Дейвид Балдачи
Перфектният удар (37)

37

Роби седеше в апартамента си и търсеше дискретен начин да се сдобие с информация. А това не ставаше лесно, особено когато си под наблюдение.

Но той ненапразно беше работил в секретна организация, усвоявайки няколко много специални умения, които възнамеряваше да приложи веднага.

Отиде с колата до близкия мол, паркира в подземния гараж и тръгна да пазарува. За час успя да посети три магазина, от които излезе с три различни торби.

Взе си кафе, седна на една маса отпред и го изпи. Изяде и един мъфин, въпреки че не беше гладен.

След това стана, изхвърли празната чаша в кошчето за боклук и продължи нататък.

Не беше сигурен, че го следят, но беше длъжен да приеме, че е така.

Защото вярваше, че интересът на ЦРУ към него се е повишил, при това значително. А не беше изключена намесата и на други служби.

По всяка вероятност МВС държеше Джанет Дикарло. Те разполагаха с неограничени ресурси, включително и спътници. Никой не можеше да победи спътниците, макар че Роби знаеше нещичко и по този въпрос. Защото спътниците можеха да шпионират само това, което виждаха. Но понякога бъркаха това, което виждаха, с нещо друго.

Погледна часовника си. Часът беше подходящ колкото всеки друг. Те наистина трябваше да побързат.

Не се върна при колата си, а взе ескалатора, който водеше надолу към метрото.

Озова се сред тълпа забързани към перона хора. Прилепи се към развълнувана групичка, която се насочваше към влака, който току-що навлизаше в станцията. Успя да се качи и пусна торбите си на пода, на сантиметри от вратата. Това предизвика допълнителна суматоха.

Един глас обяви, че вратите се затварят. Роби продължаваше да се движи напред, крачейки по средата на пътеката. Обърна се едва когато се добра до противоположния край. Двама мъже разблъскваха тълпата край вратата, твърдо решени да се качат.

Той не ги познаваше, но знаеше какви са.

Неговата опашка. Извън всякакво съмнение.

Изчака още миг, после спокойно слезе през задната врата.

Влакът потегли, а той тръгна към изхода. Невидим сред поредната тълпа пътници.

Огледа се и вместо да вземе ескалатора, бутна една врата, почти незабележима в стената. Вратата водеше към зоната за поддръжка.

В преддверието се сблъска с двама мъже, които го попитаха какво търси тук. Той им показа служебната си карта и попита за най-близкия изход. След минута вече беше на открито.

Съблече якето си с две лица и го обърна обратно, превръщайки го от синьо в кафяво. После нахлупи шапката с козирка, която измъкна от джоба си, и си сложи големи слънчеви очила.

Излезе на улицата и се насочи към близката стоянка за таксита. Двайсет минути по-късно вече напускаше града.

Освободи таксито преди крайната точка на пътуването си и продължи пеша.

Обущарницата се намираше в доста занемарен район с порутени къщи и магазинчета. Малко звънче регистрира появата му. После вратата автоматично се захлопна зад гърба му.

Той свали шапката и очилата и бавно се огледа. В помещението имаше всичко необходимо за поправка на обувки. С единствената разлика, че собственикът не разчиташе да си изкарва хляба с лепене на подметки и смяна на токове.

Той се появи иззад завесата, която разделяше работилницата на две.

— С какво мога да…

Разпознал Роби, мъжът млъкна насред изречението.

— Точно така, Арни — кимна Роби и опря длани на тезгяха. — Надявам се, че наистина можеш да ми помогнеш.

Мъжът беше на петдесет и няколко, с посивяла коса и добре оформена брада, над която стърчаха необичайно големи уши. Очите му инстинктивно се втренчиха във вратата.

— Сам съм — каза Роби.

— Човек никога не знае — промърмори Арни.

— Така е — съгласи се Роби.

— Работиш ли?

— Да, но нещо различно.

— Гелдър?

Роби кимна.

— Нуждая се от малко помощ.

— Аз почти съм се оттеглил.

— Това е почти лъжа.

— Какво искаш?

— Джесика Рийл — отвърна Роби.

— От доста време не съм чувал това име.

— Нещата могат да се променят. Кои бяха контактите й?

— Би трябвало да ги знаеш. Нали все още работиш на същото място?

— Нямам предвид контактите, които са регистрирани при нас.

Арни замислено докосна брадичката си.

— Рийл е много добра в това, което върши. Може би колкото теб.

— Дори е по-добра.

— За какво става въпрос?

— Забъркала се е в нещо доста неприятно. Може би ще бъда в състояние да й помогна.

— Едно време работехте заедно — отбеляза Арни.

— Това беше много отдавна. Бих искал да я открия.

— А след това?

— Да си свърша работата.

Арни поклати глава.

— Няма да ти помогна да я убиеш, ако това си намислил.

— Намислил съм само едно нещо, Арни. Сигурността на тази страна.

— Отдавна не съм я виждал.

— А контактите й?

— Ще се закълнеш ли, че наистина искаш да й помогнеш? — попита Арни.

— А ти ще ми повярваш ли, ако се закълна?

— Имаш репутацията на отличен стрелец, Роби. И не само когато държиш оръжие. Бих могъл да ти помогна, но ако наистина си откровен с мен. Това са условията ми. Ако не ти харесват или нямаш обувки за поправка, ще те помоля да си тръгнеш.

Роби се замисли върху предложението и бързо разбра, че няма друг избор.

— Те смятат, че Рийл е убила Гелдър и още един оперативен агент.

— Глупости!

— Всъщност и аз мисля, че ги е убила. Но нещата не са толкова прости. Нещо става, Арни. Нещо вътре в системата, чиято воня стига чак до небето. Аз познавам Рийл. Поверявал съм й живота си.

— Ами ако е убила и номер две? — попита Арни.

— За да бъда напълно откровен, ще добавя, че ми възложиха задачата да я пипна.

— Но имаш съмнения, така ли?

— Ако нямах, едва ли щях да се обърна към теб — отвърна Роби.

Размениха си продължителни погледи над широката и изподраскана работна маса. Роби остана с впечатлението, че Арни прави всичко възможно да прецени дали е искрен. Не можеше да го вини. Искреността рядко намираше място в техния бизнес.

— Може би ще извадиш късмет — рече Арни.

— По какъв начин?

— Аз оперирам в малък и затворен свят. В него няма много играчи. Не бих казал, че си организираме сбирки, но поддържаме връзка. Когато един от нас се нуждае от помощ, другите са насреща. Правим си услуги с надеждата, че някой ден ще ни бъдат върнати.

— С какво ми помага всичко това?

— Наскоро ми се обади един човек, който се занимава със същото, което правя и аз. Няма да ти кажа името му, но той познава Рийл. По всяка вероятност бе имал съвсем скорошен контакт с нея.

— Какво е поискала от него Рийл?

— Един документ и един адрес.

— Какъв документ и чий адрес?

— Не съм сигурен. Всъщност нямаше как да му помогна. Но го насочих към човек, който може би ще му свърши работа.

— Пак ще повторя, не виждам какво общо има всичко това с моя проблем, Арни.

— Освен адреса имаше и едно име.

— Какво име?

— Рой Уест.

— Кой е той?

— Преди време работеше в ЦРУ. Дребна риба, но Рийл е проявила интерес към него. Достатъчно голям, за да рискува и да се срещне с приятеля ми. Ако тя е убила Гелдър, ще следят и хората от вътрешния й кръг.

— А имаш ли представа защо Рийл проявява интерес към Уест?

— Не. Но молбата й била доста спешна.

— Мислиш ли, че твоят човек е успял да й осигури търсения документ?

— Не мога да кажа — поклати глава Арни. — И не искай от мен да те свързвам с него. Той ми прави услуга средно по веднъж на пет години. Отново се е покрил и нямам връзка с него.

Роби внимателно оглеждаше лицето му. Част от съзнанието му предупреждаваше, че това са пълни глупости, но друга намираше логика в думите му. Хората като Арни не бяха обикновени занаятчии и не държаха работилниците си отворени само за да ти поправят обувките.

— В такъв случай ще се наложи да проследя по друг начин Уест и въпросния документ — каза той.

— Уест живее в Арканзас.

— Откъде знаеш?

— Нямаше как да помогна за документа, но проявих любопитство към името и реших да го проверя. — Арни извади очила за четене и ги окачи на носа си. После се обърна към компютъра на плота и натисна няколко клавиша. В тавата на принтера изпадна лист хартия. Той го плъзна към Роби, който го прибра в джоба си, без да го погледне.

— Това са указания за местността, а не точен адрес. Доколкото успях да ги разгледам, доста са сложни. Предполагам, че такова е и мястото.

— Благодаря за услугата.

— Жестоко ще съжаляваш, ако се окаже, че си ме преметнал. Но убиеш ли Рийл, никога повече не се мяркай тук.

— Това означава ли, че я харесваш?

— Означава само едно: ако наистина е ликвидирала тези хора, тя е имала много основателна причина да го направи.

— Да се надяваме, че си прав.

Роби излезе навън и спря още едно такси за останалата част от пътешествието си. То го свали на три километра от крайната цел, които извървя пеша.

Гората беше вдясно от него. Той свърна по покритата с чакъл алея между дърветата и ускори крачка. До къщата имаше около километър и половина.

Неговото убежище. Неговото защитено местенце, за което ЦРУ дори не подозираше.

Но Джули знаеше за него. Никол Ванс също. Никой друг.

Всъщност Роби съжаляваше, че и те знаят, но нищо не можеше да направи.

Изключи алармата, изтича нагоре по стълбите и събра няколко неща в раницата си. После излезе навън и отиде при стария хамбар зад къщата. Отключи вратата и влезе. В единственото помещение имаше пикап с пълен резервоар.

Разбута сламата на пода и дръпна дървения капак, който се разкри под нея. След това бързо се спусна по тесните железни стъпала.

Скривалището не беше негово дело, а на предишния собственик, изградено някъде през петдесетте години на миналия век. Човекът без съмнение се беше надявал, че замаскираната, облицована с дърво стаичка ще го спаси от евентуалния ядрен удар на Съветския съюз. Такива са били времената.

Роби го откри случайно, докато оглеждаше наскоро закупения имот — разбира се, под фалшиво име. А после реши да го превърне в склад за някои неща, които не използваше всеки ден. Но днес им беше дошло времето.

Събра оборудването в голяма раница, която прехвърли в каросерията на пикапа, снабдена с непромокаемо заключващо се покривало. Отвори широката порта на хамбара, изкара пикапа и слезе да заключи. После стъпи на газта.

Предстоящото пътуване беше свързано с надеждата да се случат много неща. Едно от тях беше да се натъкне на Джесика Рийл. Чувстваше се готов за една такава среща, независимо от ударите, които би могъл да получи.