше със смъртта й. Край на всички тревоги.

На практика показалецът му се беше плъзнал по спусъка. При всички други случаи от професионалната му кариера това би означавало изстрел.

Но не и този път.

Джесика Рийл.

Заповяда й да затвори очи. Когато изрече тези думи, беше абсолютно сигурен, че ще натисне спусъка.

След което просто щеше да си тръгне.

И да остави някой друг да анализира това, което се беше случило. Той беше само изпълнителят. Човекът с пръст на спусъка. Един изстрел и толкова.

Но не стреля.

Подобно нещо се беше случвало само веднъж в живота му. Решението му се беше оказало правилно.

В този случай обаче нямаше как да знае дали отново е постъпил правилно.

Рийл изглеждаше различна. Не изцяло, но различна. Повечето хора не бяха наблюдателни. А дори онези от тях, които притежаваха това качество, не умееха да го използват както трябва. Рийл се бе преобразила дотолкова, че да не я разпознаят. Не много. Не и малко. Просто достатъчно.

На нейно място и Роби би направил същото.

Може би вече съм на нейното място, помисли си той. Защото не дръпнах спусъка.

Роби се върна в мотелската стая, съблече се и застана под душа. Единственото му желание беше да отмие мръсотията, покриваща всяка част от тялото му.

Но водата нямаше как да стигне до мозъка му, където сякаш се беше насъбрала педя тиня. Тя блокираше сетивата и му пречеше да разсъждава трезво.

Подсуши се и започна да се облича. После се облегна на стената и я заблъска с пестници. Толкова силно, че мазилката се напука. Пусна една петдесетачка на леглото за покриване на щетите и грабна раницата си.

Беше най-добре да тръгва, защото го чакаше дълъг път.

Включи радиото малко след като излезе на междущатската магистрала. Новините бяха само на една тема — касапницата в отдалечена планинска местност в Арканзас. Конкретни виновници не се споменаваха. Повечето коментатори бяха на мнение, че става въпрос за сблъсък между местни неформални групировки. Взривено бунгало, подпалени автомобили, множество трупове.

Един от труповете беше идентифициран като Рой Уест, бивш анализатор от разузнаването. Все още никой не знаеше кога и защо се е оттеглил в Арканзас, започвайки нов живот сред оръжия и експлозиви. Експерти от Вашингтон вече пътували към мястото с намерението да проведат разследване.

Роби погледна към небето, почти сигурен, че ще види правителствения самолет, който пренася екипа към местопрестъплението.

Емисията премина на други новини, а Роби отново се замисли за това, което му беше разказала Рийл.

Уест бил описал Апокалипсиса. Какво точно означаваше това?

Този човек беше работил за ЦРУ. Официалната му длъжност беше анализатор, но наименованието можеше да прикрива най-различни неща. Анализаторите, които познаваше Роби, работеха по проблемите в реално време. Но имаше и такива, които се занимаваха с други задачи.

Беше чувал, че ЦРУ разполага с писмени разработки на най-различни сценарии, които отчитали всяка промяна в геополитическия пейзаж. Голяма част от тези така наречени „бели книги“ свършвали в машината за унищожаване на документи, нереализирани и напълно забравени. Но написаното от Уест вероятно бе имало по-различна съдба. Може би някой го беше възприел на сериозно.

Описание на Апокалипсиса.

Рийл беше рискувала твърде много с визитата си при него. Ако не беше Роби, със сигурност щеше да е мъртва. Тя беше професионалист, с когото можеха да се сравняват много малко хора, но беше попаднала на засада, организирана от една малка армия. Дори и най-добрият агент на света не можеше да оцелее при подобни обстоятелства.

Но щом знаеше, че Уест е описал Апокалипсиса, значи или бе чела неговата „бяла книга“, или бе запозната с нейното съдържание. Всъщност самата тя бе признала, че разполага с копие. Следователно не се беше появила при Уест, за да го поиска от него. Роби силно се съмняваше, че е проявила интерес към вдъхновението или причините на този човек да напише тези неща.

Но тогава защо?

Отговорът на този въпрос дойде след около трийсетина километра.

Рийл бе искала да разбере на кого е бил предаден документът.

Ако не бе минал по официалните канали, значи бе изискан неофициално. Може би Рийл се мъчеше да разбере кой стои зад това. Тоест името на човека или на хората, които бяха прочели апокалиптичния сценарий.

Машината продължаваше да гълта километрите. Роби спря да зареди с гориво и да хапне още веднъж. Настани се на бара и зачака храната си. Но мислите му бягаха надалече.

Към списъка с набелязаните жертви.

Най-напред Джейкъбс, после Гелдър. Тя бе заявила, че и двамата са били предатели.

А след това бе изтъкнала, че има и други.

Но споменатите две убийства бяха извършени, преди да дойде да търси Уест. От което следваше, че е знаела за участието на жертвите в апокалиптичния сценарий.

А това означаваше само едно.

Роби бавно остави чашата чай на масата, без да отпие.

В цялата схема трябваше да присъства още един човек. Или повече от един, защото явно няколко души бяха запознати със съдържанието на документа. И вече бяха работили по изпълнението на целите, но засега бяха неизвестни за Рийл.

Тя просто беше започнала да избива тези хора, които самият той започваше да окачествява като конспиратори. Но списъкът й не беше пълен.

В главата му се блъскаха десетки въпроси, но основният от тях беше как и защо Рийл се беше забъркала във всичко това. Какъв бе катализаторът, който я бе подтикнал да рискува живота си, за да доведе докрай онова, което беше намислила?

Той се беше взрял в очите на тази жена, което му позволи да направи своето заключение.

Това не беше обикновена мисия. Това беше лична кауза.

Ако разсъжденията му бяха правилни, значи трябваше да има и причина. Или по-скоро човек, заради когото нещата са станали лични. Тя беше споменала, че е убит човек, който е означавал много за нея. За да му попречат да проговори и да разкрие замисъла.

Много въпроси продължаваха да настояват за отговори. Но той беше сигурен в едно — никой не би желал апокалипсис.