Дейвид Балдачи
Перфектният удар (33)

33

Кабинетът на съветника по националната сигурност се намираше в Западното крило на Белия дом, съвсем близо до Овалния кабинет. За разлика от министъра на вътрешната сигурност или министъра на отбраната президентският съветник по националната сигурност не можеше да се разпорежда с нито една държавна агенция.

При наличието на ограничения от подобен характер човек лесно можеше да реши, че той няма голяма власт и влияние. Но това би било дълбоко погрешно.

Всеки, който поддържаше директен контакт с президента на Съединените щати, разполагаше с огромна власт и влияние. По време на национална криза този човек оперираше директно от Ситуационната зала в Белия дом, най-често от мястото до президента.

Докато пътуваше към Пенсилвания Авеню 1600, Роби мислеше именно за това. Порталът се отвори да пропусне кортежа от тежки автомобили на най-прочутия адрес в света.

След като слезе от колата, Роби трябваше да направи само няколко крачки пеша. Не го отведоха в Ситуационната зала, която се използваше само по време на национални кризи. Но както вървят нещата, помисли си Роби, тя има всички шансове да се превърне в най-оживеното помещение в резиденцията на президента.

Вкараха го в малка заседателна зала и му наредиха да седне. Той се подчини. Отвън пред вратата със сигурност имаше въоръжена охрана.

Запита се дали днес президентът си е у дома. Беше убеден, че вече са му докладвали всичко. Но никой не можеше да отгатне какви ще бъдат ответните му действия.

Роби остана сам в продължение на пет минути — достатъчно дълго, за да проумее, че човекът, когото чакаше, е толкова значима личност, че тази среща е само един от проблемите, с които се занимаваше.

Защото светът в крайна сметка бе едно много сложно място. А Америка — единствената суперсила в този свят — се намираше в неговия център. Каквото и да предприемеха Съединените щати, половината от този свят щеше да го приеме зле, а другата половина веднага щеше да започне да се оплаква, че не са направили достатъчно.

Вратата се отвори и Роби тръсна глава, за да прогони тези мисли. Човекът, който се появи, беше, общо взето, непознат на широката публика, част от която, както беше известно, щеше да се затрудни да назове по име който и да било член на кабинета, та дори и вицепрезидента.

Той се казваше Гюс Уиткъм, шейсет и осем годишен, с леко очертано коремче, но с все още широки рамене, останали му от времето, когато бе играл в отбора по американски футбол на Военноморската академия. Вероятно не беше получил кой знае колко удара в главата, защото по всичко личеше, че мозъкът му функционира добре. Уиткъм си беше спечелил славата на човек, който преследва враговете на Америка безкомпромисно и настървено. Президентът много разчиташе на него.

Той се настани на един стол срещу Роби, сложи си очила с метални рамки и се взря в таблета, който държеше в ръка. Прочете информацията на екрана, пусна очилата в джоба на сакото си и вдигна глава към Роби.

— Президентът ви изпраща поздрави.

— Благодаря. Ценя високо това внимание.

— А той цени вас.

Приключил с любезностите, Уиткъм рязко смени тона.

— Преживели сте трудна нощ.

— Да, макар и малко неочаквано.

— Последните сведения за състоянието на Дикарло са малко по-обнадеждаващи. Лекарите са на мнение, че ще оживее.

— Радвам се да го чуя.

— Прочетох няколко пъти рапорта ви, но никъде в него няма описание на нападателите.

— Така и не успях да видя когото и да било от тях. Стреляха от доста голямо разстояние. Може би криминалистите са открили нещо по-конкретно?

— Купища гилзи.

Роби кимна, замълча за миг, после попита:

— А тела?

— От къде на къде и тела? — навъсено го погледна Уиткъм. — Нима смятате, че сте улучили някого от тях с личното си оръжие?

Роби си даде сметка, че е стъпил в капана, при това и с двата крака. Не трябваше да прибавя нито дума към официалния си рапорт. Вероятно беше по-уморен, отколкото се чувстваше.

— Когато се измъкнахме, те вече стесняваха кръга. Но аз все пак успях да пусна няколко куршума. В такава ситуация човек никога не знае дали ще извади късмет.

Уиткъм изобщо не обърна внимание на обяснението му, а това беше обезпокоително. Като че ли вече беше взел някакво конкретно решение. Роби се замисли над думите „купища гилзи“.

Сякаш прочел мислите му, Уиткъм вдигна глава и добави:

— Под едно дърво вляво от къщата е имало повече от четирийсет гилзи. От положението им на земята става ясно, че човекът под дървото е стрелял към мястото, където според вас са били разположени останалите стрелци. И където наистина са били открити следи от кръв и гилзи от различен калибър. Имало е и парченца стъкло, идентифицирани като части от оптически мерници и електрически фенерчета. От всичко това възниква един логичен въпрос: кой още е бил там?

Очите му бяха заковани в лицето на Роби. След като не получи отговор, той добави:

— Не мога да допусна, че не сте видели човек, който е изстрелял четирийсет едрокалибрени куршума срещу група нападатели, които ви обстрелват. И тъй, кой беше вашият ангел пазител? Това първо. И второ: защо тази информация не фигурира в рапорта ви?

— Въпрос на доверие, сър — промърмори Роби.

От опънатите черти на Уиткъм пролича, че това не е отговорът, който очакваше.

— Моля? — извиси глас той.

— Госпожа Дикарло сподели с мен, че нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат — както в агенцията, така и другаде. Беше много загрижена и спомена, че очаква криза. А личната й охрана е била само от двама души, защото те са били единствените, на които вярва.

Уиткъм отново надяна очилата, сякаш за да види по-ясно това, което каза Роби.

— Нима искате да кажете, че номер две не вярва на своя работодател? Не вярва на ЦРУ? — Съветникът бавно поклати глава. — Звучи направо невероятно, господин Роби.

— Просто ви предавам какво ми каза Дикарло.

— Но и това невероятно изявление липсва в рапорта ви. За съжаление, госпожа Дикарло не е в състояние да го потвърди.

— Тя ме покани в дома си, сър. Вероятно за да ми каже точно тези неща.

— Пак ще повторя, че това са само ваши думи.

— Значи не ми вярвате? — попита Роби.

— Предполагам, че и вие не вярвате на нищо — небрежно отвърна съветникът.

Роби поклати глава, но замълча.

— По време на брифингите при мен беше установено, че сред нас действа агент предател, който системно избива личния състав — продължи да го притиска Уиткъм. — А вие бяхте специално повикан, за да откриете и ликвидирате въпросния предател. Но аз оставам с чувството, че изобщо не напредвате в издирването. Струва ми се дори, че започвате да вярвате, че реалният враг е вътре, а не вън.

— Когато собствената ми служба започва да задържа и отклонява оперативна информация, спадът на доверието ми в нея е нещо съвсем естествено. Да не говорим, че това пречи на пряката ми работа.

— Задържа информация? — вдигна вежди Уиткъм.

— В смисъл на редактирани досиета, замърсени местопрестъпления, срещи с неясна цел, на които нещата остават неизказани. Това не е най-добрата платформа за успех в нашата работа.

Уиткъм сведе очи към дланите си, помълча известно време, после вдигна глава.

— Искам отговор на един прост въпрос: видяхте ли кой стреля по нападателите?

Роби си даваше ясна сметка, че всяко забавяне от негова страна ще има катастрофални последици.

— Беше жена — отвърна той. — Не успях да видя лицето й, но определено беше жена.

— И не направихте опит да установите самоличността й?

Сега обаче Роби разполагаше с отговор, който дори упорит задник като Уиткъм нямаше как да оспори.

— На задната седалка лежеше тежко ранен човек, който всеки момент можеше да умре. Обсипваха ни с куршуми. Нямах друг избор, освен да изчезна по най-бързия начин. Единствената ми мисъл беше да спася живота на госпожа Дикарло.

Уиткъм закима още преди да чуе края на тирадата.

— Ясно, Роби — каза той. — Всичко това е напълно разбираемо. Да се надяваме, че бързата ви реакция наистина ще спаси живота на Дикарло. Ако това се случи, ще бъдете награден.

Съветникът млъкна в очевиден опит да събере мислите си. Роби спокойно очакваше следващия въпрос.

— Имате ли представа коя би могла да е тази жена?

— Отговорът на този въпрос би могъл да е само предположение, сър.

— Въпреки това ще го приема — каза рязко съветникът.

— Мисля, че беше Джесика Рийл. Агентът предател, когото трябва да открия и отстраня.