Дейвид Балдачи
Перфектният удар (4)

4

Джесика Рийл седеше сама на масичка в барчето на летището. Беше облечена в сив костюм с панталон и бяла блуза. Носеше равни черни обувки с каишка около глезените. Бяха леки и удобни, създадени за бързо придвижване.

Шапката на масата беше единствената по-ексцентрична част от тоалета й. Беше сламена, с черна копринена лента и потъващо бомбе, идеална за пътуване. Рийл беше пътувала много през годините, но никога досега не беше носила шапка.

Все пак всяко нещо си имаше начало.

Погледът й се рееше над хилядите пътници, които теглеха куфари на колелца или носеха чанти за лаптоп през рамо, а в свободната си ръка държаха картонени чаши на „Старбъкс“. Тези хора усърдно следяха указанията на многобройните електронни табла, търсейки нужните им изходи, пристигащи и заминаващи полети, закъснения или отмяна на някои от тях. След минути, часове или дни — в зависимост от обстоятелствата и метеорологичните прогнози — всички те щяха да се натоварят в сребристите алуминиеви цилиндри, с които да пропътуват стотици или хиляди километри към избраната дестинация, надявайки се багажът, както и психиката им да останат непокътнати.

Милиони хора по всяка точка на света ежедневно се включваха в този странен танц на десет хиляди метра височина. Самата Рийл го вършеше от години, но винаги пътуваше с минимално количество багаж. Без лаптоп, с дрехи, които щяха да й бъдат достатъчни за няколко дни. Без никакви документи, свързани с работата й. Те я чакаха на крайната дестинация в комплект с необходимото за изпълнението на задачата оборудване.

Докосна дисплея на телефона си и върху него се появи бордната й карта. Името върху електронния билет не беше Джесика Рийл. Това би било доста рисковано в неочаквано настъпилите размирни времена.

Последната й мисия не завърши, както беше планирано — поне не според плановете на бившия й работодател. Тя изпълни задачата, но по свой начин. Резултатът беше смъртта на човек, носещ името Дъглас Джейкъбс.

Това стана причина Рийл да се превърне не само в персона нон грата в родината си, но и в една издирвана навсякъде персона. А доскорошните й работодатели разполагаха с изобилие от агенти, готови да тръгнат по следите й и да я лишат от живот по начина, по който тя беше отнела живота на Джейкъбс.

Този вариант твърдо не фигурираше в плановете на Рийл. На сцената се появиха новото име, друг комплект документи и, разбира се, сламената шапка. Дългата й коса беше изрусена и вече нямаше нищо общо с естествения си кестеняв цвят, а благодарение на цветните лещи очите й вече не бяха зеленикави, а сиви. Беше променила формата на носа си и овала на брадичката — дело на един наистина гениален пластичен хирург. Всичко това я правеше друга, съвсем различна жена.

При това просветена.

Обявиха полета й и тя се надигна. С обувки без ток беше метър и седемдесет и пет сравнително висок ръст за жена, — но фигурата й се сливаше безпроблемно с неспокойната тълпа пътници. Тя нахлупи сламената шапка, купи си чаша „Старбъкс“ и тръгна към близкия изход. Самолетът излетя точно навреме.

Четирийсет минути по-късно, след доста некомфортен полет, машината тежко се приземи на пистата — броени минути преди приближаващата буря. Но турбуленцията изобщо не се отрази на Рийл, която имаше навик да изчислява вероятностите. А изчисленията й показваха, че можеше да лети всекидневно в продължение на двайсет хиляди години, без да стане жертва на самолетна катастрофа.

Но шансовете й за оцеляване на земята не бях чак толкова големи.

Рийл напусна самолета и се отправи към стоянката на такситата, където търпеливо изчака реда си на опашката.

Дъг Джейкъбс беше първият, но съвсем не и последният. В главата й имаше списък на онези, които трябваше да се присъединят към него в отвъдното.

Разбира се, ако изобщо имаше подобно място за хора като Джейкъбс.

За момента списъкът щеше да почака, защото Рийл трябваше да посети едно определено място. Най-после редът й дойде и тя се качи в таксито.

Слезе на Сентръл Парк. Както винаги той беше оживен. По алеите се разхождаха хора и кучета, виждаха се паркови работници, провеждаха се събития. Цареше контролиран хаос, ако изобщо съществуваше такова нещо.

Рийл плати на шофьора и се отправи към близкия вход. Премина през отворения портал и тръгна по най-краткия път към мястото на убийството.

Оказа се, че полицейските ленти са оградили едно доста внушително пространство. Ченгетата бяха прекалили както винаги. Разбира се, с благородната цел да открият и съберат онези веществени доказателства, които ще доведат до залавянето на убиеца.

Но залавянето му нямаше да се случи. Тя беше сигурна в това, за разлика от най-добрите нюйоркски криминалисти.

Рийл зае място сред зяпачите, струпали се пред загражденията. Ченгетата работеха усърдно — оглеждаха и заснемаха всеки сантиметър около мястото, където беше лежал трупът.

Рийл се съсредоточи върху същата зона, мислено запълвайки белите петна, за които полицията дори не подозираше.

Макар и чудовище, отдавна заслужило смъртта си, мишената си беше мишена.

Тя не се впечатли, може би защото сама беше ликвидирала доста чудовища. Но на тяхно място винаги се появяваха други. Така беше устроен светът. Човек не можеше да направи нищо друго, освен да предвижда някои събития.

Вниманието й беше насочено към неща, които полицията нямаше как да види.

Фиксира ограденото с полицейски ленти място, на което беше лежало тялото, след което мислено прокара прави линии от него към всички възможни посоки. Беше убедена, че криминалистите вече са го направили, следвайки задължителните рутинни процедури. Но аналитичните им способности и дори въображението им съвсем скоро щяха да се изчерпят, а това означаваше, че никога няма да стигнат до истината.

От друга страна, Рийл си даваше сметка, че всичко е възможно. По тази причина, след като разгледа вариантите и реши няколко сложни алгоритъма за позицията на стрелеца, тя насочи вниманието си към една каменна стена. Солидна на вид, буквално непробиваема. Никой не можеше да стреля, когато пред него имаше подобно препятствие. А от вратата в каменната стена изобщо не можеше да се изтегли правата линия на прицела. Тя със сигурност беше заключена. Това беше накарало полицията бързо да елиминира стената от разследването.

Рийл се отдели от зяпачите и предприе дълга кръгова разходка, която започна в западна посока, премина през северната и свърши на изток.

Тя извади малък бинокъл от чантата си и го насочи към стената.

Някъде там трябваше да има две дупки. Едната по-широка, за дулото и заглушителя. Другата, по-тясна, за оптическия мерник.

Рийл прекрасно знаеше с каква големина трябва да са те. И къде да ги търси.

Палецът й докосна механизма за фокусиране. Стената се приближи, доста по-контрастна. Интересът й беше насочен към две определени зони от нея, разположени една над друга.

Полицията нямаше как да ги открие, защото не знаеше какво да търси.

Но тя знаеше.

Наоколо липсваха охранителни камери, насочени към стената. И защо да ги има? Това беше просто стена.

Което я правеше перфектна.

Почти веднага забеляза двете петна, които имаха лека разлика с цвета на околния хоросан. Сякаш бяха по-пресни. Рийл знаеше, че наистина е така.

Дупките трябва да бяха запълнени веднага след изстрела. Втвърдителят бе изпълнил своите магически функции. През следващите няколко часа, а дори и дни цветът на пълнежа щеше да бъде малко по-различен. Съвсем малко. А после разликата щеше да изчезне.

Изстрелът беше дошъл от там.

Пак от там бе осъществено и оттеглянето.

Рийл насочи бинокъла по-ниско, към земята.

Барака за поддръжка. Тръби, тунели.

Под Сентръл Парк имаше истински лабиринт от тунели. Предимно отточни канали и изоставени линии на метрото. Тя знаеше това със сигурност, защото преди години се беше озовала в този лабиринт, за да изпълни поредната си смъртоносна мисия. Под най-големия град в Америка имаше страшно много места за укритие или бягство. Милиони хора над тях се блъскаха за пространство, но долу всеки би могъл да остане сам, сякаш се е озовал на Луната.

Рийл прибра бинокъла и възобнови обиколката си.

Изходът вероятно бе далече, в съвсем друга част на града. През него стрелецът бе излязъл на повърхността. Последвало бе кратко пътуване до летището или някоя жп гара и всичко бе приключило.

Убиецът бе на свобода.

Жертвата отиваше в моргата.

За известно време вестниците щяха да се занимават с тази история. Тя щеше да бъде забравена в момента, в който някъде по света възникнеше поредният геополитически конфликт. На нейно място щяха да се появят други новини. Една смърт не означаваше кой знае какво. Светът бе прекалено голям. Твърде много хора загиваха от насилствена смърт, за да се обръща специално внимание на единичните случаи.

Рийл тръгна пеша към хотела, в който беше резервирала стая. Възнамеряваше да разпусне във фитнеса, да вземе продължителен горещ душ, да хапне нещо и да обмисли ситуацията.

Посещението й в Сентръл Парк изпълни предназначението си.

Уил Роби беше един от най-добрите, ако не и най-добрият в този бизнес.

Тя нямаше никакви съмнения, че именно той бе натиснал спусъка в ранното утро. А след това беше заличил следите си. За да вземе първия самолет за Вашингтон, където щеше да докладва за изпълнената задача.

Рутина, нищо повече. Доколкото рутината изобщо съществуваше в света на Роби.

А и в моя свят. Доскоро. Но не и след Дъг Джейкъбс. В момента единственият рапорт, който би заинтересувал определени хора, са заключенията от моята аутопсия.

Рийл беше почти сигурна, че Роби вече е получил поредната си задача.

Да ме открие и да ме ликвидира.

Изпращаха един убиец, за да отстрани друг.

Роби срещу Рийл. Звучеше добре.

Сблъсъкът на века.

Самата тя беше убедена, че наистина е така.